Хаим Оливер
Часът на невидимите (21)

Втора глава

с продължение и среща с Пепи Райков

Да, беше лично Пепи Райков! Без всякаква разлика!

Той се огледа озадачено наоколо: нямаше никой. Почеса се по тила и промълви: „Ето че започнаха да ми се причуват гласове на привидения! Трябва да си почина!“

— Не, не, не! — извикаха едновременно шест гласчета. — Ние не сме привидения! Това сме НИЕ! Не ни ли познахте?

Сега вече човекът с лицето на Пепи Райков се засмя:

— Ей, хлапета, не ви ли е срам? Провалихте експеримента и отгоре на това си правите шеги с мен! Никакви философски камъни няма да ви давам повече. Я стига сте се крили и се покажете!

Вече напълно объркан, проф. Кънчо тихо проговори:

— Но, другарю Райков, ние не се крием, ние сме тук, пред вас.

Сега вече беше ред и на Пепи Райков да се смае:

— Че кои сте тия ВИЕ? — недоверчиво попита той.

Отговори му леко фъфлене:

— Аз шъм Митко Едишон, страшен-научен сътрудник на ЛАНИ.

— Трай! — прекъсна го ядосано Хомо Невидимус. — Нямаш право да говориш пръв!

— А пък аз ще кажа на другаря Пепи от двайшетия век, че не ми даваш да говоря с другаря Пепи от двайшет и шештия век!

По лицето на Пепи Райков пробяга несмела усмивка:

— И все пак, обяснете ми, кои сте вие?

Взе думата проф. Кънчо:

— Не си ли спомняте, другарю Райков? Аз съм Хомо Невидимус, ръководител съм на Лабораторията на невидимостта при ТНТМ, а другите са нейни членове и правим електрокар с дистанционно управление за Завода.

— Хомо Невидимус? — вдигна вежди Пепи Райков. — Какво точно значи това?

— Това значи, че сме невидими и че сме дошли от двайсетия век.

— Невидими от двайсетия век? Че как тъй? Ние даже в двайсет и шестия век не сме още осъществили нито придвижването във времето, нито невидимостта на физическите тела, а вие… Не може да бъде!

— Може, може! — провикна се проф. Кънчо. — Спомняте ли си, когато веднъж си говорихме с вас за тия неща?

— С мен? — удивено вдигна вежди Пепи Райков. — Че аз никога не съм бил в двайсетия век.

— Ама нали вие сте доцент Пепи Райков?

Пепи Райков поклати глава и се усмихна:

— Отдавна вече не съм доцент. Сега съм академик и съм ръководител на ТНТМ във Великия международен научен център и се занимавам с обучението на децата в производството на философски камъни в лабораторията на суперсинхрофазотрона.

— Философски камъни! — викна радостно проф. Кънчо. — Та тъкмо затова и сме дошли при вас!

— За какво ви са? — попита академик Пепи.

— За да ги занесем на доцент Пепи… тоест на вас! — отвърна проф. Кънчо вече окончателно объркан.

Академик Пепи вдигна високо ръце пред събеседниците си, макар че не ги виждаше.

— Чакайте, чакайте, деца, нека сложим нещата и мислите си в ред! Аз никого не съм пращал за философски камъни, защото си ги правя сам.

— Ама ние не ви лъжем, честна пионерска! — едва не проплака от обида проф. Кънчо.

— Вярвам ви… — рече замислено академик Пепи. — Пътешествия в бъдещето, разместване на времето… Дявол да го вземе, хората в двайсетия век са били наистина смели, умни и силни… Па и този доцент Пепи… — Той се засмя. — Но, кой знае, този ваш доцент Пепи Райков може да е някой мой далечен пра-пра-пра-пра-прадядо! Физиката е наша семейна традиция от пет века насам, та възможно е…

— Видяхте ли? — каза проф. Кънчо, поуспокоен. — А сега, моля, дайте ни малко философски камъни, защото става късно и родителите ни ще се безпокоят. Време е да се върнем в двайсетия век.

— Бива! — отвърна академик Пепи. — Само че нека сключим едно споразумение: аз ще ви дам философски камъни, а вие ще ми разкриете тайната на невидимостта. Загрявате ли?

— Дадено! — заяви Хомо Невидимус. — Чуйте: тайната на невидимостта е много проста. Боядисвате се с абсолютно черна боя, и готово! Абсолютно черната боя поглъща всички светлинни лъчи и затова е невидима. Това го е написал още на времето Джек Лондон в един свой разказ, може да сте слушали за този писател.

— Вярно бе! — възкликна академик Пепи. — Как не се сетих досега! Благодаря ви, деца, благодаря. Ще се възползувам от откритието. Само че не знам как се прави абсолютно черна боя, защото на тази земя абсолютни неща няма.

— Ще ви кажем как, когато следващия път дойдем пак при вас — успокои го Хомо Невидимус. — А сега дайте ни философски камъни.

