Клайв Къслър
Виксън 03 (2)

1.

Колорадо, септември 1988 г.

Дърк Пит изплува от дълбините на съня, прозя се широко и доволно и се огледа наоколо. Беше пристигнал по тъмно в планинската хижа и пламъците на голямата, обрасла с мъх каменна камина, заедно със светлината от изпускащите силна миризма керосинови лампи едва осветяваха затворената между чворести чамови дъски вътрешност на хижата.

Погледът му спря върху стария часовник на стената. Беше го навил предишната вечер, решавайки, че това е едно от първите неща, които трябваше да направи. После погледна към голямата, покрита с паяжини глава на лос, който бе вторачил в него прашните си стъклени очи. До главата на лоса се намираше панорамен прозорец, разкриващ изумителен изглед към назъбената планинска верига Съуач, дълбоко в Скалистите планини.

Когато и последните следи от сънливостта му изчезнаха, Пит се изправи пред първата си дилема за деня: дали да остави погледът му да се радва на великолепието на гледката, или да се любува на гладко изваяното тяло на конгресменката от Колорадо Лорън Смит, която, седнала гола върху ватирана постелка, се беше вглъбила в йогистки упражнения.

Пит прозорливо предпочете второто.

Лорън Смит седеше с кръстосани крака в поза „лотос“, с извит назад гръб и с подпрени върху постелката лакти и глава. Тази гледка, помисли си Пит, спокойно може да съперничи по красота на Съуач.

— Как се нарича тази неженствена, изкълчена поза? — попита той.

— „Риба“ — отвърна тя, без да помръдва. — Тя е за запазване твърдостта на бюста.

— Лично аз — подметна с престорена помпозност Пит — не си падам по твърдите цици.

— Нима ги предпочиташ увиснали и хлътнали? — Виолетовите очи се отместиха към него.

— Е… не, но с малко силикон тук и там…

— Това му е лошото на мъжкото съзнание — отвърна тя, като изправи гръб и прокара ръка през дългата си коса с цвят на канела. — Вие, мъжете, си мислите, че всички жени трябва да имат гърди с размера на балони като от безвкусните снимки на страниците на шовинистичните списания.

— При желание и това може да стане.

Тя му хвърли сърдит поглед.

— Съжалявам, но ще трябва да се задоволиш с моите гърди за малък номер сутиен. Те са всичко, което имам.

Пит се пресегна, обгърна тялото й с желязната си ръка и я придърпа към леглото.

— Огромни или малки — той се наведе и целуна последователно върховете на гърдите й, — няма да разреша на никоя жена да обвинява Дърк Пит в дискриминация.

Тя се надигна и гризна лекичко ухото му.

— Цели четири дни заедно! Без телефони, без заседания на комисията, без приеми и коктейли, без помощници, които да се суетят около мене. Прекалено е хубаво, за да е истина. — Тя плъзна ръка под завивката и го загали по корема. — Какво ще кажеш за малко спорт преди закуска?

— А! Магическата дума!

— Коя по-точно — усмихна се накриво тя, — „спорт“ или „закуска“?

— Не, онази, с която преди малко нарече йогистката поза. — Пит скочи от леглото, избутвайки Лорън назад, и тя тупна на пода. — Къде се намира най-близкото езеро?

— Езеро ли?

— Да. — Пит се разсмя при объркания израз на лицето й. — Там, където има езеро, има и риба. Не можем да си прахосаме деня в излежаване в леглото, когато някоя сочна пъстърва е затаила дъх в очакване да налапа въдицата.

Тя наклони глава и го погледна въпросително. Той стоеше пред нея — висок над метър и осемдесет, със стегнато тяло, цялото почерняло от слънцето, с изключение на една бяла лента около ханша. Разрошената му черна коса обгръщаше лице, което, както изглеждаше вечно мрачно, усмихнеше ли се, беше в състояние да стопли препълнена с хора стая. Сега по лицето му нямаше усмивка, но Лорън познаваше толкова добре Пит, че можеше да прочете между бръчиците около невероятните му зелени очи веселото му настроение.

— Ах, ти, самомнителен Херкулес такъв! — нападна го тя. — Ще ме подлъгваш, а?

Скочи на крака, заби глава в корема му и го избута заднешком към леглото. Не се залъгваше нито за секунда, че притежава суперсила — ако Пит не се беше отпуснал и не беше приел инерцията й, тя щеше да отскочи от него като волейболна топка.

Преди той да се направи, че протестира, Лорън се покатери върху гърдите му и го яхна, обгръщайки с ръце раменете му. Той се напрегна, изпъна ръце зад гърба й и стисна меките й задни половинки. Тя почувства как той набъбва под нея и горещината му като че ли проникна през кожата й.

— Риболов, а? — промълви тя с дрезгав глас. — Единственият въдичарски прът, който знаеш как да използваш, няма макара.

Те закусиха по пладне. Пит си взе душ, облече се и тръгна обратно към кухнята. Лорън стоеше до мивката и яростно стържеше почернял тиган. Беше си сложила само кухненска престилка, нищо друго. Той се спря на прага и докато закопчаваше ризата си, се загледа в малките й подскачащи гърди.

