Хаим Оливер
Часът на невидимите (36)

Пета, много важна научно-криминална глава

в която магиите на Гошо Йогата дават главозамайващи резултати

Дядото на Марти се бе приготвил да нахока внучката си за закъснението й, но като я видя тъй въодушевена от успехите в труда и науката, ядът му мина. Накара я само да седне веднага до пианото и да посвири, защото концертът в читалището беше обявен за утре вечер, а той не обичаше да се излага, па макар и посредством внучката си.

И тъкмо когато от съседната стая долетяха брилянтните мелодии на Гершуин, на входа се звънна. Бяха старшина Марко и познатият ни Началник на електроаварийната служба.

— Добър вечер — поздрави Началникът загрижено. — Тук ли е синът ви Дико? Искаме да поговорим с него по важен въпрос.

Дядото ги покани да влязат, извика кандидата на физическите науки и Началникът разказа следната потресаваща история:

— Та ето какво!… След снощната авария, която едва не разруши целия трафопост, разбрах, че причината не е в жилищата, те са дребни консуматори на ток. И тъкмо се канех да тръгна към Завода, сетих се, че на времето, когато строихме Санитарния комбинат, сме прекарали кабел за бетонобъркачката. Отидох и проверих. И знаете ли какво открих?

— Не — каза вуйчо Дико.

— И как ще знаете!… Пред вратата на противовъздушното скривалище, дето му викаме Бункера, се беше изправил котаракът на леля Гица, мяукаше сърцераздирателно, дращеше с нокти и се мъчеше да влезе. Това поведение на котарака ме озадачи. Отворих, слязох по стълбите в коридора. И знаете ли какво открих?

— Не!

— И как ще знаете!… Изпод вратата на Бункера се подаваше кабел, дебел колкото китката ми, честно слово! И беше свързан с таблото на старата барака. Честно слово! И без всякакви предпазители. Да вляза в Бункера не можах, макар че и котаракът искаше да влезе, да знаете как се мъчеше, горкият! На вратата имаше някаква страхотна брава. Тогава изтичах за помощ при старшина Марко, взехме шперцове и отворихме. Знаете ли какво открихме вътре?

— Не — каза кандидатът на физическите науки — кфн.

— И как ще знаете!… Лаборатория!

— Айде бе!

— Честно слово! Физико-химическа или нещо такова. Пълна с епруветки и необикновени апарати, а върху две черни дъски има даже изписани, знаете ли какво?

— Не.

— Тайнствени формули и чертежи!

— Какво говорите!

— Да. Опитах се да ги разчета, но тъй като съм само един обикновен техник-практик по авариите, не успях. Затова и дойдох при вас. Може би ще ни помогнете? Вие сте учен. Очевидно в тази история се крие някаква опасна дяволия.

Кфн вуйчо Дико имаше тази вечер среща с приятелката си пред кино „Изток“ и замалко не отказа на Началника. Заинтригува го обаче странното поведение на старшина Марко. През цялото време не пророни дума, рееше поглед наоколо, ужким тази история не го засяга, и се правеше на разсеян, макар че явно трепереше от напрежение. Кфн неочаквано си спомни неотдавнашното посещение на неговите синчета Кънчо и Митко и за енергичните им въпроси относно възможността да си направят плазмотрон…

— Добре! — реши той. — Ще прескоча да видя каква е тази опасна дяволия. Но в девет си отивам, защото имам важна научна конференция.

При тия думи старшина Марко въздъхна дълбоко, сякаш от сърцето му падаше тежък камък.

 

 

Тримата мъже влязоха в „Хелиополис“. Котарака оставиха навън, макар че страстно се стремеше да остане с тях.

Леко удивен, вуйчо Дико обхвана с поглед сивите бетонни стени с портретите на Айнщайн и Едисон, апаратите и рафтовете, после бавно закрачи покрай тях, взирайки се в колбите, радиошаситата, бурканите с химикали, в кондензаторите, книгите, лупите, в електрическия котлон, в кафеза за гълъби, в капана за мишки, в телескопа. Дълго проучва хронокара, помириса гъстата черна каша в тенджерата, лизна от нея и поклати одобрително глава; пипна двете изгорели жици на плазмотрона и поклати неодобрително глава, и накрая се спря пред двете дъски — едната с физическата формула и чертежа, другата с метафизическа смела питанка. И се замисли.

И си спомни, като да беше вчера, как сам той преди петнайсетина години в своята мизерна лаборатория в бараката за въглища правеше опити с атомокарбидни ракетни мотори и конструираше пружинен апарат за пръскане на нелегални позиви срещу спортния клуб на съседната махала — и му стана мъчно за безвъзвратно отлетялото детство…

— Е? — попита нетърпеливо Началника на аварийната служба. — Какво мислите за това свърталище?

