Хаим Оливер
Часът на невидимите (12)

Първа глава

с втора експедиция на ДЕМОН и среща със Спартак

ДЕМОН безшумно изплува от виолетовите спирали на времето и закръжи в безбрежното синьо пространство на миналото.

Долу се появи югоизточният бряг на Италийския полуостров, който тъй много прилича на пета на ботуш. На екрана светнаха знаците:

РИМСКА ИМПЕРИЯ, ГОДИНА 71 ПРЕДИ НАШАТА ЕРА. БРУНДИЗИ.

Хомо Невидимус завъртя волана и се впусна надолу.

И видя нещо, което накара сърцето му да се свие от болка.

Там, недалеч от морския бряг, бяха разположени две огромни армии. Едната бе обкръжена от другата. Обкръжената бе заела позиция върху невисок хълм, на върха на който личеше една-единствена бяла палатка. Другата армия, която бе обхванала хълма като в железен обръч, бе римската.

Хомо Невидимус незабавно насочи хронокара към бялата палатка и се приземи край нея. Но преди да излезе, извади огледалце и се погледна. Не видя нищо. Абсолютно нищо!… Да, той бе невидим! Невидим като въздуха, като вятъра, като призраците, като Сисулу в нощта. Рим, дръж се, иде Хомо Невидимус!

Отвори хронокара и излезе.

Този път бе дошел навреме. Намираше се във въстаническия лагер. Картината бе нерадостна. Скупчените около огньовете бойци бяха невероятно отслабнали и изнурени. Много от тях носеха кървави превръзки и дъвчеха корени, мрачно загледани в лагера на Марк Крас — там, където бяха струпани двайсет най-отбрани римски легиони.

„Значи така — помисли той. — Ако всичко се развие като във филма, утре вечер Спартак няма да е между живите и гладиаторите ще бъдат разпънати на кръстове. Трябва да побързам!“

Решително се отправи към бялата палатка и влезе.

Вътре, едва осветен от две свещи, стоеше Спартак, сам, замислено надвесен над картата. За четирите изтекли години, откакто Хомо Невидимус го бе видял за първи път, той бе поостарял, но лицето му бе станало по-твърдо, по-умно, по-мъдро. Това не бе вече гладиаторът от Капуа, а велик въстанически вожд.

Хомо Невидимус си пое дъх. Беше настъпил решителният момент, онзи мечтан миг, за който бе се готвил толкова дни, за който бе се блъскал в „Хелиополис“, бе се катерил в „Нострадамус“, бе ловил неутрини, бе бягал от Александър Трети и от господин Хикс и бе построил този чудесен хронокар. Великият миг на неговия живот.

— Аве, Спартак! — поздрави той тихо.

Спартак трепна, изправи се, положи ръка на меча си.

— Кой си ти? И защо не те виждам?

— Ти не можеш да ме видиш, защото съм Хомо Невидимус, тоест Невидимия. Не съм нито дух, нито призрак, а жив човек, казвам се Кънчо и съм пионер от град София.

— София? — смръщи вежди Спартак. — Не съм слушал за такъв град.

Проф. Кънчо се сети, че България още не съществува и че ще бъде създадена цели седем века по-късно, но си спомни разкопките в центъра и побърза да поясни:

— Град София е старата Сердика. Сега развалините на Сердика се намират под земята между Балкантурист и кино „Севастопол“. В подлеза даже е изложена и една римска колесница.

— За Сердика съм слушал — рече Спартак, но никога не съм ходил там, макар че се намира недалеч от родната ми Тракия.

— Точно така! — зарадва се Хомо Невидимус. — София е близо до Тракия, а Тракия е част от България и главният й град е Пловдив.

— Нима не е вече Филипополис? — учуди се Спартак.

— Да бе, Филипополис! — възкликна все по-доволен от развоя на разговора Хомо Невидимус. — Там има един много силен футболен отбор, казва се „Локомотив“ и в него играе най-големият футболист на всички времена, Бонев, може да си слушал. Ух, щях да забравя! В България има даже отбори, които се казват „Спартак“, честна пионерска! Например „Спартак“ от Плевен, а също „Левски-Спартак“.

