Хаим Оливер
Часът на невидимите (5)

Пета астрологическа глава

в която се запознаваме с втори център на научната дейност

Астрологическата обсерватория на Гошо Йогата се намира на тавана на кооперация „Лале“, същата, в която живее и леля Гица.

Може би сте чули, че кварталните граждани между 5 и 14 години избягват да си имат работа с леля Гица. Защото леля Гица е от онази отмираща вече порода неприятни хора, които ненавиждат всички живи същества и обичат само себе си. Впрочем не, освен себе си леля Гица обича и своя котарак Александър Трети и още — тулумби със сироп. Най-много обаче тя обича отлежала вишновка. Тулумбите я направиха на 124 килограма, а вишновката я кара да облива играещите под прозорците й деца с кофи вода… Ето защо сега, като наближиха третия етаж, тенетемистите запристъпяха съвсем тихо.

Спря ги зловещо мяукане, което идеше изпод неосветеното стълбище. Проф. Кънчо се взря в тъмното, но не видя котарака, а само зелено-жълтите му очи. И тук за първи път — отбележете си това добре! — за първи път в главата му проблесна един въпрос.

„Защо — запита се той — виждам само очите на Александър Трети, а не виждам неговото тяло? Странно!…“

Ала той нямаше време да размишлява върху този интересен научен проблем, защото в следния миг пред вратата изскочи лично Александър Трети, грамаден като ягуар, черен като катран, с огнени очи. Настръхнал и озъбен, той, същински Цербер, пазеше господарката си от посегателствата на махленската младеж.

— Александре, дай път! — предложи миролюбиво Йогата.

Котаракът заплашително изръмжа.

— Слушай, Трети, я не се пречкай! — произнесе мъжествено проф. Кънчо. — Че ще ми станеш на Четвърти!

Котаракът се озъби още повече.

— Штига бе, какво ще му чепим башма! — викна Митко Пеле и оправдавайки прозвището си на велик футболист, ритна котарака. Александър Трети не остана длъжен и след като направи двойно салтомортале, метна се върху нападателите.

Храбрите мъже хукнаха нагоре, очаквайки върху тях да връхлети зверът, но вместо неговия рев чуха гласа на Марти, ласкав и мек:

— Недей, Сашко, недей, миличък! Стой мирно!

Обърнаха се, погледнаха. На долното стъпало бе седнала Марти и галеше огромния котарак и го черпеше с шоколад. А той кротуваше, лапаше и мъркаше от удоволствие…

Така бе поставено началото на едно приятелство, което по-нататък щеше да има голямо влияние върху развоя на събитията.

А сега, като оставиха котарака да си мирува на третия етаж, тенетемистите продължиха към тавана. Йогата отключи желязната врата. Откри се астрологическата обсерватория.

Напоследък „Нострадамус“ се бе значително променил. Наистина основните принадлежности на магията като препарираната кукумявка и паниците за варене на жабешки нокти бяха тук, но отдавна ги нямаше стритите гарванови пера и летящата метла, за които всеки съвременен вълшебник знае, че са средновековни измишльотини. На тяхно място бяха въведени по-съвършени пособия като шапка-цилиндър за вадене на зайци, таблици на зодиите, карта на съзвездието Херкулес и други подобни. По стените висяха афиши от представления на мистер Сенко.

Централното помагало тук обаче си остана телескопът. С него Йогата по цели денонощия се ровеше в безкрайния простор на вселената, опитвайки се да прочете в него съдбините на хората.

Марти Щурчето, която за първи път стъпваше в обсерватория на вълшебник, не сдържаше своя възторг. Тя ахкаше и охкаше, пъхаше си носа навсякъде и си умираше от завист, че не тя, а Митко Пеле е чирак магесник на Йогата.

— Истински ли е този телескоп? — възклицаваше тя.

— Че как иначе! — снизходително отвръщаше Йогата. — Донесе ми го татко чак от магазин „Детски мир“ в Москва.

— И другите неща ли?