Кфн се вгледа съучастнически в очите на ужким нищо неразбиращия старшина и отвърна:

— Другарю началник, от това свърталище в близките години ще се излюпи някой наш Едисон или Айнщайн.

— Тоест?

— Тоест това е разкошна детска лаборатория, за която могат да мечтаят и някои студенти.

Лицето на старшината засия, сякаш бе чул най-хубавата новина в живота си, но Началника се опита да спори:

— Тия ваши Айнщайновци предизвикват аварии в трафопостовете. Вижте изгорелите кабели!

— Другарю началник — отвърна поучително кфн, — когато науката се движи напред, все нещо изгаря — кабели или хора. Нужно ли е да ви припомням, че Джордано Бруно изгоря на кладата? Добре, че тук поне минахме само с един предпазител… Впрочем аз мисля, че аварията не е предизвикана от това късо съединение. Ударът тук е слаб. Проверете в Завода…

— Ай, ай! — завайка се Началника.

— Вместо да се вайкате, опитайте се по-добре да оправите тази формула, че аз бързам.

— Ох, нали ви казах, вече се опитах — промърмори обезоръжаващо Началника. — Не е от моята компетентност. Мисля, че засяга областта на радиовълните или нещо подобно.

Тогава кфн вуйчо Дико, забравил за срещата си пред кино „Изток“, изтри питанката от втората дъска, грабна един тебешир и нахвърли няколко уравнения. Другите мълчаливо го гледаха.

— Не… — зацъка той, — не е това. Вие сте прав, май че е от областта на радиовълните. Трябва да извикаме някой специалист.

— Инж. кака Вера — предложи услужливо старшината със светнали очи. — Да й позвъня ли? — И без да чака отговор, изскочи до близката телефонна будка.

Навън все още клечеше Александър Трети.

След двайсет минути в „Хелиополис“ дотърча инж. кака Вера, най-големият специалист по кибернетика в нашия квартал. Тя хвърли поглед върху формулата и схемата, помисли и отсече:

— Да, това е схема на приемник, свързан с електродвигател. Но аз не разбирам от двигатели. Тук трябва специалист. Може би инж. бате Ники?

— Ще му позвъня! — рече бодро старшината и пак излетя към телефонната будка.

Там отново видя Александър Трети. Вдигнал муцуна към звездите, той печално мяукаше, сякаш се молеше на всички богове да го пуснат в лабораторията и се види със своята мила приятелка Марти. Но старшината не се смили. Обратно, раздразнен от този скръбен вой, той решително изгони котарака. Смъртно обиден, Александър Трети му обърна гръб и се втурна към кооперация „Лале“. Там задраска пред вратата на господин Хикс, апелирайки за помощ. Господин Хикс само това и чакаше. Облече се, взе чадъра и последва котарака.

След десет минути беше вече край Санитарния комбинат, скрит зад ъгъла, зорко наблюдавайки цялата подозрителна шетня около Бункера.

Когато разбра, че го зове жена му, инж. бате Ники просто изхвърча от дома. Задъхан се втурна в подземието, изправи се пред дъската, погледна и отсече:

— Да, това е схема на приемник, командуващ електродвигател тип АС 242, серия 67. Но във формулата май че има грешка. Я да видя!

Взе тебешира и започна да изчислява.

В 21 часа започна тихо да ругае, захвърли тебешира и пак отсече:

— Тук е нужен специалист по телеуправление. Извикайте — професор Белов, той е световноизвестен и ми е приятел.

Професор Белов живееше далече, та се наложи да му пратят кола. Като дойде, той хвърли поглед върху черната дъска и отсече:

— Очевидно тук имаме работа със сложно взаимодействие между електродвигател и предавател от дециметровия диапазон. Дайте тебешира!

„Хелиополис“ закипя от велик творчески труд.

А горе, скрит зад ъгъла, господин Хикс бе свидетел на светкавичните телефонни разговори на старшината, на пристигането на инж. бате Ники, на професор Белов… Кой ли още щеше да дотича на това среднощно конспиративно сборище?

Отговор на този въпрос дойде в полунощ, когато с такси пристигна един дебел мъж с брада. Господин Хикс позна в него маститата фигура на прочутия математик Чернев. Сега според пресмятанията на кварталния доносчик в подземието имаше не по-малко от шест-седем човека! Той потрепера от задоволство, като си помисли какъв разкошен донос ще излезе от всичко това.

И продължи да дебне.

 

 

„Хелиополис“ кипеше от творчески труд и цигарен дим. Всички мъже стръвно пушеха, забравили за присъствието на единствената дама, толкова бяха напрегнати и възбудени.

Учените стояха пред двете дъски, викаха, ръкомахаха, пишеха, изтриваха, пак пишеха, пак изтриваха, любезно наричаха събеседниците си невежи, които хабер си нямат от физика и математика, доказваха теориите си, рисуваха схеми и тъй нататък, и тъй нататък.