Спартак слушаше все по-удивен. Най-после задавено продума:

— Не разбирам, Хомо Невидимус, много неща не разбирам от това, което ми говориш. Футбол… кино… Балкантурист… Левски… Нима за тия четири години, които съм прекарал в битки с римляните, светът се е променил толкова много, че сега не разбирам дори неговия език?

Тогава Хомо Невидимус реши да каже истината:

— Спартак, другарю мой, слушай ме добре и не се стряскай! Аз наистина ида от друг свят, аз ида от бъдещето.

Спартак дълго мисли върху странните думи на неочаквания гост.

— Ти да не си бог? — попита той сопнато.

— А, не! Аз съм само човек и съм долетял от двайсетия век с една Машина на времето, казва се ДЕМОН. Тя лети в миналото и бъдещето. Направихме си я в кръжока за ТНТМ.

— Тази дума също е непонятна за мен — каза Спартак.

— Вярно, вие си нямате ТНТМ. ТНТМ значи Техническо и научно творчество на младежта. Ако искаш, мога да ти помогна да образуваш няколко кръжока сред въстаническата младеж.

— Хомо Невидимус — рече Спартак, — пак не разбирам много от твоите слова. Говори ми по-просто. Обясни ми, защо си дошел при мен от двайсетия век?

— За да ти помогна да съкрушиш Римската империя! — отвърна просто проф. Кънчо.

Спартак присви горчиво устни.

— Кънчо, приятелю мой, аз се мъча да направя това ето вече четири години. С мен има сто хиляди великолепни бойци и гладиатори. През тия години водих безброй кървави битки с римските легиони. И все пак още не съм успял да съкруша Рим. Как би могъл да ми помогнеш ти сам, без меч, без копие?

Хомо Невидимус снизходително се усмихна.

— Погледни онази броня! — каза той, извади лазерния пистолет и стреля. Блесна мълния, в бронята се образува димяща дупка.

— Ти имаш огнено копие? — промълви Спартак, възхитен.

— Дребна работа — отвърна небрежно Хомо Невидимус. — Развива сто хиляди градуса по Целзий.

— И това ли направихте в кръжока за ТНТМ?

— Ами да. И да знаеш какви работи измисляме още там! Дани Берлински например възнамерява да конструира автомобил, който да се движи над земята, под земята, да плува и даже да лети!

Очевидно тия думи направиха силно впечатление на Спартак, защото, опипвайки дупката в бронята, рече:

— Това е чудесно! Победим ли веднъж римляните, ще конструираме огнени копия и летящи автомобили и с тяхна помощ ще освободим и останалите роби по света.

— Дадено, другарю Спартак! Но аз имам едно още по-силно оръжие: моята невидимост. Навсякъде аз ще бъда твои очи и твои уши. Ще се бия рамо до рамо с тебе, докато влезем в освободения Рим и образуваме там народна република.

Спартак се взря в празното място пред себе си, там дето стоеше Хомо Невидимус, мъчейки се да види най-после този долетял от далечното бъдеще благороден приятел.

— Другарю Кънчо — продума той с пресечен от вълнение глас, — искам да те прегърна от името на милионите роби по света. И да ти се поклоня.

— Не бива! — отвърна скромно Хомо Невидимус. — Аз изпълнявам само своя дълг. Но ако все пак държиш да ми изразиш своята благодарност, дай ми едно свидетелство, че съм ти помагал при съкрушаването на Римската империя. Защото, знаеш ли какво, аз имам един приятел, казва се Гошо Йогата, той няма да ми повярва, че съм бил с тебе и съм те спасил.

— Това е най-малкото нещо, което мога да направя за тебе — рече Спартак. — Но позволи ми в знак на нашата вечна дружба, да ти подаря моя гладиаторски меч. Вземи, вземи, моля ти се!

И подаде лъскавия стоманен меч. Хомо Невидимус го пое и мечът увисна във въздуха, неносен сякаш от никого.

В този миг някак си съвсем естествено Кънчо си спомни думите на онова стихотворение и почти безмълвно зашептя:

Аз — жалкий роб на кървави арени —

издигам своя меч несъкрушим

и братята ми идват разярени,

и бурята разраства се край мене,

за да се втурне в дверите на Рим!

— Красива песен! — промълви Спартак развълнуван.

