Хаим Оливер
Часът на невидимите (31)

Дванайсета много тъмна глава

с чудовища

Тъмно беше по улиците, тъмно беше в къщите, в кръчмите, в кафенетата. Тъмни бяха витрините, неоновите реклами, телевизорите.

Тук-таме припламваха немощни свещи, а тънкото сърпче на луната хвърляше мъртвешкибледа светлина.

— Я гледай! — учуди се проф. Кънчо. — И тук няма ток.

Обзет от неприятно подозрение, Дани каза „ауфвидерзеен“ и побърза да си върви. Другите последваха примера му и пресичайки мрачните улици, се прибраха по домовете си.

Едва пристъпили в хола, проф. Кънчо и Митко Едисон усетиха необичайно напрежение. В светлината на две свещи доктор Веса редеше в докторската си чанта лекарства, а старшина Марко нервно говореше по телефона:

— Казвам ви, аз не отговарям за електроснабдяването. Обадете се на аварийната служба.

Тресна слушалката, ядосано промърмори:

— Сега пък и електричеството искат да им оправям! Засегнат бил и Заводът. Кой знае кой вагабонтин е направил късо и изгорил трафопоста.

Телефонът звънна. Марко вдигна слушалката.

— Старшина Марко, вие ли сте? — долетя от слушалката треперлив женски глас. — Чувате ли ме добре? В квартала стават страшни неща. По улиците бродят призраци. Черни! Някакви четирикраки същества, които пълзят, тичат и летят. Влизат в обществените места, предизвикват паника…

Марко хвърли слушалката:

— Нашите съкварталци са полудели, честна дума. Почнали да им се мяркат четирикраки летящи чудовища. И непременно черни!

— Черни ли? — наостри уши доктор Веса. — Къде?

— Знам ли? По улиците, в заведенията…

— Шигурно са марсиани — обясни компетентно Митко Едисон.

Но проф. Кънчо, досещайки се за какви чудовища става дума, благоразумно мълчеше.

А токът не идваше и не идваше.

Телефонът пак звънна.

— Ало, старшина Марко, тук управителят на пивница „Веселите шапки“. Елате веднага, в заведението ми нахлу един черен звяр и уплаши клиентите ми. Двама припаднаха.

— А вие, другарю управител — изкрещя старшината, — знайте, че алкохолиците виждат не само черни зверове, но и червени змии и плъхове. Ще взема да запечатам вашето проклето заведение, дето ми разлага квартала, и тогава съвсем ще ви причернее пред очите!

Сега вече и Митко Едисон започна да се сеща кои са черните чудовища, дето влизат по кръчмите, и също предпочете да не дава повече обяснения. Двамата ланисти седяха прилежно, бърчеха нослета и с невинни очи наблюдаваха суматохата.

В този момент на входната врата тревожно се почука. Старшината изтича и отвори. Влязоха господин Хикс и леля Гица. Сто двайсет и четири килограмовата лелка се тресеше в ритъма на бясна треска, а господин Хикс я подкрепяше под мишница.

— Какво има пак? — изръмжа старшина Марко.

— Питайте нея! — отвърна господин Хикс. — Нека ви разкаже какво е преживяла.

— Лельо Гицо, какво се е случило с вас? — попита старшината.

В отговор лелката плясна с ръце и запя:

Връщай се пак при мен сега,

както се връща закъснял снега…

Доктор Веса не дочака края на песента и направи на леля Гица инжекция с двойна доза успокоително. Пеещата се поусмири.

— Хайде сега, разкажи! — подкани я меко доктор Веса. — Тук няма от какво да се плашиш.

Впила мътни очи в стената, лелката безгласно зашептя:

— То стана, когато се върнах от поликлиниката. Чувствувах се добре, о, много добре… И тъкмо си пиех вишновката…

— Значи пак алкохол! — намръщи се старшината. — Нали обеща да не пиеш вече?

— Не я прекъсвай, Марко! Лельо Гицо, продължавай!

— … И като изпих триста грама, чувам, на вратата някой драще. Така драще само моят Александър. Ох, как му се зарадвах! Рекох си, както в оная песен: „Скитал си бездомен дълго по света…“

— Да, да… А после?

— После изтичах и отворих. И тогава върху мен се хвърли той.

— Кой?

