Хаим Оливер
Часът на невидимите (2)

Втора шумна глава

в която се запознаваме с Марти Щурчето и Ракамаг

Да, беше си в къщи, далече от Рим, далече от Марк Крас и гладиаторите. През завесите проникваше утринното слънце, леглото на Митко Пеле беше празно, върху масата лежеше книгата „Спартак“.

Проф. Кънчо облекчено въздъхна: значи всичко бе сън, един от тия напрегнати и грозни сънища, които го спохождаха все по-често, откакто бе започнал да строи хронокара. Сън! Само сън! И все пак ужасно неприятно е да се мяташ в рибарска мрежа, очаквайки да те направят на решето с тризъбец… Ако си невидим, такова нещо не може да те сполети.

Той блажено се прозя. И изведнъж:

— Ууу! Въъън! Уууу!

Проф. Кънчо се стресна: нима още сънува? Ощипа бузата си — не, не спеше, но уукането продължаваше. И идеше като че ли някъде изпод леглото. Наведе се, погледна. Да, ето, тук!

В ъгъла до стената беше скрит мъничък, колкото ръчен часовник високоговорител, който не преставаше да вика „Въъън!“, да бърбори разни врели-некипели, сякаш предаваше мач. От него се отделяше синя жица, която минаваше под вратата и изчезваше в хола.

Първият порив на проф. Кънчо бе да ритне вратата и да хване на местопрестъплението ония, които се гавреха така с него. Надделя обаче научното хладнокръвие. И за да се овладее напълно, направи това, което правеше всяко утро: пусна в ход домашно-битовата автоматика. Натисна лоста под перваза на прозореца и пердетата плавно се разтвориха. Завъртя ръчката на макарата и закачалката с дрехите се плъзна надолу по гладкия тел, сетне четири щипки вдигнаха одеялото и го положиха върху стола…

Тия научно-технически пособия на проф. Кънчо са само част от многобройните автоматични устройства, с които е съоръжил цялата къща: от перископ за наблюдаване на входа до специално приспособление за братчето Митко Пеле да чете приказки от всяко положение, дори в тоалетната… Ала за изобретенията на проф. Кънчо ще говорим после, защото сега той погледна през ключалката в хола.

И това, което съзря, го удиви.

Очакваше да види Гошо Йогата, очилатия перко, дето прави магии, но беше онова щуро хлапе Марти, дето целият квартал му вика Марти Щурчето.

Облечена в син джинс и блузка на шарени черти, разположена удобно в дълбокото кресло, тя лапаше от голям буркан шипково сладко, като при всяко олизване на лъжицата люлееше от възторг русата си, завързана на конска опашчица коса.

До нея върху табуретката лежеше апаратче, което приличаше на кутия за пергели. От него именно се проточваше синята жица, която отиваше право под вратата до високоговорителчето в стаята.

Проф. Кънчо не мръдна от мястото си. Озадачаваше го не толкова присъствието на Марти Щурчето, колкото апаратчето. Той, естествено, знаеше, че Марти е дъщеря на инж. бате Ники и инж. кака Вера, дето работят в Института по кибернетика, че вуйчо й е физик и учи в Москва, и че следователно от нея може да се очакват какви ли не научно-технически новости, но въпреки това такова чудо не бе виждал.

Предпазливо открехна вратата и пристъпи в хола. Спря го писъкът на Марти. Тя скочи, като не забрави да си вземе буркана, и хукна към изхода, но проф. Кънчо успя да й препречи пътя.

— Почакай! — каза той примирително. — Нищо няма да ти направя. Само ми кажи какво е това нещо в кутийката.

— Най-напред ми отвори вратата! — тропна тя с крак.

— А ако не отворя? — ядоса се той.

— Ако не отвориш, ще строша сладкото, а после ще те набия.

— Опитай де!

— Какво, мислиш, че ме е страх? — В големите й тъмни, блестящи очи залудуваха дяволчета. Тя разтвори пръсти и преспокойно пусна буркана. В резултат на което сладкото направи една живописна лилава локва върху килима.

