Хаим Оливер
Часът на невидимите (13)

Втора тенетемистка глава

в която проф. Кънчо разузнава, а доцент Пепи дава ултиматум

Хомо Невидимус замаяно се огледа: Митко Пеле го друсаше за раменете и викаше:

— Ей, штига си крещял, бе!

Бе по пижама; в стаята под тавана висяха механизмите на домашно-битовата автоматика. Спартак го нямаше, нямаше ги римските легионери, нямаше го Марк Крас. Всичко бе сън. От ония…

— Какво съм викал? — попита той задавено, като седна на леглото.

— Ами, викал си: „Шпартак, давай Шпартак!“ Защо викаш за „Шпартак“? Нали сега не сме от никакъв отбор?

— Престани да дрънкаш! — каза разстроено проф. Кънчо. — Тук ли са мама и татко?

— А, не, мама е в полуклиниката, а татко отиде жаедно с господин Хикс да разпитат леля Гица.

— Обличай се, ще излизаме.

— Иха! Магии ли ще правиме?

— Никакви магии, колко пъти съм ти казвал, че магиите са глупости. Ще отидем на разузнаване в изложбата на ТНТМ, а после в завода. — И стана.

Върху масичката лежеше книгата „Спартак“. Взе я, замислено я прелисти. В илюстрациите Спартак беше изобразен с къса брада, а в съня беше само с мустаци и понаприличваше на бай Златан… Но това не беше важно, съществено беше друго. Както в книгата, така и във филма Спартак загива и край Апиевия път от Рим до Капуа са разпънати шест хиляди четиристотин седемдесет и двама въстаници!

Нима наистина ходът на времето е невъзвратим? — мислеше той тъжно. — Нима не можем да се върнем в миналото и да осуетим тия страшни престъпления? Колко много са те в човешката история! Смазването на бунта на Стенка Разин, на Априлското въстание, на бунта на моряците от кораба „Елсинор“ на Джек Лондон, на крайцера „Надежда“, на Септемврийското въстание…

Проф. Кънчо стисна зъби: не, това не бива да се оставя така! И ако съкрушаването на Римската империя е само мечта, това не значи още, че тази мечта не може да бъде осъществена. За Хомо Сапиенс — Разумния човек — недостижими цели няма. Така казва и доцент Пепи Райков. Само че, както безпощадно се изясни от току-що сънувания сън, Хомо Невидимус не бива да пътува в миналото сам. Битките с разни ми ти там римски легионери и фашисти не са по силите на един само човек, а на цели колективи, включително и на клубовете на ТНТМ. Следователно като първа стъпка в пътешествията към миналото трябва да бъдат привлечени и всички тенетемисти от кръжока „Асен Златаров“.

И тогава!… О, тогава!… Мечтите ще станат действителност!

Защото — беше ли мечта летенето на човека във въздуха? Беше. А сега той лети в космоса.

Беше ли мечта за всеки ученик решаването на задачи с просто тройно правило да става с машина? Беше. А сега има елки — тоест „електронни калкулатори“, които ти пресмятат даже сложно тройно правило за по-малко от секунда.

Беше ли мечта притежаването на радиомагнетофон? Беше. А сега покрай Марти си имаме Ракамаг!

Така ще бъде и с мечтата за невидимото пътуване в миналото. Единственото, което е нужно за осъществяването й, е целият кръжок да се запретне за усвояването на принципа на невидимостта и за улавянето на няколко неутринчета за затваряне геврека на времето. И толкова.

Но, разбира се, трябва да се погрижим и за онова малко телеелектрокарче Демончо, което все отказва да тръгне. И да му купим необходимите чаркове. И така — хайде!

Часът бе девет и половина, когато проф. Кънчо поведе Митко Пеле към читалище „Христо Смирненски“, където се помещаваше районната изложба на ТНТМ.

