Хаим Оливер
Часът на невидимите (14)

Трета научна глава

в която проф. Кънчо се готви за решаващ експеримент, а господин Хикс излага опасна хипотеза

Часът беше точно един, когато проф. Кънчо и Митко Пеле се отправиха към „Хелиополис“. В коридора на подземието вече чакаше винаги точният Дани Берлински, все тъй елегантен в бялата си риза, бели чорапи и бели обувки.

Влязоха. Лабораторията беше в безпорядъка, в който я бяха оставили след паническата евакуация на „Нострадамус“. Картината беше необикновена: сега тук съжителствуваха физиката и метафизиката, а от стената добродушно наблюдаваха тази бъркотия Айнщайн и Едисон.

Проф. Кънчо ласкаво погали ДЕМОН. „Ще го яхна — рече си той. — Ще го яхна и невидим ще спася Спартак!“

Зад вратата прозвуча мощно изпълнение на Олимпия Рилска. Отвориха. Влязоха Сисулу и Марти с Ракамаг, който се тресеше от песента.

— Тихо, бе! — смъмри я проф. Кънчо. — Ще ни издадеш.

Скоро обаче, увлечени от веселата музика, той затананика, последван от Митко Пеле и Марти Щурчето.

В това настроение ги завари Гошо Йогата. Изглеждаше унил, очилата се изхлузваха от кокалестия му нос.

— Вие си пеете — рече той скръбно, — а „Нострадамус“ вече го няма!

Тия думи пресякоха веселието като с нож.

— Какво се е случило? — попита проф. Кънчо.

— Днес сутринта на покрива се качиха старшина Марко и господин Хикс и правиха следствие в комина. После влязоха в обсерваторията и търсиха чужди агенти.

— Намериха ли ги? — попита Митко Пеле.

— Не — отвърна сърцераздирателно Йогата. — Но запечатаха вратата на „Нострадамус“ с восък и господин Хикс казва, че това е предохранителна мярка, за да не могат чуждите агенти да влизат и правят радиопредавания.

— Гошо Йогата, не се кахъри! — утеши го Дани Берлински. — Ние няма да те поставим на провала на сватбата.

Очевидно искаше да каже: „Не се кахъри, ние няма да те оставим на произвола на съдбата“, но никой не го поправи. Новините бяха лоши. Та господин Хикс като нищо можеше да довтаса тук и тогава сбогом-довиждане, Машина на времето, неутрини, невидимост…

— Вижте какво — каза проф. Кънчо категорично, — ние трябва да се борим!

— Хайде! — рече Митко Пеле и запретна ръкави.

— Не така, бе!

— А как?

— Много просто: ще станем невидими!

— Това не е лошо — въздъхна Йогата, — но аз още не съм направил шапка-невидимка.

— Никакви шапки! Само с физика!

Другите с интерес се ослушаха в научната дискусия. Та наистина, кой жив човек не е мечтал да стане невидим? Когато снощи проф. Кънчо бе споменал за решението си да мине в състояние на невидимост, никой не му обърна внимание. Всички счетоха думите му за израз на тази всечовешка мечта. Сега обаче, когато в мечтата се намесваше науката, работата ставаше съвсем друга.

— Добре де! — рече Йогата. — Щом като си толкова професор, хайде, докажи, че можеш да станеш невидим с помощта на физиката.

— Тъкмо това ще направим сега.

— Само че не като оня ден, когато нарисува гевреци на времето.

— Не, тогава гевреците бяха само теоретически, а сега ще докажа наистински. С практически експеримент.

Докато в „Хелиополис“ се водеха тия съдбоносни разговори, господин Хикс, подпомогнат от старшина Марко, продължаваше следствието.