— Чудно ми е какво ли биха казали твоите колеги, ако те видеха в този момент — подметна той.

— Майната им на моите колеги — усмихна се тя дяволито. — Личният ми живот изобщо не е тяхна работа.

— „Майната им на моите колеги“ — повтори Пит със сериозен израз, правейки се, че записва думите й във въображаем бележник. — Още едно потвърждение за скандалното поведение на малката Лорън Смит, член на Конгреса, издигната от подкупния седми избирателен район на Колорадо.

— Никак не си забавен. — Тя се обърна и го заплаши с тигана. — В седми район не стават никакви шашми, а аз съм последната в сградата на Капитолийския хълм, която може да бъде обвинена във взимане на подкупи.

— Да де… освен сексуалните ти ексцесии. Само си помисли каква журналистическа сензация ще направят от това медиите. Дори лично аз мога да те разоблича и да напиша бестселър за това.

— Докато не вписвам любовниците си във ведомостта си или не ги забавлявам на разноски на Конгреса, никой не може да ме пипне с пръст.

— А аз?

— Ти плати половината от продуктите, забрави ли? — Тя подсуши тигана и го прибра в шкафа.

— Как мога да си правя реклама като жиголо — попита тъжно Пит, — ако имам евтина жена за любовница?

Тя обви ръце около врата му и го целунало бузата.

— Предлагам ти, когато следващия път измъкнеш някоя свалячка от вашингтонски прием, да й поискаш данни за финансовото й положение.

Боже господи, помисли си Лорън, онзи тъп прием, даден от министъра на околната среда! Тя не обичаше столичния светски живот. Ако подобни сбирки не бяха свързани с интересите на Колорадо или с въпроси за разрешаване от комисията й, след работа тя обикновено се прибираше вкъщи при проскубания си котарак Икабод и който и да е филм по телевизията.

 

 

Мъжът, който стоеше в трепкащата светлина на градинските факли, привличаше погледа на Лорън като магнит. Тя най-открито го наблюдаваше, докато поддържаше разговора с Мортън Шоу, друг независим конгресмен, от Флорида.

Почувства необичайно учестяване на пулса си — нещо, което й се случваше рядко, и тя се запита на какво ли се дължеше това. Мъжът не беше красавец, поне не от типа Пол Нюман, но излъчваше мъжественост, която много й допадаше. Беше висок, а тя предпочиташе високите мъже.

Беше сам, не разговаряше с никого, само наблюдаваше хората около себе си, и то по-скоро с искрен интерес, отколкото с надменно отегчение. Когато почувства втренчения поглед на Лорън, просто й отвърна с проницателен поглед.

— Кой е онзи самотник там в сянката? — попита тя Мортън Шоу.

Шоу се обърна натам, накъдето Лорън му посочи с кимване. Примигна, като разпозна мъжа и се разсмя.

— Вече две години си във Вашингтон и да не знаеш кой е той?

— Ако знаех, нямаше да те питам — отвърна тя надменно.

— Казва се Пит, Дърк Пит. Ръководител на специални проекти в Националната агенция за подводни и морски изследвания. Той е този, който оглави операцията по изваждането на „Титаник“.

Тя се почувства глупаво, задето не бе направила връзката. Седмици наред снимката му и историята за успешното възкресяване на известния лайнер се появяваха на първа страница на всички вестници. Значи това е мъжът, който се бе нагърбил с невъзможното и се бе справил успешно. Тя се извини на Шоу и си проправи път през стълпотворението от хора към Пит.

— Господин Пит — започна тя и не можа да каже нищо повече. Точно тогава лек ветрец полюшна пламъците на факлите и отраженията им заблестяха в очите на Пит. Лорън почувства огън в стомаха си — това й се бе случвало само веднъж в живота, когато като много млада бе лапнала по един професионален скиор. Изпита вътрешно облекчение, че светлината тук беше слаба и щеше да прикрие червенината, която положително беше избила по бузите й.

— Господин Пит — опита тя отново. Явно, че не й идваха подходящи думи. Той гледаше към нея в очакване. „Искам да се запознаем бе, глупак такъв!“, изкрещя тя вътрешно. Но вместо това избъбри: — Сега, след като извадихте „Титаник“, какво ще включва следващият ви проект?

— Какво ще включва, още не знам — усмихна се той сърдечно. — Сигурен съм обаче, че следващият проект ще ми донесе огромно лично удовлетворение и върховна наслада.

— И какъв е той?

— Прелъстяването на конгресменката Лорън Смит.

Тя отвори широко очи.

— Шегувате ли се?

— Никога не гледам повърхностно на секса с очарователна жена, занимаваща се с политика.

— Ама че сте хитър! Опозиционната партия ли ви подшушна да приказвате така?

Пит не й отговори. Хвана я за ръка и я поведе през къщата, претъпкана с вашингтонския елит на властта, и я изведе навън към колата си. Тя го следваше, без да протестира, и то не толкова от подчинение, колкото от любопитство.

Едва когато той изведе колата на трилентовата улица, тя попита:

— Къде ме водите?