Митко Пеле бе крайно удивен. Той знаеше с какво пренебрежение се отнася брат му към другите кръжоци, както и към изложбите на ТНТМ, в които сам не участвуваше. А сега, на̀! Иди го разбери тоя професор!

Пред вратата проф. Кънчо крадешком се поогледа наоколо: не искаше някой познат да го види, и бързо се шмугна в салона.

И на прага се спря, зашеметен.

Никога не бе очаквал, че тазгодишната изложба ще бъде такава. Ей такава! Просто невероятна!

Голямата зала бе преобразена. Тя се бе превърнала в частица от някакъв бъдещ, фантастичен свят, в който човешкият ум и човешката ръка ще вършат магии с метал, пластмаси, стъкло и жици. Потопени в многоцветни призрачни светлини на най-странни по форма лампи, по щандовете, във витрините, върху подставките, или увиснали под тавана, работеха, бръмчаха, движеха се, примигваха, пощракваха, въртяха се, люлееха се, трептяха десетки и десетки машини, апарати, прибори и уреди с най-различно предназначение.

Проф. Кънчо и Митко Пеле крачеха сред тази феерия от образи, светлини и звуци леко замаяни. Какво ли нямаше тук! Бели багерчета, които автоматично гребяха пясък, и лазери с по-остри от бръснач лъчи. Роботчета, които изпълняваха всевъзможни операции на конвейер, и радиоприемници за ловене на космически сигнали. И огромни стерео-телевизори, и мънинки кинокамери за снимане на вируси. И апарати за предаване на сърдечни шумове от домовете до болниците, и комбайнчета за бране на тютюн, и стъклен човек, в който се виждаха всички анатомични органи, и още, и още, и още, все чудесии…

Въодушевен, Митко Пеле само шъшкаше и фъфлеше безсмислени думи, а проф. Кънчо мълчаливо гълташе всичко с очи. Нима наистина всичко това е направено от негови другарчета от районните училищни и заводски клубове на движението за техническо и научно творчество на младежта? Е, добре, значи не напразно е дошел. Може би тук ще намери отговор на въпросите, които го измъчват, двата големи въпроса: защо онова калпаво Демонче не ще да се движи както трябва и каква е тази черна боя, която прави хората невидими?

Защото, не ще и дума — каквито и вълшебства да има тук, те не могат да се сравнят с телеелектрокарчетата, които утре-другиден ще запъплят весело по заводските цехове, управлявани в командния пункт от един-единствен човек, а по-късно и от електронна машина! Да не говорим пък за ДЕМОН и за Хомо Невидимус, които ще полетят към миналото и бъдещето, за да освобождават роби и съкрушават фашистки империи.

Поободрен от тия мисли, проф. Кънчо започна да се вглежда в експонатите с окото на учен. Спря се пред роботчето — металическо човече, което работеше пред конвейера за бонбони. То имаше лампички вместо очи и куки вместо пръсти, и при всяко придвижване на конвейера ритмично се навеждаше, пълнеше кутия с бонбони, затваряше я и подлепваше, след което пак се изправяше, и пак се навеждаше, и пак се изправяше; и пак, и пак, и така без почивка 24 часа в денонощието. Защото за роботите умора няма.

— Иха, каква жнаменита кукла! — възкликна Митко Пеле.

— Това е робот — обясни проф. Кънчо, като сам си умираше от желание да разбере с какъв мотор се движи човечето и какви транзистори има във входящото му устройство. Но се стесняваше да пита — все пак той не е кой да е, а небезизвестният проф. Кънчо!… Опипа тук и там роботчето, вгледа се в проводниците, които го свързваха с таблото, мъчейки се да отгатне схемата.

— Интересува ли ви нещо? — заговори учтиво едно момче с червена връзка и лента на дежурен на ръкава. — Готов съм да ви дам всички пояснения, от които се нуждаете.