— Зверът. Един грамаден и черен звяр, и държеше в устата си друг звяр, по-малък… и още по-черен…

— Александър Трети също е черен — припомни доктор Веса.

— Да, но това не беше моят Сашко… — шептеше все по-тежко леля Гица. — Моят Сашко има мека козина като коприна, а зверът беше с черна броня…

— И какво стана после?

— После… в стаята влязоха… още черни зверове… и аз паднах в несвяст… И когато дойдох на себе си… обадих се на…

Тя не довърши, полегна върху кушетката, положи като бебе ръце под бузата и мощно захърка.

— Да я оставим да спи — предложи доктор Веса. — Очевидно е преживяла силно сътресение. Пък и вишновката… Като се събуди, ще бъде добре. Господин Хикс, можете да си вървите.

— А тия черни зверове, дето бродят из квартала? — промърмори той заплашително. — Няма ли да вземете мерки? Та това е масово нашествие на бандити и ако вие, старшина, не се размърдате, ще бъда принуден да действувам сам. Такъв случай има в романа „Черните гости от космоса“…

„Трябва да я прочета!“ — каза си наум проф. Кънчо, загледан с нескрита ненавист в излизащия господин Хикс.

Телефонът пак звънна. Слушалката вдигна доктор Веса.

— Докторе, вие ли сте? — чу тя мъжки глас. — Обаждам ви се от поликлиниката. Имам да ви съобщя важна новина. Хипотезата ми за новия вид чума е, по всичко изглежда, вярна. При мен току-що донесоха един черен плъх. Почвам да го изследвам. Елате!

— Идвам — отвърна тя, остави слушалката и се обърна към старшината. — Марко, в квартала наистина става нещо нередно. В поликлиниката изследват някакъв черен плъх… Хм, черен шаран, черен звяр, черен плъх!… Много черни неща се събраха. — Взе докторската си чанта и излезе.

Старшината също се приготви за излизане, ала обзет от страшна догадка, поиска да говори с децата си. Но те сякаш бяха станали невидими: нямаше ги нито в стаята, нито в банята. В целия дом бе останала само леля Гица, която гръмотевично хъркаше върху дивана.

Все по-разтревожен, той изтича навън.

Тъмен и черен, блещукащ със свещите си, облян от призрачната светлина на луната, нашият квартал се мяташе в бездните на тихата лудост. Улиците бяха оживени като на Първи май; кръчмите и кафенетата шумяха; хората сновяха като лунатици нагоре-надолу, наливаха се с вино, оранжада и студено кафе и си разказваха от страшни по-страшни ужасии:

— От космоса нахлули черни чудовища! Господин Хикс ги видял с очите си…

— Един черно-бял летящ звяр нападнал полковника от запаса Храбров и му изкълвал очите…

— Три опашати черни страшилища влезли в пивницата „Хайде да се чукнем!“ и изгонили клиентите…

— Леля Гица е получила разрив на сърцето. В дома й се появило черно бронирано чудовище и я лизнало по лицето…

— В поликлиниката открили, че в махалата се шири чума и че настъпва краят на квартал Редута…

Слушаше тия разговори старшина Марко и не вярваше на ушите си. До тази вечер той считаше своята махала за благоразумна и трезва. Какво се бе случило с нея?

Слушаха тия разговори и проф. Кънчо, и Митко Едисон и обикаляха улици и площади с надежда да открият избягалите опитни животни. Но, уви, те не можеха да бъдат открити, тъй като притежаваха чернота с коефициент от 29 до 68 на сто. А ние от опит знаем, че материалните предмети с такъв коефициент в мрака и полумрака стават напълно невидими.

И изведнъж токът се върна. Кварталът светна и си отдъхна. Черните призраци изчезнаха. Клиентите се върнаха в пивниците. В домовете жените продължиха да пържат чушки. Старците седнаха пред телевизорите.

Техникът от аварийната служба, който смени изгорелия предпазител в кварталния трансформаторен пост, дълго се чуди: предпазителят бе буквално разтопен, толкова силен е бил електрическият удар. И затова, когато се върна в службата си, докладва на своя началник за необикновеното явление. Началникът си взе бележка и реши да проучи случая на място. Само че утре.

Защото сега се настани пред телевизора и се приготви да гледа.

Почваше деветдесет и осмата серия на „Форсайтови“.