Хаим Оливер
Часът на невидимите (33)

Втора глава

в която се разправя за мустаци и за заводски план

Още с влизането си в завода тенетемистите усетиха, че нещо не е в ред. При пропуска бай Нешо едва им кимна. На двора работници ядосано тикаха един бракуван, наплескан с боя електрокар. В цеховете цареше нервно напрежение. Никой не ги поздрави и даже Никифор Факира не попита Йогата научил ли е нова магия.

А като влязоха в лабораторията, установиха, че доцент Пепи и майстор Златан отсъствуват. Такова събитие не бе се случвало, откакто бе създаден клубът на ТНТМ и това смути тенетемистите. Те седнаха на пода край Демончо и подеха тих разговор:

— Какво ли се е случило?

— Сигурно експлозия в производството! Нали видяхте електрокара.

— Дали са живи бай Златан и доцент Пепи?

— Може да са само тежко ранени.

— Хайде да отидем да ги шпашим!

— Най-напред да разберем каква е постановката.

— Не „постановка“, а „обстановка“.

Ала очевидно доцент Пепи не беше нито мъртъв, нито тежко ранен, защото неочаквано се яви. Беше уморен и замислен.

— Аха, тенетемисти, вие сте тук… — въздъхна той омърлушено и тази въздишка никак не прилягаше на този темпераментен учен. — Знаете ли какво, деца, днес ще трябва да посъкратим занятията, много съм зает.

— Другарю Райков, нещо лошо ли се е случило? — попита Сисулу.

— Е, всъщност нищо непоправимо. Нощес е станала авария с електроенергията и докато пуснем резервния генератор, в леярната се случиха неприятности, в бояджийския цех също. И то тъкмо в края на месеца, когато гоним изпълнението на плана. Загряхте ли?

— И от какво е спрял токът? — попита Митко Едисон. — Защото и у нас шпря, когато правехме плажма, за да… — Но проф. Кънчо го ръгна по ребрата и той млъкна.

— Не знам — отвърна доцент Пепи. — Търсим причината.

— И какво ще правим сега? — попита проф. Кънчо загрижен.

— Много просто: ще си дадем повече зор, за да покрием загубите. От днес целият завод работи с ударни темпове.

Настана тишина. Тенетемистите усилено мислеха и ако можехте да прочетете в мозъците им, щяхте да разберете, че всички до един имаха наум едно и също нещо.

— А майстор Жлатан жив ли е? — попита Митко Едисон.

— Майстор Златан ли? — Доцент Пепи се ухили, сякаш си представяше нещо смешно. — Жив и здрав си е, само че днес не разчитайте да го видите. Не пуска никого при себе си. Жертва е на козметиката… Но хайде да почнем! Кой днес ще командува Демончо? Гоше, май че е твой ред.

Докато Йогата се настаняваше пред пулта за управление, проф. Кънчо прошепна на доцент Пепи:

— Мога ли да поговоря с вас по един философски въпрос?

— Може, но днес кратко.

Излязоха и седнаха пред монтажното.

— Другарю Райков — започна направо проф. Кънчо, — веднъж вие ми казахте, че ако някой ден станете невидим, ще занесете храна на гладуващите пакистански деца.

— Такова нещо ли съм издрънкал?

— Да… Само че, ако в Пакистан има пет милиона гладуващи, как ще нахраните всички? Имате ли толкова пари?

— Прав си, професоре — рече кисело доцент Пепи. — Цялото си имущество да продам, включително сметачната си линийка, ще нахраня сто, двеста, триста деца. А останалите?… Глупост съм изтърсил, разбираш ли? Както е глупост, че благотворителността може да нахрани гладните по света. На гладните им трябва друго.

— Какво?

— Пушки.

— За война?

— За революция. За да се сложи край на войната. Веднъж завинаги! Да се унищожи самият мозък на войната!

— Мозъкът?

— Да, мисълта за война! Загряваш ли?

Проф. Кънчо дълго мисли върху последните думи.

— Ами тогава — попита той — има ли смисъл да ставаме невидими?

— Абе смисъл има… — почеса се по тила доцент Пепи. — Само че не може.

— Може, може! — провикна се разгорещено проф. Кънчо и веднага млъкна.

Доцент Пепи изпитателно се взря в очите му, после прошепна с неочаквана нежност:

— Професоре, ти май криеш нещо от мене. Това не е хубаво. Аз споделям с кръжока всичките си знания, а ти хитруваш. Както и да е… Искам обаче да те помоля за едно. Ако някога наистина успееш да постигнеш невидимост на материалните тела, не забравяй стария си кръжочен ръководител! Ужасно ми се иска и аз, макар и за час, да стана невидим. Съгласен ли си?

