Хаим Оливер
Часът на невидимите (45)

Четиринайсета глава

с последна експедиция на Демон

ДЕМОН невидимо и безшумно се носеше над приказно красива страна. Долу, сред могъщи планини и бистри реки, се простираха златни ниви, зеленееха натежали от плодове градини, блещукаха като гигантски кристали прозрачни оранжерии… И заводи като дворци, и села като весели паркове, и бели градове, и сини морета…

На хронографа се редуваха знаци

1973… 1974… 1975… 1979…

— Летим над България — съобщи шофьорът Дани Берлински.

— И се носим към бъдещето — добави Хомо Невидимус.

Този път в хронокара бяха всички и даже Ухуру Неандерталска. За човекоподобната това първо пътуване с Машината на времето бе награда за доброто й поведение по време на акцията „Долу доносниците!“

Тържествено настроение бе обзело пътешествениците. Те наблюдаваха през люковете диплещите се долу пейзажи — върховете на Рила и Пирин, равнините на Тракия, сините води край Слънчев бряг, златните пясъци на Албена — и благоговейно мълчаха.

И в мълчанието прозвуча глас:

Отечество любезно, как хубаво си ти!

Как чудно се синее небето ти безкрайно!…

Невидимусите гледаха през люковете и слушаха, слушаха, без да помръднат. Гласът продължаваше:

Как твоите картини меняват се омайно!

При всеки поглед нови, по-нови красоти…

— Сисулу — обади се тихо Дани Берлински, — много хубаво стихотворение си написал.

А Сисулу Софийски въздъхна дълбоко и каза:

— Данчо, това стихотворение го е написал друг преди мене.

— Че кой може да пише по-хубаво от тебе?

— Иван Вазов — отвърна Сисулу, не без меланхолия.

Под ДЕМОН проблесна широка река, после се разтегна гигантски горист масив и зад него изплува огромен град, над който светеше алена звезда.

— Москва! — съобщи Дани Берлински.

Трескава възбуда обхвана невидимусите. Те бързо измъкнаха пионерските си връзки и ги вързаха около невидимите си вратове.

— Професоре — попита Дани, — къде ще кацнем?

— На Червения площад — отвърна Хомо Невидимус.

Докато ДЕМОН кръжеше над Москва, проф. Кънчо събра около себе си пътешествениците и им даде следната инструкция.

— Невидимуси, внимание! Пристъпваме към акцията „Златният медал“. Тя ще се проведе в тържествената зала на комсомола, а медала ще ни го връчи лично Олег Кошевой от младогвардейците.

— Чел съм я книгата! — забеляза спокойно Сисулу.

— Ама Олег Кошевой не е ли умрял? — попита страшният научен сътрудник Митко Едисон.

— Е, та какво от това? — отвърна Хомо Невидимус. — Ще се върнем малко назад в историята и ще го заварим жив и здрав. Освен това той никога не умира.

— Вярно бе, забравих! — рече Митко Едисон и сбърчи носле. — Само един медал ли ще ни даде Олег Кошевой?

— Един ами, колко искаш ти?

— И кой ще го носи?

— Аз, разбира се! — отвърна Хомо Невидимус.

— Защо пък ти? — попита неприязнено Гошо Йогата.

— Защото аз съм най-главният.

— Няма главни! — развика се Митко Едисон. — Всички сме равни! И ако много искаш да знаеш, аз ще се оплача на Олег Кошевой, че ти си против равенството на хората!

— Само да смееш! — изръмжа Хомо Невидимус. — Ще те напляскам.

— Пляскай де!

— Какво, мислиш, че не мога ли?

И Хомо Невидимус замаха с юмрук.

До него някой писна и го щипна за рамото.

Той отвори очи, събуди се и се огледа.

Намираше се в самолет. До него седеше Митко Едисон, който го щипеше и питаше:

— Защо ме биеш, бе? Нали не сме вече у дома?

Проф. Кънчо се изправи учудено и обърна глава назад.

Огромният „Ту-154“ бе пълен с пионери; на съседните кресла седяха членовете на ЛАНИ — всички: Марти Щурчето и Гошо Йогата, Митко Едисон и Сисулу Софийски, Дани Берлински и даже Боряна Виетнамска. И всички бяха видими, и всички бяха празнично облечени, и всички носеха пионерски връзки, и всички ужасно се вълнуваха.

В този момент се обади високоговорителят:

— Внимание! След няколко минути ще кацнем в Москва. Умоляват се пътниците да престанат да пушат и да се привържат с коланите на креслата. Повтарям: след няколко минути…

Невидимусите наскачаха от креслата с такъв див възторг, че самолетът заплашително се разлюля във въздуха, а пилотът помисли, че се задава ураган.

Ухилен до уши, хроношофьорът Дани Берлински обяви:

— Внимание, пригответе се да кацунем!

— „Да кацнем“, бе! — поправи го за последен път Сисулу Софийски.

Тогава Марти Щурчето пусна Ракамаг и небето на Москва се огласи от победния химн на нашите щури, но дръзновени, умни и мили хлапета:

Лабораторио невидима, как хубава си ти!…

Долу ги чакаше планетата Земя.

Чакаше ги за нови подвизи и нови приключения.