Хаим Оливер
Часът на невидимите (17)

Шеста глава

в която господин Хикс попада на важни следи

Часове наред вече господин Хикс и старшина Марио сновяха из квартала, търсейки следи от сажди — първият с упорита невъзмутимост, вторият с все по-разгарящо се неудоволствие. Преровиха целия квартал, вгледаха се във всяко лице, всяка дреха, всяка обувка — нищо. Хора с белези от сажди нямаше и нямаше. Старшината се ядоса не на шега.

— Слушайте, господин Хикс — рече той през зъби, — хайде стига сме се въртели като мухи без глави. Вие си вървете в къщи, а аз ще отида да докладвам на началството.

— Нима смятате, че за един ден ще успеем да огледаме всички лица от махалата? — попита с убийствена ирония господин Хикс.

— Но в управлението мога да поискам хора и техника! — извика старшината с надежда, че по този начин ще се отърве най-после от досадника.

— Други не ми трябват! Що се отнася до техниката, такава имам и аз, моля! — И господин Хикс извади от джоба огромна лупа, с която започна да се взира по петната върху тротоара.

За изненада на старшината това веднага даде резултат: под увеличителното стъкло се появиха черни следи. Господин Хикс тържествуваше.

— Казах ли ви? Сега ще видим къде ще ни отведат те.

Отведоха ги в коминочистаческото бюро на „Всестранни услуги“.

Тръгнаха по други, още по-черни следи. И стигнаха до асфалтовата база, която вари настилки за улиците.

Накрая, съсипани от умора, седнаха в градинката. Старшината кипеше. Изведнъж господин Хикс го посбута:

— Погледнете вляво!

Старшината вдигна глава, но успя само да зърне две черни фигури, които пробягаха покрай зала „Универсиада“.

— Те са! — скочи господин Хикс. — Те са!

Изтичаха към залата, но черните фигури ги нямаше вече там. Тогава господин Хикс приклекна — на тротоара и взе да изследва с лупата оставените следи. Впрочем те бяха достатъчно ясно очертани: два чифта подметки — едните малки, другите още по-малки.

— Логично! — произнесе господин Хикс. — Това са джуджетата. Или деца… Такъв случай има даже у Дикенз, където бандитите пускат дребничкия Оливър Туист през прозорчето на един дом, за да граби.

Като чу „деца“, старшината отново изтръпна. Мисълта, че тук са намесени неговите „зверчета“, не го напускаше.

— Хайде де, деца! — рече той с невинен глас. — Какво ще правят деца със сажди? Сигурно са дребни коминочистачи.

— Ще видим, ще видим! — отвърна заплашително господин Хикс и без да се двоуми, тръгна по черните следи.

Които го отведоха точно пред дома на старшината.

— Какво значи това? — попита той, като впи в Марко неподвижните си очи.

— Ух, щях да забравя! — Старшината жално се засмя. — Та тъкмо днес у нас имаме коминочистачи. Знаете ли, хи-хи, от три години не съм чистил комините, та днес реших, хайде да свърша и тази работа.

И бързо се шмугна в дома си, като остави господин Хикс с лупа в ръка, потънал в размисли.

„Значи така — разсъждаваше той, — следите водят в дома на самия квартален милиционер. А защо не? Нима във филма «Признанията на следователя пред прокурора» убиецът не е самият следовател? Хм, хм, не бива да изпускам от очи този опасен Марко!“

И като се повъртя още малко около къщата на старшината, той тръгна към „Лале“. Тук съзря втората следа — пак на малки обувки, които се губеха в стълбището. Това го окуражи и той реши да не закусва, а да продължи издирванията.

Усърдието му бе възнаградено: той попадна на още два чифта следи. Едните опираха до кино „Изток“, дето даваха „Соларис“, другите изчезваха в двора на Завода.

Но и това не бе всичко. Пред входа на Института по кибернетика видя един мъничък чифт следи, оставени очевидно от момичешки сандалки.

Злорадо чувство на мощ обзе господин Хикс. Значи тъй: в мрежата са не само милиционери, но и кинематографисти, работници, учени… И господин Хикс решително тръгна към къщи, като пътем съчиняваше наум доносите против старшината, управителя на кино „Изток“, директора на Завода и учените от Института по кибернетика.

И отново се сблъска с черните следи. Пред собствения си дом.

Бяха навсякъде: по стълбищната площадка, под прозореца на стаята и дори върху долната част на стената, като че съществото, което ги бе оставило, бе се опитало да се катери по нея… (Виж точка 5 от Манифеста)^[1].

Краката на господин Хикс се подкосиха. Седна на стъпалата и обърса потта от челото си. Ами сега? Дали шпионите не са се сетили, че той е попаднал на следите им и сега го търсят? Надникна през прозореца на стаята — нямаше никой. Поогледа се наоколо — пак никой. Това го поуспокои. Не, господа! Вие не познавате господин Хикс! Вие не можете да го уплашите нито с черни следи, нито с джуджета с бомбета! Вие тепърва ще чуете за него!

И като се поокопити, той отново стана студеният господин Хикс — писачът на доноси, страшилището на квартал Редут.