Проф. Кънчо искаше да отговори, че не се нуждае от никакви пояснения, че той знае всичко, но изведнъж в съзнанието му се появи онова клето Демонче и без да се колебае повече, зададе въпросите, които го вълнуваха.

Момчето с лентата веднага спря роботчето, взе една отвертка и го разглоби. И спокойно и подробно показа всичко — от мотора и релетата до полупроводниците. Наистина тук схемите и детайлите бяха къде-къде по-прости от Демончо, но все пак…

— Откъде имате полупроводниците? — позаинтересува се проф. Кънчо.

— Има ги в магазина за ТНТМ, на улица „Георги Димитров“ — услужливо отвърна момчето.

Получили тази ценна информация, братята продължиха по-нататък. И застанаха пред макета на химическия завод за преработка на нефт. Беше като в приказките за средновековните алхимици. В сложна и подвижна плетеница от тънки стъклени тръбички се плъзгаха разноцветни течности — от черна до светложълта, които се стичаха в колби, издавайки леко замайващи миризми. И тук проф. Кънчо отново забеляза явлението на изчезването на черния цвят. Когато черната колба падаше в сянка, тя почти изчезваше; когато се придвижваше на светло, появяваше се с мрачни отблясъци.

Проф. Кънчо стисна юмруци; да, настъпил е моментът да направи решаващия експеримент! И без да се стеснява повече, помоли дежурния край инсталацията да му даде малко от черната течност. Дежурният се поучуди, но без да пита, отвори кранчето на черната колба и напълни едно шишенце. Проф. Кънчо благодари и, радостен от находката, се отправи към изхода.

И връхлетя на Дани Берлински. Смутен се спря, пъхна шишето в джоба, поздрави.

Тесните очи на Дани Берлински блестяха от нескрито въодушевление. Облечен празнично, с бяла риза и бели чорапи, той носеше натъпкана с някакви дребни предмети жълта пластмасова торбичка.

— А, и вие ли правите обмента на опит? — попита той радостно.

— Не „обмента“, а „обмяна“ — поправи го проф. Кънчо. И добави: — Ние само така… малко на разходка…

— Аз иде тук всеки ден на обедване.

— На „обед“.

— Да… И какви хубви аутомобили има тук, а?

— Нашият Демончо е по-хубав! — рече ядосано проф. Кънчо.

— По-хубав е, само че не иска да бежка.

— Ще бяга, не бой се! — рече проф. Кънчо, като си помисли за полупроводниците на роботчето. — Ти тука ли оставаш?

— Да, и после отива в Завода, за да поправим Демончо.

— Добре, ще се видим там! — И проф. Кънчо издърпа навън Митко Пеле и го заведе право в магазина на улица „Георги Димитров“.

… Където дадоха всичките си пари за куп диоди, които учуденият продавач опакова в жълта пластмасова торбичка.

Щастливи от покупката, уверени, че с нея спасяват Демончо, те изтичаха към Завода.

В лабораторията още нямаше никой и те поставиха торбичката на видно място върху масата.

След малко дойде Дани Берлински. С жълта пластмасова торбичка. Проф. Кънчо се понамръщи…

Дойдоха Гошо Йогата и Марти Щурчето. С жълти пластмасови торбички…

Проф. Кънчо изкриви лице, сякаш бе глътнал двойна доза рициново.

Бавеше се само Сисулу.

— Къде е тоя софийски африканец? — попита проф. Кънчо раздразнено, като се мъчеше да откъсне поглед от жълтите торбички.

— Сигурно пише откачени стихове в библиотеката — отвърна Йогата.

— Митко, иди го потърси! И бързо!

Митко изтича и доведе Сисулу. Черно и задъхано, негърчето носеше под мишница куп книги и жълта пластмасова торбичка…

— Слушайте! — провикна се троснато проф. Кънчо. — Днес не е време за четене, защото имаме много работа. Като свършим с Демончо, ще отидем в „Хелиополис“, за да направим един много важен експеримент.