— Всичко. Откакто умря мама, той все пътува и ми носи каквото си поискам.

— Блазе ти! — въздъхна тя. — А на мене все ми викат: това може, онова не може!… Само дядо ме разбира…

Проф. Кънчо спря приказките й:

— Хайде, стига си се зверила! Трябва да почнем експеримента, че нямаме време, скоро ще стане обед.

Заловиха се за работа. Йогата отвори прозорчето на покрива и подаде глава навън, за да разузнае обстановката. Терасата беше пуста, долу шумеше градът, отсреща блестяха златните кубета на „Александър Невски“, на синьото небе със страшна сила грееше слънцето. Удължиха тръбата на телескопа и я насочиха към огнения диск. Марти пък закачи микрофончето на Ракамаг на върха на телескопа.

— Митко, оптика! — нареди Йогата.

Чиракът магесник незабавно изпълни инструкцията. Взе пет парчета стъкло и ги покри с дебел слой сажди.

— Готофо! — рече той, като даде по едно стъкълце на сътрудниците. — Това е жа да не ослепеем от силното шлънче.

В този тържествен момент Гошо Йогата се обърна към проф. Кънчо и великодушно произнесе:

— Професоре, експериментът за ловене на неутрини е твой. Ръководи!

Проф. Кънчо взе научна стойка, огледа всички сътрудници, чираци и асистенти и твърдо заповяда:

— Внимание! При нула включвайте апарата! Започвам!… Четири… Три… Две… Едно… Нула!

Марти натисна клавиша на магнитофона, а проф. Кънчо вдигна черното стъкло пред очите си и погледна през окуляра на телескопа.

И това, което видя, пресече дъха в гърдите му.

Там горе, на милиони километри от планетата Земя, върху повърхността на Слънцето, бушуваше гигантски огнен ураган. Колосални пламъци, изригнати от титанични вулкани, стремително летяха в пространството, като очертаваха върху нажеженото небе фигури, родени сякаш в кошмарни сънища. Проф. Кънчо дори чуваше вакханалията на космическия огън. Беше красиво. Беше страшно.

Зяпнал, той не откъсваше поглед от грандиозната картина, като не преставаше да маца лицето си с черното стъкло. Някой го дръпна за ръкава — Марти му даваше знак да се отмести. Зашеметен, той отстъпи.

Дълго гледа и тя, като от вълнение драскаше с нокти по тръбата.

— И аш ишкам да видя! — рече Митко Пеле, безцеремонно избута Марти и залепи око на окуляра. — Иха, какви штрашни протуберанши!

— Само че неутрини няма — прошепна, обезпокоен, проф. Кънчо.

И точно в този момент върху горния отвор на тръбата кацна някаква частица — неутрино ли беше това, или врабче, не зная — и започна да се мята между лещата и микрофона.

— Неутринооо! — изкрещя възторжено Митко Пеле. — Фиждам едно неутрино!

— Тихо бе, ще го подплашиш! — прошепна проф. Кънчо и незабавно застана под окуляра.

Действително там горе нещо шаваше. Дали наистина бе неутрино? В списание „Космос“ пишеше, че неутриното не…

Откъм терасата долетя неистов рев:

— Ааа! Дръж ги! Дръж ги!

Това сложи край на експеримента. Неутриното излетя, Йогата светкавично сви тръбата, а проф. Кънчо затвори прозорчето. И тъкмо навреме, защото върху стъклото с трясък се строполи черното туловище на Александър Трети.

Ловците на неутрини хукнаха към стълбището и оттам към улицата. Спряха чак при Бункера, задъхани, озлобени.

— Ех, тая леля Гица, провали ни експеримента! — рече гневно проф. Кънчо. — Но ще види тя! Заклевам се в името на Прометей, че ще й отмъстя.

— Нищо — каза успокоително Марти, — нали видяхме неутриното. Аз пък спасих Ракамаг и в касетата сигурно сме записали гласове и на други неутрини.

— Ще видим. Елате! — отсече решително проф. Кънчо и ги поведе към „Хелиополис“.