Хаим Оливер
Часът на невидимите (6)

Шеста физикохимична глава

в която се запознаваме с трети център на научната дейност

Отначало тайната лаборатория „Хелиополис“ се помещаваше в мазето под дома на проф. Кънчо. Скоро обаче то се оказа тясно за кипящата научна дейност, пък и доктор Веса бе наблъскала в него толкова много зелки и туршии, че проф. Кънчо бе принуден да прехвърли базата си в Бункера — онова противовъздушно скривалище под недовършения строеж на Санитарния комбинат.

Бункерът беше идеалното помещение за тайна научна лаборатория. Заварден отвсякъде с железобетон, той можеше да устои не само на пряко попадение на водородна бомба, но даже и на пристъпите на малчуганите от съседната махала.

Единственият недостатък на Бункера беше липсата на електроенергия, но проф. Кънчо реши и този проблем. В една тъмна нощ, подпомогнат от Дани Берлински, той изтегли от бараката на бившите строители дебел кабел и сега в „Хелиополис“ имаше колкото си щеш енергия както за осветление, така и за експерименти.

Към подземната лаборатория водеха десетина стъпала, после дълъг коридор и накрая вратата. Като установиха, че Александър Трети не се мярка наоколо, петимата смели ловци на неутрини се спуснаха надолу и закрачиха в мрака. Пръв вървеше проф. Кънчо.

И тук — внимание!

Внезапно той почувствува нечие чуждо присъствие. Косите му се изправиха. Спря се, взря се напред: отсреща, без да мигат, го гледаха две светещи точки, а под тях се белееха два реда зъби…

В следващия миг подземието се огласи от оглушителен писък:

— Олеле! Алекшандър Трети!

Ловците и не разбраха даже как се озоваха на улицата, изплезили езици, очаквайки върху тях да връхлети бесният котарак.

Но вместо Александър Трети от Бункера се появи Сисулу Софийски, както винаги черен като негър, но с бялата си лъчезарна усмивка и големи весели очи. Той изгледа изненадано все още треперещите си приятели и заговори на блестящ български език:

— Боже мой, защо трябваше да се поддадете на такава неразумна уплаха?

— А зззащо се кккриеш долу? — заекна проф. Кънчо. — Ние помислихме, че си Александър Трети.

Сисулу се усмихна още по-широко:

— И дори да бях Александър Трети, нима паниката ще ви помогне в борбата срещу него? Не, сто пъти не! А аз дойдох, за да ви съобщя, че днес отиваме на Куклен театър, където ще гледаме представлението „Петя и Вълка“, по едноименната музикална приказка на Прокофиев.

Изискан език има Сисулу, нали? Е, добре, макар и син на негри-емигранти от Южна Африка, той е роден в София, има по български само шестици и знае наизуст сума стихове на Вазов и Ботев. Ще става поет, това е ясно. Вече е съчинил 176 поеми.

След като се поуспокоиха, всички отново се спуснаха към тъмния коридор. И тук проф. Кънчо забеляза следното удивително явление: колкото повече напредваше в сгъстяващия се мрак на коридора, толкова повече негърът се губеше, докато другите с белите лица се открояваха отчетливо. Накрая Сисулу изчезна съвсем.

Това явление озадачи проф. Кънчо. Спомни си невидимия черен котарак под стълбището и неговите светещи жълто-зелени очи… Да, защо всъщност тъмните цветове така лесно се губят в тъмнината и защо светлите не? Та Сисулу стана невидим дори в полумрака! Не-ви-дим!

Силно заинтригуван, проф. Кънчо реши да се запознае по-отблизо с този проблем. Сега обаче предстояха други задачи и той, без да се бави, отключи двойната секретна брава.

Макар че „Хелиополис“ означава Град на слънцето, то се намира като всички секретни научни центрове под земята. Лабораторията беше обширна и внушителна със своя спартански аскетизъм. Никакви излишества, само сурови бетонни стени и апарати, и прибори, и рафтове, задръстени с химикали, и етажерки, отрупани със списания „Космос“, „Наука и техника за младежта“, „Орбита“ и книги на Жул Верн, Хербърт Уелс, Беляев, Ефремов…

На най-видно място под тавана висяха два портрета — на великия физик Айнщайн и на не по-малко великия изобретател Едисон. А в средата на помещението стърчеше чудновата машина, напомняща комбинация на бебешка количка с лунохода, който съветските учени разхождаха цели месеци по повърхността на Луната. Върху дясната й страна с големи оранжеви букви бе изписано ДЕМОН.