Проф. Кънчо важно подсмръкна и тайнствено прошепна:

— Аз съм съгласен, но трябва да питам и другите.

— Много ли сте напреднали? — прошепна също тъй тайнствено доцент Пепи.

— Почти сме накрая.

— Чудесно! Е, ще чакам да ми се обадиш.

Върнаха се в лабораторията и веднага пристъпиха към новите опити с Демончо. Йогата завъртя бутоните на предавателя, но, както последния път, макетчето се затресе и завъртя на място. Отново го бутаха, отново му крещяха и заплашваха, отново Йогата прави магии, отново го разглобяваха. Нищо не помогна.

И чак към края на часа, когато доцент Пепи вече си отиваше, Демончо неочаквано се раздвижи, но вместо по диктуваната от вълните посока, взе да прави зигзаги, като току-що изритан от кръчмата пияница. Завираше се под масата, блъскаше се в краката на хората, по едно време даже хукна навън.

— Иха! — възкликна възторжено Митко Едисон. — Тръгна!

— Ще тръгне, ами, какво ще прави! — отвърна доцент Пепи, не особено доволен. — Но все още не е в ред!… — Изведнъж се шляпна по челото. — Чакайте, чакайте! Аз май ви бях дал един ултиматум, нали? Да решите една задача.

Стаята изведнъж сякаш се изпразни от всякакви шумове и движения. Не се чуваше даже дишането на тенетемистите. Впрочем те по едно време спряха даже да дишат, толкова бяха смутени. А проф. Кънчо си спомни вчерашните спорове за задачата, неговия отказ да решава, заплахата да го изключат от кръжока, срамния бой с Йогата…

— Ама нали до събота? — прошепна той едва-едва с миши гласец.

— Събота е утре! — рече почти сърдито доцент Пепи. — Решихте ли нещо?

— Ами… — замънка проф. Кънчо — остава ни още малко… Съвсем малко… Почти сме я решили… А до утре като нищо… Само почакайте още 24 часа! Обещаваме!

— Добре — съгласи се кръжочният ръководител. — Ще чакам още 24 часа. Но и ако до утре не сте постигнали нищо, мислете му! Ще ви взема Демончо и ще го дам на друг кръжок.

Останали сами, тенетемистите, потресени от заканата на доцент Пепи, без всякакви приказки извадиха моливи и листове и се опитаха да посмятат. Но мислите им бяха другаде и те напразно се мъчеха да се съсредоточат. Ето защо след десетина минути безплодни усилия решиха да отложат изчисленията за по-късно, а сега да свършат друга по-неотложна работа. Прибраха листовете и схемите в джобовете и излязоха.

До стаята на профкомитета се добраха незабелязано. Прозорецът беше отворен, но тъй като бе разположен доста високо, направиха пирамида и Дани се покатери на върха й.

Стоя там цяла минута и едва когато от основата взеха да пъшкат и охкат, скочи на земята.

— Горе ли е? — попита шепнешком проф. Кънчо.

— Да — отвърна Дани, зяпнал.

— Говори де, какво се пулиш! Жив и здрав ли е?

— А, жив е — продума Дани, — само че негово лице е босо.

Тенетемистите запремигаха.

— Тоя откача — каза Йогата. — Къде има боси лица, бе?

— Има, има! — потвърди усърдно Дани. — Майстор Златан седи с босо лице пред загледалото, бърка с един четък в един шиш с черна боя и плаче.

Чу се покашлюване и на прозореца се появи мощният гръб на майстор Златан.

— Кой там? — прогърмя басът му, сърдит като никога.

— Ннние ссме… — отвърна тъничко проф. Кънчо.

— А, тенетемистите! — рече басът, този път по-меко. — Какво има?

— Може ли да влезем за малко при вас?

— Защо съм ви?

— Ами… за да разкрием една тайнствена тайна.

— Друг път! — И майстор Златан троснато затвори прозореца. Гърбът му се отдалечи в стаята.

Цели четирийсет и две секунди тенетемистите стояха неподвижни, объркани от поведението на човека, когото тъй много обичаха. На четирийсет и третата секунда очите на Марти Щурчето обезпокоително заискриха.

— Сега ще го облагородим! — каза тя, постави върху перваза на прозореца Ракамаг и пусна лентата. Зазвуча познатата песен:

Ти си тук, ти мълчиш,

криеш ти своите очи…

Много ли струва една нежна дума за мен…

Кой може да устои на такъв трепетен зов? Не устоя, естествено, и майстор Златан. Прозорецът се отвори и басът пак прогърмя:

— Хайде, говорете!

