Хаим Оливер
Часът на невидимите (11)

Единайсета и последна криминална глава на първа част

в която проф. Кънчо решава да стане невидим

Веднага след като линейката изчезна зад зала „Универсиада“, старшина Марко пристъпи към разследване на обстоятелствата около необичайното поведение на леля Гица.

Отначало това ставаше под зорките погледи на превъзпитателите, които се спотайваха зад прозореца на шестия етаж.

Най-напред той разпита присъствуващите съседи. Всички повтаряха едно и също: в продължение на дълги часове от апартамента на леля Гица се носели безкрайните песни на Олимпия Рилска и някакви странни гласове, сякаш са се водили дълги разговори. После, точно в двайсет и два часа и четирийсет минути, запяла лично леля Гица, и когато погледнали в двора, видели я да играе ръченица и да вдига лозунги срещу вишновката. Това се случва за първи път в историята на този квартал. Никога, никога леля Гица не е пяла и танцувала ръченица!

— Хм, хм… — промърмори многозначително старшината. — Ще видим тая работа. А сега нека хвърлим един поглед в дома на леля Гица, да видим с кого е разговаряла… — Погледът му попадна върху мятащия се около краката му Александър Трети. — Това е нейният котарак, нали?

Вдигна Александър Трети, погали го зад ушите.

— Кажи, котараче, какво се е случило там горе? Много ли вишновка е изпила твоята господарка?

В отговор котаракът скочи на земята, спусна се към входа на сградата, върна се, пак изтича натам.

— Ясно, искаш да бе кача горе. Идвам! — каза старшината и се обърна към хората. — Приканвам един доброволец да дойде с мен като свидетел на огледа.

— Аз! — обади се господин Хикс и направи крачка напред.

Не знам дали сте слушали за господин Хикс. В нашия квартал той е много известна фигура. А може пък да си имате и вие някой господин Хикс?… Живее той в ниска къщичка до кооперация „Лале“ съвсем сам, без дете, без коте. Не ходи на мачове, не играе шах. Само пише. Доноси. И гледа шпионски и криминални филми и пиеси. Сега е пенсионер, но трийсет години бе архивар в „Ягоди и череши“, и тъй като предприятието работеше само през юни, то останалото трудово време той уплътняваше в четене. През тия девет хиляди служебни дни той прочете и препрочете пет хиляди криминални и шпионски романи и сега ги знае почти наизуст.

За господин Хикс всички ние, обитатели на любимата ни махала, сме убийци, крадци, шпиони, фалшификатори и гангстери и неизменно, час след час, сме под неговото бдително око. И не минава ден, без да прати анонимен донос срещу някой наш съкварталец.

Ето защо сега, когато сам той се предложи за помощник на старшината, превъзпитателите изтръпнаха: нахлуването на господин Хикс в кръга на тяхната дейност не предвещаваше нищо добро. А като го видяха да влиза в кооперацията заедно със старшината и с Александър Трети, те хукнаха презглава към обсерваторията.

— Ами сега? — попита треперещ Йогата. — Ще направят оглед у леля Гица, а после Александър Трети ще ги доведе тук. Казах ли ви да не си губим времето с разни музикални измишльотини, а да го препарираме веднага в спирт?

— Хайде да се ефакуираме! — предложи Митко Пеле.

— Не! — възрази Дани Берлински. — Не е красив да бежкаме.

— „Бягаме“ — поправи го Сисулу.

— Да. Най-красив е да слезем при старшина Марко и признаем, че ние излекувахме леля Гиц.

— Само че ти, Данчо, не познаваш господин Хикс — каза Йогата. — Той като нищо може да ни прати в Педагогическата стая като хулигани.

— Най-добре е да се евакуираме оттук — рече проф. Кънчо.

— Къде? — въздъхна Йогата: никак не му се оставяше „Нострадамус“ на произвола на господин Хикс.

— В „Хелиополис“.

— Ама вие, момчетата, сте били големи страхливци! — ядоса се Марти. — Защо ще бягаме, без да знаем вражеските намерения на врага? Най-напред трябва да разузнаем.

— Щом си такава куражлийка, иди разузнай сама! — подхвърли Йогата.

— Защо ще отивам аз? — засмя се тя и в очите й проблеснаха лукавите дяволчета. — Ще пратим при тях научно-техническата революция. — И без да дава повече обяснения, извади от кутията на Ракамаг малкия микрофон, свърза го с дълъг проводник и заповяда: — Това трябва да се спусне при леля Гица.

— Ей! — обади се предупредително Дани. — Не е красив да се подсушават чужди разговори.

— Не „подсушават“, а „подслушват“ — поправи го Сисулу. — Само че ние няма да подслушваме, а само ще разузнаем с отбранителни цели, нали така? Дай микрофона!

И той отново пропълзя до комина и спусна микрофона.

След десет секунди всички се ослушваха в звуците, които идеха отдолу. Най-напред се чу шум от отваряне на врата, после стъпки и гласът на старшина Марко:

— Елате, господин Хикс, елате в стаята. Нека най-напред проверим ключалките и бравите.

