Хаим Оливер
Часът на невидимите (19)

Осма бурна глава

в която се прави научно откритие

Отначало нещата се развиваха спокойно. Охранявани от старшината, който ги проведе през задни дворчета и странични улички, проф. Кънчо и Митко Едисон се добраха до „Хелиополис“ без премеждия. Бяха чисти и спретнати и носеха преизпълнението на своите задължения по програмата на Манифеста: проф. Кънчо — цяла кофа със сажди, Митко Едисон — мрежа с шест геврека и буркан конфитюр от шипки.

Разположиха тия научни принадлежности върху масата и зачакаха. Другите не закъсняха. Първи дойде Дани Берлински и с него първото раздвижване. Беше чист и спретнат, носеше билети за филма „Соларис“, кофа със сажди, които баба Зора бе взела назаем от съседите си, тъй като в къщи се отопляваха с парно, и една тенджера. В тенджерата плуваше шаран.

— За какво е тоя шаран? — попита проф. Кънчо.

— За опитен живот — отвърна Дани.

— „Опитно животно“ — поправи го проф. Кънчо, който за първи път се сблъскваше с шарана като научен обект. — Да беше барем делфин, като Джони от цирка.

След малко дойде Гошо Йогата. Беше чист и спретнат, носеше кофа със сажди и два бели гълъба. Опитните птици още повече повишиха настроението. Работата ставаше сериозна.

Истинско вълнение обаче предизвика Марти Щурчето. Чиста и спретната, тя носеше кофа пълна със сажди и капан с шест мънички бели мишлета.

— Откъде тия мишки? — развикаха се ланистите.

— Как откъде! Ами че от Института по кибернетика. Това е научна помощ от страна на инж. кака Вера и инж. бате Ники. Истински опитни мишки. Знаят да броят до нула и са много послушни. — Очите на Марти обезпокоително заискриха: — Но, чакайте малко! — И изскочи.

Връщането й бе цяла сензация: тя водеше за канапче, познайте де! — Александър Трети!

Момчетата настръхнаха, а Митко Едисон кръвожадно изръмжа:

— Сега ще го препарираме в шпирт!

Марти Щурчето мигновено вдигна юмручета за бой.

— Само да смеете! Ами че Александър Трети е опитно животно. Вижте колко е черен. Няма нужда да го боядисваме със сажди.

— Да бе! — рече проф. Кънчо, като си спомни черния котарак в мрака на стълбището. — Марти, ако работиш и в бъдеще така усърдно, ще те провъзглася за главна робиня-асистентка, а може дори и за помощник-диригент.

Появяването на опитните животни в лабораторията постави много важния проблем за тяхното мирно съвместно съществуване. Всеизвестно е, че мишките, гълъбите и шараните не обичат котараците, а котараците си умират от любов към тях, особено за сутрешна закуска. Наистина мишлетата бяха защитени от капана, но гълъбите и шаранът бяха уязвими, а Александър Трети изкусително им се облизваше. Решено бе още днес да се потърси и кафез за птиците, а котаракът да се върже в най-отдалечения ъгъл на лабораторията.

И както обсъждаха тези въпроси, чуха възбудения глас на Сисулу, който си дереше гърлото зад вратата:

— „Лани невидима, колко хубава си ти!“…

Отвориха. Чист и спретнат, той се втурна вътре като ураган и толкова блед от вълнение, че лъскавото му черно лице бе пепелявосиво. Бе много натоварен. С едната си ръка носеше кофа, пълна със сажди, с другата — торба, в която нещо шаваше; под мишница стискаше дебела книга, а на рамото му седеше Ухуру Неандерталска, симпатичната човекоподобна маймунка.

— Еврика! — разкрещя се той. — Еврика!

— Африка бе! — поправи го Митко Едисон, който не знаеше, че „еврика“ на старогръцки означава „открих“, но не успя да се доизкаже, защото внезапно стана нещо невъобразимо.