А старшина Марко, макар и нищо да не разбираше от дискусиите, се топеше от удоволствие, като си мислеше каква огромна помощ оказва той сега на своите невидими синчета…

В два часа след полунощ професор Белов накара старшината да донесе кафе, защото къде може да се работи без кафе, та Марко прескочи до бар „София“ и напълни осем буркана на ЛАНИ със силно черно кафе и учените го изпиха на един дъх, и дискусиите продължиха още по-оживено…

В три часа, когато цигарите се свършиха, старшината отскочи до бар „София“ и купи цял кашон стюардеси, защото къде може да се работи без цигари? И учените запушиха още по-стръвно, запуши даже и инж. кака Вера, и дискусиите бяха подхванати с нови мощности.

В пет часа, когато вече нямаше нито кафе, нито цигари, а бар „София“ бе затворен, на всички изведнъж страшно им се доспа.

И точно в този критичен момент някой, не помня кой, нададе страхотен писък, който стресна спящите тежък сън съкварталци и наежи дебнещия горе господин Хикс.

— Намерих! Еврика! В уравнението този знак „минус“ е „плюс“!

— Вярно! — изкрещя кфн вуйчо Дико и веднага изписа върху втората дъска, дето беше по-рано питанката, една цифра.

Професор Белов добави един математически знак, инж. бате Ники едно „а“, инж. кака Вера един „косинус“, Началника на аварийната служба отбеляза честотата, и така нататък, и така нататък, докато накрая се оформи тази проста формула:

 

 

Всички мълчаха пред величието на собствения си научен подвиг.

— Леле, какъв гений съм! — изрече в тишината професор Белов и добави: — Колеги, да изпеем в чест на голямото откритие нашия любим академичен химн! — И пръв запя:

Гаудеамус игитур

Ювенес дум сумус…

което на български значи:

Да се радваме

дордето сме млади…

Наострил уши, господин Хикс се мъчеше да запише тайнствените думи на тази конспиративна песен, но понеже не разбираше латински, бе принуден да се откаже.

Накрая професор Белов пристегна вратовръзката си и произнесе следното слово:

— Драги колеги, благодаря ви за вашето сътрудничество в усилията ми да формулирам принципа на взаимодействие между радиовълните от дециметровия диапазон, електродвигател и електронноизчислителна машина. В публикацията си непременно ще спомена и вашите имена. Не забравяйте да ми ги пратите в института, тъй като нямам честта да ви познавам. Довиждане!

И си отиде.

Господин Хикс видя колата му да се отдалечава зад зала „Универсиада“ и веднага си записа номера й.

Един по един от Бункера се изтеглиха и другите учени и господин Хикс съжаляваше, че не носи фотоапарат, за да заснеме тия типове на местопрестъплението им.

Последни в „Хелиополис“ останаха кфн вуйчо Дико и старшината.

— Е, свършихме и тая работа — продума със задоволство кфн, като погледна четливо изписаната формула върху втората дъска. — Бъдещите айнщайновци и едисоновци могат да бъдат доволни.

— Другарю Дико — попита старшината със светнали, въпреки безсънната нощ, очи, — наистина ли вярвате, че един ден моите синове могат да станат като Айнщайн?

— А защо не?

— Ами… защото малкият ми засега мечтае да стане пожарникар, а големият… големият работи, за да стане невидим.

— Какво казахте? — трепна кфн. — Невидим?

— Да — засмя се старшината, — като се боядиса с абсолютно черна боя… ей с тази. — Старшината показа тенджерата и прошепна: — Той даже прави опити с животни. Може би сте чули за черните призраци в квартала? И за чумавите мишки? Тъкмо те бяха…

Леко зашеметен от новината, кфн се приближи до тенджерата, вгледа се в невероятно черната каша, отново я помириса и лизна, дълго мисли и изведнъж се закиска, но така, че едва не припадна. Въртеше се из лабораторията, пляскаше се по гърдите и бедрата, държеше се за корема и не можеше да спре.

Заразен от този неукротим смях, старшината също се ухили, после се закиска и накрая и двамата едва не легнаха от изтощение върху мръсния под. И през цялото време вуйчо Дико не преставаше да бърбори: „Знаменито, знаменито! Трябва да разкажа това на Сашка, тя ще си умре от смях!“ И напълни един буркан с черната каша и го пъхна в джоба си. И внезапно се вкамени.

— Старшина — извика той, — колко е часът?

— Пет и четвърт.

— Майчице, закъснях! — И кандидатът на физическите науки се понесе навън.

След него излезе и старшината. Но бе толкова уморен от трескавата нощ, че забрави да затвори вратата на лабораторията.