Клайв Къслър
Виксън 03 (67)

66.

Облекчението, което изпитаха мъжете в заседателната зала, не можеше да бъде описано. Ако ги бяха запитали, всички единодушно биха признали, че никога не са виждали и наполовина толкова прекрасна гледка. Дори усмивката на сдържания по природа генерал Хигинс беше рекордно широка. Задушаващият облак на предчувствието за гибел мигом се разпръсна и всички започнаха да се поздравяват, когато „Минерва“ понесе смъртоносния си товар към безопасна височина.

Президентът се отпусна на стола и си разреши удоволствието да запали пура. Той кимна към Джарвис през кълбото дим.

— Излиза, че ти, Дейл, си ясновидец.

— Беше просто премислено предположение, господин президент.

Адмирал Кемпър вдигна слушалката на телефона.

— Свържете ме с хеликоптера на НЮМА! — нареди той.

— Още не сме се разминали с бурята — отбеляза Хигинс. — Хората в хеликоптера няма да летят до безкрайност.

— Имаме говорна връзка — разнесе се ясен глас по високоговорителите до екрана.

Кемпър заговори в слушалката, без да откъсва поглед от „Минерва“

— Хеликоптер на НЮМА, тук адмирал Кемпър от Комитета на началник-щабовете. Моля, представете се.

Спокоен и ясен глас отвърна:

— Говори Джим Сандекър, Джо. Какво те интересува?

Президентът се изправи на крака.

— Директорът на НЮМА?

Кемпър кимна.

— Знаеш много добре какво ме интересува! — отвърна с рязък тон генералът.

— А, да. Снарядът с „Бърза смърт“. Предполагам знаеш какъв потенциал има.

— Знам.

— И те интересува какво смятам да правя с него ли?

— Такава мисъл наистина ми мина през ума.

— Когато наберем височина хиляда и петстотин метра, пилотът полковник Ейб Стайгър ще поеме по най-пряката въздушна линия към морето, където ще пуснем възможно най-далече от брега това проклето нещо.

— Колко далече ще бъде? — попита Кемпър.

Настъпи мълчание, докато Сандекър се съветваше със Стайгър.

— Зависими сме от горивото, но ще бъде приблизително на хиляда километра на изток от крайбрежието на Делауеър.

— Доколко здраво се държи снарядът?

— Изглежда достатъчно плътно прилепнал. Щеше да ни е от полза, ако не трябваше да разчитаме на приборите и не ни пречеше да се наслаждаваме на гледката пред нас.

— Я повтори.

— Куполът на парашута е прилепнал за челното стъкло и затова можем да гледаме само надолу.

— Можем ли да ви помогнем с нещо? — попита Кемпър.

— Да — отвърна Сандекър, — като уведомите всички военни и пътнически самолети да не се доближават до пътя ни към морето.

— Считай го за сторено. Ще уредя също и спасителен плавателен съд да бъде наблизо до мястото, където ще изхвърлите снаряда.

— В никакъв случай, Джо. Полковник Стайгър и аз оценяваме жеста, но ще бъде глупост да се жертват още хора.

Кемпър не отговори веднага. Очите му се изпълниха с тъга. После каза:

— Разбирам. Край на разговора.

— Има ли някакъв начин да бъдат спасени? — попита Джарвис.

Кемпър поклати глава.

— Тъжната истина е, че адмиралът и полковник Стайгър ще извършат самоубийство. Когато хеликоптерът свърши горивото си и започне да пада, снарядът ще пада заедно с него. След като стигнат височина триста метра, бойната глава ще се пръсне. Останалото се подразбира от само себе си.

— Но те положително биха могли да срежат платното на парашута и да продължат на безопасно разстояние, преди да кацнат принудително — обади се Джарвис.

— Разбирам какво имаше предвид адмирал Кемпър — намеси се Хигинс. — Отговорът може да се види на екрана. Парашутът се явява смъртоносна връв на хеликоптера. Въжетата му са усукани около основата на витлото и висят от другата страна на товарния отсек, където няма врата и няма как да се излезе, за да се срежат въжетата.

— А не могат ли двамата да скочат от хеликоптера, преди да е почнал да пада? — попита Джарвис.

Генерал Сейър се обади:

— За разлика от обикновените хеликоптери тези нямат автоматични командни системи. Те се управляват ръчно през цялото време. Ако се наложи екипажът на такъв хеликоптер да скочи принудително, машината ще падне върху тях.

— Значи нищо не можем да направим? — В гласа на Джарвис се долавяше отчаяние.

Президентът се беше загледал с мрачно изражение в лакираната повърхност на масата и след малко каза:

— Нищо, освен да се молим да успеят да отдалечат този опасен товар на безопасно разстояние от бреговете ни.

— А после?

— После само ще седим безпомощни и ще наблюдаваме смъртта на двама смели мъже.

 

 

Ледената вода свести Пит. В първия момент той примижа от ярката светлина, после напрегна съзнанието си, за да си спомни какво се бе случило и защо се носи по течението на студена и мръсна река. После го прониза болка и той изпита чувството, че в главата му се забиват десетки пирони.

Усети вибрация във водата, чу приглушен пукот и след малко откъм изгряващото слънце се зададе патрулен катер на бреговата охрана. Двама мъже във водолазни костюми скочиха във водата и сръчно завързаха въже за Пит, после дадоха знак и Пит бе изтеглен на борда.

— Малко е раничко за плуване — каза огромен мъж с превръзка на ръката. — Или тренирате за преплуване на Ламанша, а?