— Първо — погледна я той с подкупваща усмивка, — намираме някой интимен малък бар, където можем да се отпуснем и да разменим най-съкровените си желания.

— Второ? — попита тя с нисък глас.

— Ще ви разходя по залива Чесапийк със състезателна лодка с подводни криле, развиваща скорост сто и шейсет километра в час.

— Без мен.

— Моята теория е следната — продължи Пит. — Авантюрата и силните усещания винаги успяват да преобразят всяка прелестна конгресменка в необуздан и ненаситен звяр.

По-късно, когато утринната топлина на слънцето докосна дрейфуващата лодка, Лорън щеше да бъде последната жена на земята, която би оспорила теорията на Пит за прелъстяването. Тя забеляза с чувствено задоволство, че раменете му носеха белези от зъбите и ноктите й, които потвърждаваха тази теория.

 

 

Лорън разхлаби прегръдката си и избута Пит към входната врата на хижата.

— Дотук беше със забавлението и игрите. Чака ме цял куп писма, които трябва да прегледам до утре, преди да идем в Денвър и да се отдадем на бясно пазаруване. Защо не си направиш разходка сред природата или нещо друго за няколко часа. По-късно ще приготвя затлъстяваща вечеря, а после ще прекараме още една вечер край камината, отдадени на покварата.

— Мисля, че вече съм напълно покварен — отвърна той и се протегна. — Освен това не си падам по разходки сред природата.

— Тогава иди на риболов.

Той я погледна.

— Ти така и не ми каза къде точно.

— На около четиристотин метра оттатък хълма зад хижата. Езерото Тейбъл. Татко все там ловеше пъстърва.

— Заради тебе — той се вгледа настоятелно в лицето й — ще тръгна на риболов толкова късно.

— Колко жалко!

— Само че не си нося никакви риболовни принадлежности. Дали баща ти не е оставил някакви тук?

— Виж в гаража под хижата. Там си държеше всички такъми. Ключът за вратата е върху полицата над камината.

Ключалката се закучи. Пит я наплюнчи и завъртя ключа докрай, но предпазливо, за да не го счупи. Най-накрая резето поддаде и той отвори двете крила на старата врата. След като почака малко, докато очите му привикнат на тъмнината вътре, той влезе и огледа помещението. Видя една прашна работна маса с прилежно подредени инструменти на стената до нея. Няколко полици бяха запълнени с различни по големина метални кутии, някои съдържащи блажна боя, други — пирони и дребна железария.

След малко Пит откри кутия с рибарски принадлежности под масата. Намирането на въдичарския прът му отне повече време. Най-накрая го мерна в един тъмен ъгъл на гаража. Пред него обаче имаше някакво издуто съоръжение, покрито с брезент. Тъй като не можеше лесно да стигне до пръта, той се покатери върху препятствието. То се измести под тежестта му и Пит залитна назад, хващайки се за брезента в напразен опит да запази равновесие. Не успя да се задържи и заедно с покривалото се намери на земята.

Пит изруга, изчетка се и се вгледа да види какво му попречи да вземе въдицата за следобедния риболов. Бръчка на недоумение се появи между веждите му. Той коленичи и прокара ръка по двата обемисти предмета, на които случайно бе смъкнал покривалото. После се изправи и излезе навън, за да повика Лорън.

Тя се появи на балкона.

— Какво има?

— Ела тук за минутка.

Тя с неохота си наметна леко бежово манто и слезе в гаража. Пит посочи към ъгъла.

— Къде е намерил баща ти тези неща? Тя се наведе и присви очи.

— Какво е това?

— Жълтото, заобленото, е бутилка за кислород от самолет. А другото е носов колесник с колела и гуми. Адски стари са, ако съдя по степента на корозия и напластената по тях мръсотия.

— За пръв път ги виждам.

— Не може да не си ги забелязала досега. Не ползваш ли гаража?

Тя поклати глава.

— Не, откакто съм в Конгреса. Сега идвам за първи път в хижата на татко, откакто той загина при злополука преди три години.

— Не си ли чувала за паднал самолет тук наблизо? — подпита я Пит.

— Не. Което обаче не значи, че не е станало. Аз рядко се виждам със съседите, така че почти не научавам местните клюки.

— В коя посока са?

— Ъ?

— Най-близките ти съседи. Къде живеят?

— Надолу по пътя за града, първата отбивка вляво.

— Как се казват?

— Семейство Рафърти. Лий и Максин Рафърти. Той е служил във военния флот, сега е пенсионер. — Лорън взе ръката на Пит и я стисна силно. — Защо са всички тези въпроси?

— Любопитство, нищо повече. — Той вдигна ръката й и я целуна. — Ще се върна навреме за затлъстяващата вечеря. — После се обърна и затича в тръс по пътеката.

— Няма ли да ходиш на риболов? — извика тя след него.

— Никога не съм обичал този спорт.

— Защо не вземеш джипа?

— Нали ми предложи разходка из природата, забрави ли? — провикна се той през рамо.

Лорън го проследи с поглед, докато го изгуби между стволовете на боровите дървета, после поклати глава на непредвидимите мъжки прищевки и тичешком се прибра в хижата, за да избяга от студа на ранната есен.