Като видя всичко това, Марти Щурчето, естествено, писна. Разбира се, тя бе слушала какви ли не истории за тази тайна лаборатория, но действителността далеч надхвърляше легендата. В сравнение с нея „Нострадамус“ представляваше жалка барака… И, вярна на себе си, Марти веднага се спусна да бърника всичко, което се изпречеше пред очите й — колби, епруветки, котлони, батерии, докато един кондензатор не я друсна със своите 220 волта и не я накара да види звезди под земята.

— А сега — каза проф. Кънчо, — хайде да видим какво сме записали в Ракамаг. Марти, пускай!

Робинята-асистентка включи апарата. Всички се вслушаха.

Най-напред откъм високоговорителя дойде далечен градски шум, после някакво звучно драскане и неравномерни, остри удари: „Так-так-так-так!“, сякаш по време на записа врабче бе кълвало микрофона.

— Тофа са неутриии — каза дълбокозамислено Митко Пеле. — Пожнавам по гласа.

Пак тракане и изведнъж от апарата дойде тайнствен шепот на глас, който всички махленски хлапета биха познали измежду хиляди други:

„Александре, ела да видим тия разбойници, дето те ритат по коремчето… Ела да им издерем очите!… Ей там, виждаш ли прозорчето? Там се крият те и правят дяволски магии… Ела, сладкото ми, ела!“

После — шум от лазене по керемиди, мъркане на котарак и зловещи крясъци: „Ааа! Дръж ги! Дръж ги!“

Тук записът внезапно се прекъсна.

Сътрудниците се спогледаха.

— Разбрахте ли? — прошепна задавено Гошо Йогата. — Тази варварка на двайстия век иска да извърши погром над „Нострадамус“ с помощта на своя проклет Александър Трети. Така ли ще оставим тази работа?

Митко Пеле извади от джоба огледалцето, взря се в липсващите зъби и продума:

— Аз ишкам да напрафя едно предложение.

— Казвай, само че бързо! — подкани го проф. Кънчо, който знаеше, че братчето му покрай сто глупости понякога ще изтърси и нещо гениално.

— Аз предлагам да препарираме Алекшандър Трети в шпирт.

Очите на Гошо Йогата засвяткаха като на див звяр.

— Приемам! — изръмжа той свирепо. — Черните котараци трябва да се препарират и да служат за учебни пособия по естествознание. Те пресичат пътя на хората и ако това се случи на тринайсето число, стават нещастия.

— Добре — съгласи се проф. Кънчо, който не отдаваше голямо значение на суеверните приказки на Йогата, но затова пък не по-малко жадуваше за отмъщение. — Да препарираме Александър Трети и да го подарим на Кабинета по естествознание в училище.

Марти Щурчето скочи и протегна юмручетата си за бой.

— Само да смеете! Александър Трети не е виновен в нищо. Той е добро коте.

— Какво му е доброто? — мрачно попита Йогата. — Тоя звяр иска да разгроми обсерваторията ми.

— Не! — каза Марти. — Не той, а леля Гица го приучва да руши. Тя го възпитава лошо. Но и леля Гица не е виновна, защото и тя е възпитана лошо от родителите си да пие вишновка и ни залива с вода.

— И какво сега, да й простим, така ли?

— Не! — рече тя. — Не! Само ще я превъзпитаме.

Йогата се изкиска презрително:

— И ще й разказваме приказката за Червената шапчица, и леля Гица ще стане добричка, добричка! И ще престане да пие вишновка и вече няма да ни гони по таваните и покривите!

— И така не! — Марти решително залюля плитчицата си.

— А как?

— Ще видите! — отвърна тя уклончиво. — Нека най-напред се приготвя и тогава. А сега трябва да вървя на обед, защото дядо ме чака да обядваме.

— Ей, вярно бе! — провикна се проф. Кънчо. — Вече е дванайсет. Значи решаваме така: най-напред ще обядваме, после ще отидем на куклен театър, после ще превъзпитаме леля Гица, но след това непременно ще й отмъстим, загдето ни провали космически експеримент. А дали ще препарираме Александър Трети в спирт, ще видим по-късно. Който е съгласен, да гласува.

Всички бяха „за“.

На излизане, в неосветения коридор, проф. Кънчо отново установи удивителния факт на изчезването на черния Сисулу в полумрака.