Пит се огледа наоколо и видя счупените стъкла и откъртената дървения на мостика на катера.

— Откъде изникнахте вие? От морската битка при Мидуей ли?

Едрият мъж се засмя и отвърна:

— Бяхме тръгнали да се прибираме в дока си, когато ни бе наредено да ви извадим от водата. Аз съм капитан втори ранг Кибъл, Оскар Кибъл, шкиперът на този някога най-чист и спретнат катер.

— Дърк Пит от НЮМА.

Кибъл присви очи.

— Как се озовахте на бойния кораб?

Пит огледа такелажа на катера.

— Мисля, че ви дължа нова радиоантена.

— Вие ли я отнесохте?

— Съжалявам, но се наложи да продължа по пътя си и нямах време да напиша доклад за щетите.

Кибъл се усмихна и посочи към една врата.

— Хайде да влизаме, за да ви превържа главата. Май доста лошо сте ударен.

Едва тогава Пит видя огромен стълб дим да се издига до завоя на река Потомак.

— „Айова“! — възкликна той. — Какво е станало с него?

— Взриви се.

Пит се облегна тежко на леера.

Един мъж подаде одеяло на Кибъл и той загърна с него Пит.

— Не се тревожете и идете да легнете вътре. На пристанището чака лекар.

— Няма значение — каза Пит. — Вече няма никакво значение.

Кибъл го поведе към лоцманската кабина и му поднесе чаша горещо кафе.

— За съжаление на катера ни няма никакъв алкохол. Такива са разпоредбите. Но и без това е доста раничко за това. — Той се обърна и заговори през отворената врата на свързочника си.

— Какви са последните новини за хеликоптера?

— В момента лети над Чесапийкския залив, сър.

— За какъв хеликоптер става дума? — попита Пит.

— Ами за един от вашите — отвърна Кибъл. — Ама че странно нещо се случи! Един снаряд от последния залп на „Айова“ полетя надолу с парашут и представяте ли си, оня идиот в хеликоптера на НЮМА взе, че го улови.

— О, слава богу! — промълви Пит, след като чутото проникна докрай в съзнанието му. — Трябва ми радио. Трябва да ползвам радиото ви.

Кибъл се поколеба.

— Не е редно да позволявам на цивилни лица да използват военни съобщителни средства…

Пит вдигна ръка, за да го прекъсне. Вкочанената му от студ кожа бе възвърнала чувствителността си и той усети, че има нещо под ризата си. Бръкна под нея и извади малък пакет.

— Това пък откъде се взе? — загледа го той замислен.

 

 

Безпокойство обзе Стайгър, когато погледна температурния датчик и видя, че стрелката сочи червената чертичка. До Атлантическото крайбрежие оставаха още стотина километра и последното нещо, от което имаше нужда, беше блокиране на турбинните лагери.

Лампата на радиото замига и адмиралът натисна предавателния бутон.

— Тук Сандекър. Слушам ви.

— Готов съм за бърканите яйца. — Гласът на Пит се чуваше на пресекулки по линията.

— Дърк! Добре ли си?

— Малко съм поомърлян, но все още мога да ритам.

— Какво стана с другия снаряд? — попита разтревожен Сандекър.

— Обезвреден е — отвърна Пит.

— А касетата с „Бърза смърт“?

— Течението я отнесе — отвърна Пит, но в гласа му се прокраднаха нотки на колебание.

Пит можеше да бъде само донякъде сигурен, че Хирам Лусана е хвърлил бомбичките в реката, но нямаше намерение да разкрива пред Стайгър и адмирала, че има вероятност усилията му да са отишли напразно.

Сандекър разказа накратко за улавянето на парашута и обясни, че перспективите са мрачни. Пит го изслуша, без да го прекъсва. След това му зададе само един въпрос:

— Още колко време можете да останете във въздуха?

— Ако зависеше само от горивото, още два, дори два и половина часа — това беше гласът на Стайгър. — Големият ми проблем са двигателите, започват да прегряват.

— Изглежда, куполът на парашута е блокирал отчасти смукателните камери.

— Готов съм да чуя брилянтни предложения. Хрумва ли ти нещо?

— Най-случайно наистина ми хрумна — отвърна Пит. — Сега си дръж ушите отворени. Точно след два часа пак ще се свържа с вас. Междувременно изхвърлете всяка излишна тежест: седалки, инструменти, всичко, което може да олекоти машината. Край на връзката.

Пит изключи микрофона и се обърна към Кибъл.

— Трябва да сляза на брега час по-скоро.

— Ще бъдем на пристанището след осем минути.

— Ще ми трябва и транспорт — допълни Пит.

— Още не съм разбрал как се набъркахте в тази каша — каза Кибъл. — Доколкото разбирам, би трябвало да ви поставя под арест.

— Сега не е време да си играем на бдителност — сопна му се Пит. — Господи, трябва ли всичко да върша сам? — Той се наведе над радиста. — Свържете ме с главното управление на НЮМА и с фирмата „Странски инструмънт“, в този ред.

— Не си ли позволявате прекалена волност с хората и съоръженията ми, господинчо?

Пит нито за минута не се усъмни, че ако Кибъл имаше две здрави ръце, щеше да го размаже на палубата.

— Какво трябва да направя, за да получа вашето съдействие?

Кибъл загледа убийствено Пит със светлокафявите си очи, после бавно разтегна устни в усмивка.

— Да кажете „моля“.

Пит се подчини и точно след двайсет минути вече летеше с хеликоптер на бреговата охрана за Вашингтон.