— Пак ли ще ловим неутрини? — попита скептично Гошо Йогата.

— Не. Много по-важен! — отвърна проф. Кънчо, опипвайки в джоба шишенцето с черната течност. И тъй като чу стъпките на влизащия доцент Пепи, бързо добави: — Само че мълчание!

А темпераментният физик още от вратата се разкрещя:

— Е, донесохте ли материалите?

— Да! — извика проф. Кънчо, пръв отвори жълтата си торбичка и изсипа върху масата куп тънки диодчета.

— Множко са — рече доцент Пепи, — но нищо.

Но до масата се приближи Дани Берлински, отвори жълтата си торбичка и изсипа куп диодчета. Същото направи Йогата, после Марти, после Сисулу…

Върху масата се образува истинска грамада от полупроводници. Всички еднакви. Доцент Пепи запремига:

— Чакайте, чакайте! — промърмори той озадачен. — Тук има материал за цялото движение на ТНТМ в страната. Защо сте накупили толкава много?

Тенетемистите мълчаха. Никак не им се разказваше как всеки от тях бе посетил изложбата на ТНТМ, бе разглеждал роботчето при конвейера за бонбони, после бе купил половин кило диоди с тайната надежда, че единствен той спасява Демончо и става герой на деня… Да не говорим и за това, че всеки си бе платил диодчетата със собствените си парички без всякакви касови разписки, с което се бе лишил от дванайсет сладоледа, седем кина и три куклени театъра…

Най-разочарован беше проф. Кънчо.

— Ама нали не са лоши? — попита той със свито сърце.

— Не, лоши не са — отвърна доцент Пепи. — Я да ги проверим на практика!

Набързо махнаха някои релета от тялото на Демончо, смениха съпротивленията, подсилиха някои възли, добавиха от новите диоди (три бяха достатъчни), после Дани Берлински застана на пулта за управление, вдигна антената и даде сигнал.

Ала и днес Демончо не се задвижи както трябва.

Впрочем отначало той напрани няколко сполучливи маневри, особено когато го насочваха напред или назад. Когато обаче му наредиха да тръгне наляво, той тръгна надясно, а когато го отправиха надясно, той тръгна по диагонала. После съвсем се заинати и взе да тъпче на едно място…

Тогава Йогата сред всеобщо сдържано мълчание му направи магия и призова на помощ Вишну Девананда. В отговор Демончо се разтресе като мокра кокошка и внезапно хукна към стената, където едва не си разби муцуната.

Спряха предаването, наобиколиха макетчето, разглобиха го на съставните му части, отново го сглобиха. Доцент Пепи накара Йогата да нарисува на черната дъска сложната схема на предавателя, Сисулу — схемата на приемника, проф. Кънчо — да направи маса изчисления, Дани Берлински — да прегледа релетата, а Митко Пеле и Марти Щурчето да измият с бензин и смажат механизмите.

Въпреки всичко Демончо не тръгваше и не тръгваше, или ако речеше да тръгне, хукваше по диагонала към ъгъла, сякаш бе управляван от натряскал се шофьор.

Доцент Пепи спря опитите.

— Вижте какво, тенетемисти — рече той, — хайде стига за днес. Явно на тоя сатана му липсва нещо. Ако се не лъжа — в схемата. Почовъркайте мозъците си, пресметнете. И нека това бъде основната ви задача за идните дни, например до другата събота. Съгласни ли сте? Но да се разберем, това е истински ултиматум! Без решението на задачата да не ми се явявате! А сега, изпарявайте се!

Тенетемистите мигновено се изпариха.

Остана само проф. Кънчо — искаше му се да побеседва с доцент Пепи за пътешествието си в миналото.

— Другарю Райков, може ли да поприказвам с вас за нещо научно и философски?

— Давай!

Проф. Кънчо се поизкашля в шепата си и смело каза:

— Знаете ли, аз за малко не бях при Спартак.

