Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Хаим Оливер

Часът на невидимите

 

Редактор: Атанас Звездинов

Художник: Борис Димовски

Художествен редактор: Димитър Чаушов

Технически редактор: Маргарита Лазарова

Коректор: Василка Минева

 

Първо издание. ЛГ V. Тематичен №13 95373/6056-29-79

Дадена за набор на 14.II.1979 година.

Подписана за печат на 3.V.1979 година.

Излязла от печат на 10.V.1979 година.

Поръчка №91. Формат 1/16 60X90.

Тираж 23 000 броя.

Печатни коли 12,25. Издателски коли 12,25.

Цена на книжното тяло 0,55 лева. Цена 0,65 лева.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Тодор Димитров“, София — 1979

История

  1. — Добавяне

Осма глава

в която Кукленият театър дава принос в теорията на невидимостта на материалните тела

В два и половина кръжокът беше в пълен състав пред Кукления театър, спретнат, сресан и чист. Дани Берлински бе издокаран по най-последна европейска мода.

— Другари приятели — рече той със смесения си международен акцент, — хайде бърз да гледкаме театър, за да правим отмъчение на леля Гиц.

— Не „отмъчение“, а „отмъщение“ — поправи го Сисулу.

— Ще репарираме Александър Трети ли?

— Никакво препариране! — рипна Марти. — Само ще превъзпитаме леля Гица от алкохолизма на вишновката.

Влязоха.

Трябва да ви съобщя, че не всички тенетемисти имаха еднакво отношение към изкуството на кукления театър. Както и следва да се очаква, проф. Кънчо и Гошо Йогата не изпитваха особен ентусиазъм към него. Те предпочитаха научно-фантастичните и приключенски филми. Бяха гледали „Спартак“ девет пъти, а „Човекът-амфибия“ единайсет пъти.

Сисулу Софийски беше тук от чисто литературни съображения. Дани Берлински посещаваше по принцип всякакви представления, за да понаучи български, и единствените, които се отнасяха с уважение към Кукления театър, бяха най-малките: Марти Щурчето и Митко Пеле.

Както и да е, звънецът звънна три пъти, лампите угаснаха, прозвучаха първите акорди на музикалната пиеса „Петя и Вълка“, която разказва за борбата между момчето Петя и големия сив Вълк и която завършва със залавянето на Вълка и изпращането му в зоологическата градина.

Нов музикален акорд — завесата се вдигна, откри се сцената.

Дърво. Под дървото играе Котката, на клоните пърпори Птицата, в езерото плува Гъската. Но о, ужас, появява се Вълка! Той безшумно пристъпва. Скок — и с Гъската е свършено. Котката се премята, мяучи и бяга. Птицата уплашено отлита. Но, ето, дотичва смелият Петя с въжена примка в ръка. Той се покатерва на дървото и се готви да хване Вълка…

Затаила дъх, публиката следеше безпощадната борба между Човека и Звера. Единственият, който никак не се трогваше, беше проф. Кънчо. Друго привличаше вниманието му, друго. По какъв начин на сцената Птицата лети, Котката се премята във въздуха, Петя хвърля примката върху Звера, без да се забележат, както друг път, нито кукловодските щеки, мито кукловодските конци? Очевидно тук се използува някаква съвсем нова хватка за раздвижване на куклите.

През паузата той сподели своето учудване с приятелите си.

— Шигурно е магия — каза лекомислено чиракът-магесник.

— Никаква магия няма тук, само научно-техническа революция — обясни брат му. — Но каква?

— Да — рече Дани Берлински, — куклите са механджийски и движат се с часовойникарски дружини.

— Не „механджийски“, а „механични“ — поправи го Сисулу. — И не „часовойникарски дружини“, а „часовникарски пружини“.

През второто действие проф. Кънчо насочи вниманието си изключително към движението на куклите, търсейки да чуе бръмченето на часовникови механизми в телата им. Напразно.

И какво бе изумлението му, когато след края на представлението лампите светнаха и на сцената се откроиха в цял ръст кукловодите, облечени от ръцете до краката в черно кадифе. Черни кадифени качулки закриваха дори главите им и когато ги свалиха, бялнаха се усмихнатите им лица. Куклите те държаха в ръцете си и всички кукли бяха в светли цветове и се движеха най-обикновено само с ръце, но ръце, обвити в черно.

Устните на проф. Кънчо засъхнаха от вълнение. За четвърти път през този ден той се сблъскваше с явлението невидимост, сега вече доведено до съвършенство. Пределно ясно бе, че черният цвят е невидим не само в тъмнината, но и в полумрака на театралната сцена. Но защо? Защо?

И не може ли същият този черен цвят да стане невидим и на светло?

На улицата той едва се вслушваше в думите на приятелите си, които оживено разискваха схватката между Петя и Вълка, без, разбира се, да подозират онова, което той, проф. Кънчо, бе вече открил. И си представяше как ще продължи експериментите за изследване на невидимостта на материалните тела, та ако ще трябва, както казва доцент Пепи, да направи хиляда и пет опита!

Ех, представяте ли си какво ще се получи, като се съчетаят — невидимостта на материалните тела с мощностите на хронокара ДЕМОН? Представяте ли си? Един невидим човек от двайсетия век пътува към миналото и се връща в Римската империя при Спартак. Никой не подозира неговото присъствие, никой, дори онзи надменен Марк Крас с червената пелерина. И отива навсякъде, където си пожелае, и прави каквото си иска, и Спартак е свободен!

Проф. Кънчо бе толкова ослепен от фантастичното видение, което като мълния блесна в съзнанието му, че затвори очи.