Виждайки котарака, маймунката Ухуру се озъби като свирепа горила и се хвърли върху него. Уплашен, Александър Трети се отскубна от въженцето и се замята из лабораторията, поваляйки кофите със сажди. Човекоподобната пък обърна тенджерата и шаранът запляска по пода. От торбата на Сисулу изскочи заек и зарипа по масата. Гълъбите летяха, мишлетата пискаха, шаранът шляпаше, ланистите тичаха и викаха, асистентката се кискаше, Сисулу крещеше „Еврика!“, Митко го поправяше „Африка“, а над всичко се носеха облаци черни най-доброкачествени сажди.

Беше величествено.

След десетминутна борба Ухуру Неандерталска беше обуздана, Александър Трети вързан здраво в ъгъла, гълъбите прибрани в един грамаден буркан за туршия, мишлетата поуспокоени, шаранът върнат в тенджерата, а зайчето, донесено от Сисулу, пъхнато в голяма колба. Дебел слой сажди покриваше полесражението и допреди малко чистите и спретнати тенетемисти бяха отново черни. Всички задъхано мълчаха, само Сисулу не преставаше да се хили щастливо и да повтаря: „Еврика“, стискайки под мишница дебелата книга.

Преди обаче да съобщя, какво е открил, налага — се да кажа няколко думи за Ухуру Неандерталска. Родена е тя в сърцето на африканския континент и се нарича Ухуру, което на негърски значи Свобода. Прякорът й Неандерталска е напълно заслужен, защото, подобно на първобитния Неандерталски човек, тя стои на преходното стъпало между маймуната и Хомо Сапиенс. Сисулу я получи подарък от една африканска делегация, дошла в София на конгрес. Оттогава тя позабрави навиците на джунглата, научи български и отчасти френски и немски, казва „Данке“ и „Мерси“, и често помага на Сисулу при съчиняването на подходящи рими за неговите стихотворения. Има малка глава, живи очи, червено седалище и дълга опашка, и никак не обича котараците.

А сега да продължим.

— Еврика! — ревеше щастливо Сисулу.

— Е, какво само повтаряш „еврика“! — извика ядосан проф. Кънчо. — Казвай, какво чак толкова си открил?

Белите зъби на Сисулу победоносно бляснаха:

— Втората половина от принципа на невидимостта! — произнесе той бавно и гордо. — Невидимостта на светло!

— Кажи го де! — подкани го проф. Кънчо с лека завист в сърцето. Все пак нему се полагаше да открие този принцип, нали той бе Главния теоретик!

Тогава Сисулу взе книгата изпод мишницата си, разтвори я на четирийсет и първа страница, каза „Чуйте!“ и бойко зачете:

„— Цветът е зрително усещане — говореше Лойд, — той не е обективна реалност. Без светлина ние не можем да видим ни цветовете, ни самите предмети. В тъмнината всички предмети са черни и невидими. Ако върху тях не попадне лъч светлина, то те не отразяват светлината към нашите очи и у нас няма зрително доказателство за тяхното съществуване.

— Но ние все пак виждаме предметите при дневна светлина — възразих аз.

— Напълно правилно — горещо продължи Лойд. — А това е тъй, защото те не са абсолютно черни. Ако бяха абсолютно черни, ние не бихме могли да ги видим. Нещо повече, ние не бихме ги видели и под лъчите на ярко слънце… Абсолютно черната боя би направила невидим всеки боядисан с нея предмет!“

Сисулу млъкна. Очите му сияеха.

Дълга, дълга тишина последва тази научна формулировка. Само котаракът мъркаше, мишките писукаха, гълъбите гугукаха.

— Кой го пише това? — обади се най-после проф. Кънчо, поразен от току-що изречената проста истина.

— Джек Лондон.

— Вярно ли?

— Да пукна, ако не е вярно! Вижте! — И Сисулу показа корицата на книгата: ДЖЕК ЛОНДОН — РАЗКАЗИ. — Днес я прочетох в заводската библиотека. А разказът, от който ви четох, се казва БЛЯСЪК И СЯНКА.

— Иха, хайде го разкажи докрай! — примоли се Митко Едисон.