Долетя студеният, безличен глас на господин Хикс:

— Напразно, старшина. Тук нямаме работа с обикновени престъпници, които оставят белези по бравите.

— А с кого? — попита старшината.

— С чуждото разузнаване — отвърна равно господин Хикс. — Помислете логично! Аз лично чух леля Гица, когато пееше. В своето безумие тя сама издаде паролата: „Тъжно капят сухите листа“.

Обади се пак гласът на старшината:

— А пък аз мисля, че леля Гица чисто и просто е препила. Вижте тази вишновка.

— А кой е разговарял с нея? Кои са тайнствените гласове, които са звучали в стаята?

Превърнали се изцяло в уши, превъзпитателите не пропуснаха нито дума от задълбочения диалог. И внезапно изтръпнаха: отдолу долетя остро мяукане и такова драскане по стената, сякаш някой ръфаше самия микрофон. Веднага след това дойде и гласът на господин Хикс:

— Подозрително възбуден е котаракът. Вижте го как драще по стената. Мазилката чак олющи.

— Но тук е коминът! — рече поучуден старшината.

— Я ми подайте стола да надникна!

Обзет от внезапна паника, Митко Пеле хукна към вратата, готов да се евакуира от обсерваторията. Другите не мръднаха, приковани от любопитство. Чу се как долу вадят розетката от отвора за кюнците, после самодоволното възклицание на господин Хикс:

— Старшина, погледнете!

И гласът на старшина Марко, изпълнен с едва скрито удивление:

— Я гледай! Микрофон и високоговорител!

— Казах ли ви? Тук има радиопредавател. Шпионите не спят. Ясно е като бял ден, че леля Гица е свързана с чуждестранни агенти. Такъв случай има в романа „Шпионинът, който дойде от Южния полюс“.

— Махнете ръцете си оттам! — прошепна старшина Марко, все по-озадачен. — Ще оставите отпечатъци. Аз ще отскоча да взема фотоапарат, а вие почакайте!

Външната врата се трясна. След това отдолу идваше само равномерно дишане — очевидно господин Хикс стоеше точно срещу отвора на комина и наблюдаваше шпионските атрибути.

Проф. Кънчо тихо се разпореди:

— Вдигайте апаратурата!

За минута и четвърт всичко беше прибрано: Ракамаг, кутията със сажди, кукумявката, пясъчният часовник, картите на зодиите… Йогата се зае с най-ценното пособие — телескопа, а Сисулу нахлузи на главата си цилиндъра за вадене на гълъби, и какъвто беше нисичък, заприлича на джудже. И тъкмо да тръгнат, Марти изписка:

— Ей, забравихме научно-техническата революция в комина!

Без да каже думица, Сисулу Софийски, за трети път вече, излезе на покрива. Наближаваше полунощ.

Не биваше да гледа встрани, но погледна: София мигаше с хилядите си светлини; край булевард Руски трептеше зелена реклама на Балкантурист, стрелата на телевизионната кула се забиваше в небето. За миг му се зави свят. Впи ръце в керемидите, затвори очи. Можеше да се върне, разбира се, и да остави приборите в комина. Но не направи това. Без да мисли за нищо, освен за този проклет комин, който беше на няколко крачки от него, той запълзя напред, сантиметър след сантиметър, дъх след дъх, керемида след керемида… Най-после напипа двете жици и бавно-бавно започна да ги изтегля…

 

 

… Пред очите на господин Хикс стана нещо невероятно, нещо, което бе виждал само във филмите. Шпионските атрибути в комина бавно-бавно се възнесоха нагоре, докато изчезнаха от погледа му.

Внезапно бе обзет от желание да запее. В паметта му се мярна оня разказ на Лари Брюс, в който джуджета се промъкват през комините на един генерален щаб, за да задигнат тайни документи. Опита се да запее, не можа, побягна към изхода, отвори вратата. В същия миг надолу пробяга джуджето. Беше черно като негър, носеше цилиндър на главата си и вихрено се плъзгаше по парапета на стълбището… Господин Хикс трясна вратата, разтвори широко безличните си очи и тъжно запя: „Тъжно капят сухите листа…“

 

 

 

Четири минути по-късно превъзпитателите бяха в „Хелиополис“. Сгушени край ДЕМОН, те дълго не можаха да си поемат дъх. В края на краищата Сисулу Софийски, който още беше с цилиндъра, успя да произнесе следните страшни думи:

— Ами ако господин Хикс е предал богу дух?

Да, ако такова нещо се е случило, никакво спасение няма!

— Аш ишкам да направя едно предложение — каза Митко Пеле.

— Давай! — унило го подкани Йогата.

— Хайде да штанем нелегални!

— Не може! — отчаяно възрази Йогата. — Скоро почваме училище.

Пак мълчание.

И в този момент бяха изречени историческите думи, които сложиха началото на онази верига от събития, които пък от своя страна станаха причина за трусове в съвременната физика и химия.

— Вие, ако искате, станете нелегални или даже се предайте на господин Хикс. Както искате. Аз нито ще стана нелегален, нито ще се предам. Аз… аз ще стана невидим!

Това го каза проф. Кънчо.

И добави:

— И ще се наричам Хомо Невидимус.