— Майсторе бай Златан! — провикна се Марти. — В събота вечер давам концерт в читалището. Ще дойдеш ли?

— Не знам, ще видя… Болен съм… Това ли е вашата тайна?

— Майсторе — прошепна доверително проф. Кънчо, — ние знаем кой спря тока.

— Тъй ли? Откъде пък знаете?

— Знаем…

— Хм… Я елате при мен!

Тенетемистите се втурнаха към входа, отвориха и на прага на кабинета се спряха, изненадани от картината, която се откри пред тях.

Майстор Златан стоеше с гръб към тях. До него върху масата се мъдреха две джобни огледала, бутилката с черната боя за мустаци, четчицата за мазане и около тях, разпилени върху зеленото сукно, безброй черни, къдрави косми, които страшно много напомняха мустаците на майстор Златан.

Проф. Кънчо ненадейно си спомни онзи недалечен час, когато бе отворил шкафа на Майстора, за да заеме малко от черната му боя и бе долял от бутилката вода от шишенцето с етикет Na₂S. Обзе го мъчителна догадка. Косата му се изправи на главата. Но замълча.

— Е, думайте! — рече майстор Златан, без да се обръща. — Кой негодник спря тока?

Проф. Кънчо овлажни устни и жално изписука:

— Н… н… ние…

— Вие ли? — изръмжа майстор Златан, очевидно не вярвайки на благородното признание. — Че как сте успели?

— Ами… в „Хелиополис“… Правехме си плазмотрон, за да изобретим черни сажди с коефициент сто на сто… за да станем невидими… И тогава стана късо съединение… Ей така, изведнъж, без да искаме, и готово!

Майстор Златан така се разкашля, че едва не се задави, и децата не разбраха смее ли се, или наистина кашля.

Настана дълга, плътна и кристалночиста пауза.

— А вие, невидими такива, знаете ли каква беля сте направили? — попита майстор Златан с неочаквано дрезгав глас. — Да загинете можехте!

— Знаем. И сега заводът не може да изпълни производствения план и всички работят с ударни темпове. Ние сме дошли тъкмо затова.

— За какво?

— За да ви съобщим, че сме готови и ние да работим с ударни темпове и даже още повече… където ни пратите… най-добре в бояджийския цех.

— И за колко време? Час? Два?

— А, не. Докато платим загубите и изпълним производствения план. И ако парите не стигнат, ние ще продадем летните кънки на Митко, и ако пак не стигнат, ще поливаме нощно време розите в Парка на свободата, плащат по три лева на вечер.

— Тъй, тъй! — изръмжа, все тъй без да се обръща, майстор Златан. — Ами ако и това не стигне и взема, та ви напердаша, какво ще кажете?

В отговор на този не много научен въпрос тенетемистите така прочувствено въздъхнаха, че черните косъмчета върху масата се разлетяха.

— Е, добре — съгласен съм — рече накрая майстор Златан. — От днес до другата събота ще работите по три часа на ден, господата в цеховете, а дамите в битовото обслужване.

— А аз може ли в сшетоводството? — попита Митко Едисон, като си спомни с умиление съкровищата в чекмеджетата на счетоводителките.

— Може! А сега, след като приключихме с този въпрос, кажете ми, как върви Демончо?

— Днес проходи — отвърна проф. Кънчо.

В този миг майстор Златан, който през цялото време не бе мръднал от мястото си, внезапно се обърна към тях. И тенетемистите се вцепениха.

Защото, ако не бяха напълно уверени, че този човек с белите къдри на главата е техният любим заводски шеф, нямаше да повярват, толкова лицето му се бе променило.

Впрочем лицето си беше здраво и читаво, но му липсваше едно-единствено нещо и това нещо беше най-внушителната му част, неговата гордост — прочутите в цяла България и в чужбина величествени черни мустаци!

Затова пък сините му очи бяха влажни и тенетемистите с изумление забелязаха, че този суров работник е готов да се разциври. Той извади от джоба огромната си шарена кърпа, шумно се изсекна, обърса очи, после изведнъж разтвори мощните си ръце и гръмогласно избумтя:

— Болшевики такива! Я елате да ви наплескам!

В отговор на това бойно предизвикателство целият кръжок се завря в широките му обятия и там се почувствува отлично.

Само Главния теоретик гузно поглеждаше към полупразната черна бутилка и се питаше, има ли някаква връзка между Na₂S и обосяването на бай Златановото лице…

Може би на този чисто химически въпрос ще отговорите вие?