— Хайде бе!

— Честна пионерска! Само че насън.

— Е…

— Да, но с Машината на времето… Но не можах да го спася. Въстанието на робите беше смазано… пред очите ми… и Спартак беше убит…

— За съжаление така си е — не без съчувствие рече доцент Пепи. — Мъртвите са си мъртви и нищо не може да ги възкреси… така както миналото си е минало и връщане към него няма… Изобщо, професоре, мисля, че пътешествията в историята са невъзможни…

Проф. Кънчо драматично въздъхна: да, наистина, май че така си е…

— А в бъдещето може ли да се пътува? — попита той.

— Не зная, не съм още опитвал… Пък и никой още не е осъществил такова пътуване… освен във фантастичните романи… Но де да знаеш, може и това да стане някой ден… За науката граници няма.

— А ако аз тръгна към бъдещето? — попита уж между другото проф. Кънчо.

— Хм… — доцент Пепи се почеса по носа. — Ако някой ден тръгнеш към бъдещето, направи ми една услуга, искаш ли?

— Ама, разбира се! — великодушно отвърна проф. Кънчо. — Каквото искате.

— Добре!… Искам да прескочиш в двайсет и шестия век, да надникнеш в лабораториите по физика, да поприказваш с приемниците на Айнщайн и Едисон, да понаучиш нещичко за тяхната наука и като се върнеш, да ми дадеш няколко трохи от нея. Ще ти бъда благодарен…

„Дреболия!“ — помисли проф. Кънчо и попита, ужким само да продължи разговора:

— И какво най-много искате да ви донеса от двайсет и шестия век… ако… ако успея да отида до него?

— Какво ли? Хм… Сума интересни нещица ще има тогава там… Ех!… — Доцент Пепи носталгично въздъхна, загледан в тавана, сякаш там горе се криеше жадуваният двайсет и шести век. — Например тайната на отърсването на Човека от животинските си нрави… Но това е твърде много!… По-добре ми донеси формулата за овладяването на космическата енергия… или… или… — Той помълча, позамисли се и добави категорично: — Но мене, като физик, най-много ме интересува Философския камък.

— Философския камък?

— Да, Философския камък — отвърна замечтано доцент Пепи. — Този камък, или по-точно този метод, с който би могло да се превръща едно вещество в друго, например желязото в сребро, калаят в платина, оловото в злато, и така нататък, и така нататък…

— Но нали само магесниците могат да правят това? — попита проф. Кънчо, крайно учуден от искането на доцент Пепи: та за Философския камък дрънкаше само Гошо Йогата и това, разбира се, беше несериозно, защото нямаше нищо общо с науката.

— Да, така поне твърди легендата, защото в Средните векове към Философския камък са се стремили само алхимиците, а те, както знаеш, са били нещо средно между учени и магесници… Но, уви, те не са го постигнали.

— Защо?

— Защото са нямали синхрофазотрони, слушал си, нали?, тия огромни колкото стадиони електронни уреди, нещо като гигантски оръдия, с които днес бомбардират с лъчи атомите, за да получат превръщането на материята… За съжаление обаче даже и с тия мощни синхрофазотрони задачата не е още осъществена. Но аз съм уверен, че в двайсет и шестия век, та дори много по-рано, тайната ще бъде окончателно разбудена, човечеството ще разполага с Философския камък и, професоре, помни ми думата, тогава, о, тогава ще настъпи безкрайното време на изобилието… Загряваш ли?

Проф. Кънчо не пропусна нито дума от кратката лекция на доцент Пепи. Тя се запечата дълбоко в съзнанието му и се превърна в решимост да овладее рано или късно този пуст Философски камък, та ако за това се наложи да пропътува чак до двайсет и шестия век.

За Спартак повече и не говори, и побърза да си върви: след ядене му предстоеше велик научен подвиг.