— Добре, ще ви го разкажа. Слушайте!… Значи двама млади химици искат да се оженят за една мома, но момата казва, аз ще се омъжа за онзи, който най-напред стане невидим. Съгласни сме, казват двамата химици и започват да се съревновават кой най-напред да стане невидим, и не щеш ли и двамата стават невидими в един и същи ден. И както са невидими, отиват при момата, за да се оженят за нея, но се сблъскват пред нейната врата и започват да се бият на живот и смърт. Единият е невидим-прозрачен и хвърля отблясъци от слънчевите лъчи, а другият е невидим-абсолютно черен и хвърля сянка върху земята, и затова разказът се казва „Блясък и сянка“. Накрая, след голям бой, и двамата умират, никой не се оженва за момата и тя остава стара мома до края на живота си.

— Горката! — прошепна Марти.

— А какво стана с изобретенията им? — попита проф. Кънчо.

— Нищо. Покрусените родители на умрелите химици разрушават техните лаборатории и тайната им остава завинаги тайна.

— Язък! — каза Гошо Йогата.

— Да, какъв голям ударник за науката! — потвърди Дани.

— „Удар“ — поправи го проф. Кънчо и добави: — Няма значение, и без това ние знаем вече всичко. Ама как стана прозрачен другият?

— С едни инжекции, дето правят тялото като стъкло — поясни Сисулу.

— Е, с черна боя е по-лесно — отстъпи веднага Главния теоретик, който ненавиждаше инжекциите. — Как казва Джек Лондон? „Абсолютно черната боя би направила невидим всеки боядисан с нея предмет.“ Значи трябва да си имаме абсолютно черна боя, това е всичко.

— А какво е абсолютно черна боя? — попита Митко Едисон.

— Това е най-черната от всички черни бои.

— По-черна от шажди?

— По-черна от сажди и даже от туш — обясни проф. Кънчо.

И пред взора му изплува ослепителната картина на двайсет и шестия век с купищата блестящи философски камъни, които могат да превърнат тенекията в злато.

— Знаете ли какво? — каза той. — Хайде да измислим план за намиране на абсолютно черна боя и да започнем работа. Опитни животни имаме, милицията е на наша страна. Александър Трети е наш пленник, леля Гица е в поликлиниката, а татко ще се погрижи да обезвреди господин Хикс. Искате ли?

Искаха.

Седнаха, мислиха, спориха и накрая съчиниха следния

АБСОЛЮТНО ЧЕРЕН ПЛАН НА ЛАНИ

След като благодарение на Джек Лондон е открит вторият принцип на невидимостта, пред ЛАНИ стои абсолютната задача да изобрети абсолютно черна боя. За тази цел:

1. Всички членове на ЛАНИ абсолютно се задължават да потърсят и донесат всяка черна боя, от която може да стане абсолютно черна боя.

2. Всички членове на ЛАНИ абсолютно се задължават да донесат предмети, които, като изгорят, да дадат абсолютно черни сажди.

3. Сисулу Софийски абсолютно се задължава да проучи дали може да стане абсолютно черен.

4. Шофьорът на ДЕМОН Дани Берлински абсолютно се задължава да провери дали в чужбина продават абсолютно черен туш.

5. Страшният-научен сътрудник Митко Едисон абсолютно се задължава да донесе: а) храна за мишките, б) храна за заека, в) храна за шарана, г) храна за гълъбите, д) храна за Александър Трети.

 

ДА ЖИВЕЕ АБСОЛЮТНО ЧЕРНИЯТ ХОМО НЕВИДИМУС!

ДА ЖИВЕЕ ЛАНИ!

КРАЙ НА АБСОЛЮТНО ЧЕРНИЯ ПЛАН

След като проф. Кънчо прочете с церемониален глас новия документ, Ухуру Неандерталска бурно изръкопляска и въодушевено обяви:

— Абсо-лютна ала-бала-порто-кала!

— Мълши бе! — сопна и се страшният-научен сътрудник и я плесна по червеното задниче. — Какво ражбираш ти от фижика.

— Физика-музика! — направи стройна рима Ухуру я се преметна през глава.

С този знаменателен жест на човекоподобната завърши и втората част на нашата абсолютно вярна история.