Хаим Оливер
Часът на невидимите (29)

Десета по-дълга глава

с бойни действия

Обедът се проточи дълго, тъй като доктор Веса енергично тъпчеше двете си деца с разкошните манджи, които обикновено готвеше в свободните си от дежурство часове. Свършиха късно и проф. Кънчо и Митко Едисон скочиха от столовете си, но майка им ги спря и им изнесе следната медицинска лекция:

— Деца, чуйте ме добре! Да не пипате никакви мъртви животни като кучета, котки или риби. Днес пред зала „Универсиада“ намерихме един черен шаран и още не можем да разберем от какво е умрял. Някои колеги твърдят, че това е нов вид чума по животните. Да си миете редовно ръцете със сапун! Чухте ли?

— Чухме! — отвърна проф. Кънчо и кръвнишки изгледа Митко. Шляпна го едва на улицата. — Абе нали ти казах да изхвърлиш шарана далече от нас?

— Зала „Универсиада“ е много далеше! — сопна се страшният научен сътрудник. — Аз броих сто и двайшет и три крачки.

— Ще те изгоня от ЛАНИ, да знаеш!

— Аз пък ще се оплача на старшина Марко, че торможиш мирните граждани на Народна република България. Ти си тиранин! — извика Митко, но като видя заплашително вдигнатата десница на брат си, ловко се наведе и хукна към парка.

Раздразнен от тази разправия, все още под впечатлението на обвиняващите сини очи на Дани Берлински, проф. Кънчо без желание се затътра към „Хелиополис“, като пътьом си мислеше за Демончо и за неговата трудна задача. Наистина, дявол да го вземе, добре би било да се реши тази пуста задача… Но нали трябва да се направи плазмотронът! Ах, тази задача!… Ами какво би станало, ако сега например, хей тъй, набързо, прескочи до Завода и хвърли един поглед върху Демончо? Другите в „Хелиополис“ ще почакат, те няма да почнат експеримента без своя ръководител!…

И без повече да мисли, проф. Кънчо се понесе към Завода.

Повъртя се малко зад пропуска, използува едно обръщане на бай Нешо, наведе се под прозорчето и се шмугна вътре.

Изтича през цеховете, не забеляза голямата група работници, която се бе насъбрала пред леярното отделение и мълчаливо наблюдаваше нещо вътре, и се озова пред лабораторията, над която светеше надписът: ТИШИНА! ТУК СЕ МИСЛИ!

Спря се, един миг се поколеба. „Какво пък толкова — си рече той. — Ще вляза, ще поразгледам схемата на спокойствие, без да ми се пречкат ония перковци, и ще реша задачата. И ще кажа на доцент Пепи, че само аз съм я решил. И нека тогава да не ми се фука толкова Дани Берлински, че уж е най-дисциплинираният тенетемист!“

Решително отвори вратата.

И се вкамени.

Другите бяха тук. Всички. Включително Борянчето. Само че бяха пръснати из цялата обширна лаборатория, всеки сам пред голяма маса, покрита с листове, моливи и триъгълници. И усърдно пишеха, чертаеха, смятаха. Включително Борянчето. В ъгъла кротуваше Демончо.

Всички впиха погледи в него и в тях той прочете обвинението на сините очи, умножено по шест.

Тогава в сърцето на проф. Кънчо нещо се обърна и обърка. И оттам изплува една некрасива мътилка, която го накара да процеди през зъби:

— Аха, така значи! Аз ви чакам в „Хелиополис“, за да направим решителния експеримент с плазмотрона, а вие сте се заврели тук свръхтайно от мене! Дезертьори!

— Ей, я не обиждай! — намръщи се заплашително Гошо Йогата. — Ние само решаваме задачата, защото още не сме я решили. И даже аз решавам само по математически, без помощта на заклинания!

Ожесточен повече на себе си, отколкото на Йогата, проф. Кънчо жлъчно подхвана:

— А ужким сте ланисти и даже клетва за вярност сте ми дали да ме слушате като ръководител и Главен теоретик!

— Ние не можем да изпълняваме противонаучни заповеди — твърдо възрази Сисулу Софийски. — Ние сме тенетемисти.

— Добре, добре!… — вече със сълзи в гърлото продължи проф. Кънчо. — Аз ви направих учени и даже академици, и се готвех да ви заведа с ракета на времето при Спартак, за да го спасим, а вие ми отвръщате с черна неблагодарност! Нека!… А сега аз ще ви изключа всички от ЛАНИ и ще си избера други научни сътрудници и академици от Седмо училище.

Отговорът, съкрушителен, последва незабавно като удар по очите:

— А ние пък ще те изключим от ТНТМ!

Това го каза Гошо Йогата.

Проф. Кънчо избухна като дълго сдържана атомна бомба:

— Кой, ти ли бе, фокуснико н’един, ти ли бе, щурав магесник, ще ме изключваш от ТНТМ! — закрещя той, давейки се от гняв и сълзи. — ТНТМ е мой, а не твой!… А на тебе ще ти дам ей това!

И се хвърли върху него и го перна по гърдите. Йогата не му остана длъжен и също го перна.

Двамата се счепкаха в братска борба и се затъркаляха по пода между масите, пулта за управление и Демончо, който с тъжно удивление наблюдаваше падението на своите конструктори. Захвърчаха пера, косми, копчета и връзки за обувки…

В този критичен миг ланически писък раздра наситената с драматизъм атмосфера:

— Леле, майчице! Коктейлът!

Двамата мигновено прекъснаха бойните действия и се изправиха разчорлени, потни, без копчета и със замаяни очи.

А Марти Щурчето не преставаше да пищи:

— Забравихме коктейлът да ври в „Хелиополис“!

Това сложи край на всички миролюбиви и войнолюбиви занимания. На две, на три прибраха листовете от масите и като стрели се изнизаха навън и полетяха към „Хелиополис“, забравили задачи, Демончо и завод…