Проф Кънчо прехапа устни и живо си представи какво ще стане, когато се върне доктор Веса, но предпочете да не мисли за това.

— Е добре, — рече той, — сега ще ми покажеш ли?

— Ще ти покажа — отвърна тя. Подскачайки на един крак, заобиколи сладката локва, взе апарата и компетентно обясни: — Това е Ракамаг!

— Ракамаг? Какво значи това?

— Ама че сте глупави, момчетата! А ужким си изобретател на изобретения! — Тя разтърси опашчицата на тила си и обясни: — „Ра“ значи „радио“, „ка“ значи „касетен“, „маг“ значи „магнетофон“ и всичко значи „Касетен магнитофон“. Ракамаг! Разбра ли?

— Двете неща наведнъж? В тази кутийчица? — не преставаше да се диви той.

— Ами да. Радио и касетен магнитофон. — Тя извади от апарата касетата. — Ето, тук вътре е лентата. — Пъхна касетата в кутията, включи високоговорителя и в стаята зауукаха хилядите гласове.

— Може ли всичко да записва? — попита той възхитен.

— Каквото поискаш! Как свиря на пиано, как си говорят рибите, как духа вятърът, как пеят звездите…

— А това, дето свири сега, какво е?

— А, нищо… — отвърна тя уклончиво. — Това е твоят мач, дето го игра и то загуби.

Той въздъхна носталгично и забърника апарата. Откога мечтаеше да си има радиомагнетофон за своите експерименти за ловене на неутрини!

— Откъде го имаш? — попита той не без завист.

— Донесе ми го дядо от Прага.

— А защо си пуснала високоговорителя в моята стая?

— Ами за да ти покажа Ракамаг. Нали си измисляч на изобретения… — Очите й станаха меки като кадифе, а гласът й меден: — Знаеш ли какво? Хайде ме приемете във вашия кръжок по тенетеме, а? Дето го имате в завода, за да правите разни машини и електрокари. А аз ще ви давам понякога Ракамаг да си играете.

— Колко имаш по математика?

— Много… — отвърна тя неопределено. Шестак имаше само по пеене.

— Е, добре, ще поговоря с доцент Пепи Райков, той ни е ръководител. А ти ще ни дадеш Ракамаг назаем за постоянно.

— Добре — съгласи се тя веднага, — но искам още нещо.

— Какво?

— Искам да ми покажеш твоите машини за пътуване по света и у нас, вчера, днес и утре. Нали имаш такива ракети в твоята лаборатория.

— Е, да… — промърмори той, мислейки си дали е уместно да разкрива свръхтайните си пред това бъбриво палавниче. В „Хелиополис“ той изобретяваше неща, които показваше само на най-близките си приятели… И все пак няма да е лошо да спечели Щурчето на своя страна, особено сега, когато е собственичка на този бисер на научно-техническата революция.

— Слушай, Марти! — каза той решително. — Дай да се разберем! Ти можеш да стъпиш в моята лаборатория само ако ми станеш робиня-асистентка.

— Ще стана!

— А ще накараш ли майка ти и баща ти да ми покажат някой път Института по кибернетика?

— Когато поискаш!

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се! — рече тя и вдигна десница.

— Не така. Я повтаряй след мен: „Заклевам се в името на Прометей, дето е дал на хората огъня…“

— Не искам! — отсече тя.

— Защо?

— Защото аз обичам Златния Орфей.

— Слушай, Щурчо! Златният Орфей е на фестивала на Слънчев бряг, дето пее Олимпия Рилска.

— И какво от това? — наежи се тя като коте, готово да драще.

— Добре, добре! — отстъпи бързо той. — Хайде, закълни се!

Тя вдигна пак десница и бавно произнесе:

— Заклевам се в името на Златния Орфей, дето е дал на хората песните, и на Прометей, дето е дал на хората огъня, че ще ти бъда послушна робиня-асистентка и ще ти помагам за изобретяване на изобретения за пътуване по света и у нас, вчера, днес и утре, а ти ще ме вкараш в кръжока по тенетеме във вашия Завод.

И се изкиска така свръхзвуково, че едва не проби тъпанчетата в ушите на проф. Кънчо.