Не случайно казвам „господин Хикс, подпомогнат от старшина Марко“. Работата е там, че господин Хикс знаеше наизуст 89 начина за разбиване на стоманени каси, 124 метода за проникване в чуждото разузнаване, 54 системи за подслушване на телефонни разговори и пр., които бе срещнал в ония 5 хиляди книги, прочетени за 30 трудови години. Ето защо, след като огледа всички следи, оставени от неизвестните лица при спускането на микрофона в комина, той каза:

— Старшина, тук действува цяла банда от шпиони, която си служи с най-рафинирани средства за разузнаване като електроника, джуджета и прочие. Апаратурата видяхте лично. А черното джудже срещнах аз на стълбището. Носеше цилиндър на главата си и това също е многозначително. Нали знаете кой днес носи цилиндри?

Старшина Марко бе виждал високите, коминоподобни шапки само в архивните филми, и то върху главите на царските министри, но още като чу „черно джудже“, той се наежи. В този квартал се движеше само едно-единствено малко черно човече и това бе Сисулу. А където е Сисулу, там са Кънчо и Митко, там са останалите квартални хлапета, които му създават толкова сладки ядове.

— Изяснете вашата хипотеза — каза той, колкото да има време да си помисли.

— Старшина, следете логичните ми разсъждения! Леля Гица е чужд агент в притежание на ценни секретни данни за нашия квартал. Други чужди агенти решават да задигнат нейните документи. За тази цел те най-напред пускат през комина микрофон, за да подслушат разговорите й. После пускат през комина и високоговорител, по който излъчват подлудяващи шумове, за да я доведат до умствено разстройство. И накрая, когато тя загубва контрол над себе си, пращат черното джудже, маскирано с цилиндър, за да задигне въпросните документи.

Старшината се поусмихна:

— Това ми прилича на криминален роман.

— Животът е пълен с криминални романи! — назидателно рече господин Хикс. — А ние с вас сме призвани да ги разкриваме.

— И какво според вас трябва да предприемем?

— Ще търсим? Ще търсим, докато не разнищим цялата шпионска мрежа.

— А пък аз мисля да оставим тази работа на други по-компетентни… Не е моя работа борбата с чуждото разузнаване. Аз не съм майор Деянов от „На всеки километър“.

Господин Хикс присви устни в презрително-ледена усмивка.

— Старшина, вие ме удивлявате! Та помислете какво ви чака, когато обществеността узнае за нашия общ успех! За един ден вие ще станете прочут като майор Деянов. Но ако се оттеглите от следствието…

Старшината въздъхна: да, ако се откаже, ще последват купища доноси до началството и дори до министъра, че видите ли, кварталният милиционер Марко отказва да се бори с престъпността… О, не, не мислете, че старшина Марко е страхлив — той като нищо може да излезе и срещу десет въоръжени бандити и да ги разпердуши, но клеветите и доносите са по-страшни и от сто бандити, защото стрелят от мрака на потайността, и борбата срещу тях е къде-къде по-трудна!… А доносите на господин Хикс… Впрегне ли се обаче в неговите налудничави идеи, ще стане за посмешище на съкварталците. Особено пък ако цялата тази история излезе детинска работа…

Разкъсван от тия противоречиви мисли, старшината унило попита:

— Имате ли някакво предложение?

— Разбира се! Да помислим логично! Какво може да ни отведе до шпионите? Първо, котаракът Александър Трети, който вече ги е надушил. И второ — уликите.

— Какви улики?

— Какви ли? Какво отнася човек със себе си, когато се вре около комин?

— Сажди.

— Правилно, сажди. Ще търсим сажди. По обувките, под ноктите, в ушите, в шевовете на дрехите, по косата и даже в очите. В пиесата „Изчезналият труп“ откриват убиеца по следите от червило в ъгъла на устните.

Старшина Марко трябваше да признае, че в предложението на господин Хикс има логика. „Защо да не опитам? — помисли си той. — Какво в края на краищата ми струва да се взра по-отблизо в следите от сажди? А през това време все някак си ще се откача от този господин!“

— Приемам — рече той. — Къде е Александър Трети?

Котаракът се беше свил под масата.

— Да почнем с него! Да видим къде ще ни отведе той.