— Да — отвърна в тишината Хомо Невидимус. — Ще я напише за тебе един поет, казва се Христо Смирненски, ама чак след две хиляди години… А сега да вървим, защото битката скоро ще почне. Така е във филма.

— Да вървим! — отвърна Спартак. — Ала преди да се хвърлим в боя, държа да ти кажа следното: падна ли в това сражение, предай на бъдещите поколения, че ние, хората от седемдесетте години преди новата ера, храбро сме се борили за свободата.

При тия думи огромна буца се впи в гърлото на Хомо Невидимус: той си спомни разпятията край Апиевия път. И неочаквано и за себе си дори се разрева.

— Неее! — завика той през сълзи. — Неее! Ти не бива да умреш!

Дълбоко трогнат, Спартак се приближи до него:

— Недей, амико мио! — рече той, пипнешком намери главата му и нежно погали невидимата му чорлава коса. — Не плачи, приятелю мой, ние, мъжете, не бива да плачем! И запомни: дори и да падна в боя, след мен ще дойдат хиляди други борци, които ще доведат делото за освобождението на робите до победен край.

Засрамен от временната си слабост, Хомо Невидимус с енергично усилие се овладя, преглътна сълзите и мъжествено произнесе:

— Не, компанйо Спартак, ти няма да загинеш, макар че всички историци твърдят, че именно днес е денят на героичната ти гибел. Знай! Аз съм с тебе и няма да позволя и косъм да падне от главата ти. Ние трябва да влезем живи и здрави в свободния Рим! На добър час!

Две десници се стиснаха — едната видима, другата невидима, и намиращите се навън офицери учудено се питаха, с кого ли така оживено беседва техният вожд…

Сражението започна, яростно, безпощадно. Безбройните пълчища на римските легиони нападаха от всички страни, врязваха се във въстаническите позиции; бойното поле се покриваше с трупове и стенещи ранени, с мъртви коне, захвърлено оръжие, разбити колесници…

Хомо Невидимус се сражаваше с гладиаторския меч, който за ужас на римляните сам се размахваше наляво и надясно, сеейки паника и смърт. „Ех, защо не е тук Марти Щурчето, та да види как пердаша фашистите!“ — мислеше си той, разблъсквайки с невидими лакти обезумелите легионери.

Докато съзря нещо, от което настръхна: Спартак бе в опасност. Притиснат отвсякъде от цяла сган легионери, покрит с рани, той бавно отстъпваше, но очевидно вече не можеше да се измъкне от смъртоносния обръч. Биеше се юнашки, около него се търкаляха купища врагове, но идваха нови и нови, и те вече го задушаваха.

Хомо Невидимус разбра: настъпил е върховният момент на Спартаковата смърт, така потресаващо изиграна във филма. След няколко минути въстаническият вожд ще бъде съсечен, за да се превърне в легенда на вековете.

Но това няма да стане, не! Нали затова той, Хомо Невидимус, е долетял от бъдещето!

Пое дълбоко дъх и се хвърли върху смъртоносния възел от хора, оръжие, пот и кръв. Мечът му неудържимо мушкаше, сечеше, удряше и си пробиваше път към сграбчения в желязната клопка Спартак. Ала странно, след всеки удар легионерите като че ставаха все повече и повече, а Хомо Невидимус се отдалечаваше от огнището на схватката… „Сам няма да успея — трескаво разсъждаваше той. — Това не е по силите на един човек, дори и на такъв герой като мене…“

— Гошоо! — завика той. — Дани! Сисулу! На помоощ! На помоощ! Спартак загива!

И съвсем неочаквано, също както при първата експедиция, отпред се появи Марк Крас с пурпурната си мантия. И пак приличаше той на господин Хикс, а зад него мяучеше черен котарак… Марк Крас застана пред кървящия Спартак и вдигна меча си.

 

 

— Спартак, внимавай! — закрещя Хомо Невидимус и измъкна лазерния пистолет. — Спартак! Спартаааак!

Поиска да стреля, но ръката му неудържимо се друсаше и той не успяваше да се прицели.

— Спартак, братко мой! Спартааак! — крещеше той отчаяно.

Ала така силно се тресеше, че пистолетът се мяташе в ръката му, а леглото се клатушкаше като бричка по калдъръм.

Време бе да се събуди.