Академик Пепи бръкна в една картонена кутия и извади шепа камъчета… Какви ти камъчета! Брилянти бяха това, по-ослепителни от всякакви перли и други такива.

— На̀! — каза той и ги подаде напред в празното пространство.

Хомо Невидимус протегна невидимата си десница и ги пое и те увиснаха във въздуха.

— Но, деца, кажете ми — попита академик Пепи, — за какво ви са тия философски камъни?

— Как — за какво? — провикна се гласът на Йогата. — За да правим магии и да превръщаме оловото в злато.

— Магии ли? — намръщи се академик Пепи. — Че кой си ти, дето искаш да правиш магии с философския камък?

— Аз съм Гошо Йогата и умея да правя фокуси и магии.

Академик Пепи се засмя и около очите му се образува мрежица от весели бръчки.

— Слушай, моето момче, тия философски камъни нямат нищо общо с магии и чародейства. Те са концентрирали в себе си усилията на стотици учени в продължение на векове. Учени, а не йоги и магесници! И никакви магии не се правят с тях! Остави магиите на врачките, а ти се залови мъжки за електрокара. И изобщо нека всеки да си гледа своя век… Нали знаете какво е казал Левски? „Времето е в нас, и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме!“

Йогата не реагира: беше си глътнал езика.

Настъпи дълго мълчание. Чуваха се сърчицата на невидимусите да бият като барабанни удари. А академик Пепи се бе загледал навън към огромния суперсинхрофазотрон. Най-после той произнесе много тихо:

— Вижте какво, мили тенетемисти от двайсетия век, има една малка засечка в нашето споразумение. Аз бих могъл да приложа вашето откритие за невидимостта, защото иде от миналото към мен, но вие не можете да използувате философския камък.

— Защо? — попита Хомо Невидимус, силно обезпокоен.

— Чуйте ме добре и следете мисълта ми: ако вие занесете тия камъни в двайсетия век, аз няма да съм вече техен откривател и производител, а моят пра-пра-пра-пра-пра-дядо доцент Пепи Райков. Загрявате ли? И тогава няма да съществува този суперсинхрофазотрон, и аз никога няма да стана академик, и вие никога няма да дойдете тук, за да просите философски камъни, защото ще си ги имате…

Мисълта не беше много проста, но проф. Кънчо я разбра.

— Да, бе… — въздъхна той. — Значи, ако си ги имаме философските камъни в двайсетия век, няма да стане нужда да пътешествуваме в двайсет и шестия век…

— Точно така!

Отвън долетяха гласчета, ония гласчета от високоговорителя, и след минутка в закритието нахлуха шест хлапета: едно момиче с плитка и пет момчета, едно от които беше негърче…

Хомо Невидимус диво изкрещя и обзет от неудържим ужас, хукна към изхода, разблъсквайки децата. И тук стана нещо невероятно: за един кратък миг той видя пред себе си себе си, тоест лично проф. Кънчо! Хомо Невидимус с всички сили го избута встрани, излезе и почти със скоростта на светлината се понесе към спасителния хронокар, там зад тополите… До себе си съзираше подскачащите сенки на другите невидимуси…

Спряха се около ДЕМОН, задъхани, все тъй в плен на паниката.

— В-в-в-видяхте ли? — едва изписука Хомо Невидимус.

— В-в-в-видяхме! — обади се жално-жално Сисулу Софийски. — Там беше даже и аз!

И като каза това, Сисулу не усети, че прави езикова грешка. Но никой не забеляза това, защото даже трътлестите им сенки трепереха върху тревата.

— И аз бях там! — каза Марти.

— И аз!

— И аз!

— И аш!

— Всички бяхме там. Всички! — добави тихо проф. Кънчо. — Че как тъй?

— Много просто — каза многозначително Йогата. — Това беше магия.

Никой не се опита да го опровергае.

— Хайде да ше евакуираме оттук! — предложи Митко Едисон. — Гладен съм.

— Аз също — каза Марти Щурчето.

И тъкмо да се приберат в ДЕМОН, Хомо Невидимус попита:

— Ами без философски камък ли ще си вървим в двайсетия век?

Чу се хихикане: беше Йогата.

— Ами! — извика той. — Я гледайте тук!

И всички видяха няколко висящи във въздуха, фосфоресциращи философски камъчета, които Йогата очевидно държеше и шепата си.

— Какво значи това? — попита мрачно проф. Кънчо.

— Това значи — отвърна Йогата лекомислено, — че аз не съм балама и че сега вече ще мога да правя магии и да превръщам нещата в злато. Я да видим! Джиана-самаджи-джарани!

Камъчетата се придвижиха към един розов храст, докоснаха го и розите станаха златни. После те се преместиха към една дървена скамейка, докоснаха я и тя стана златна. После те бързо отскочиха към един бетонен телеграфен стълб и той стана златен…

— Готово! — провикна се ентусиазирано Гошо Йогата. — Сега аз съм вече истински йога и даже великият йога Вишну Девананда трева пасе пред мен.

Заплашително мълчание посрещна тия думи. Сетне Хомо Невидимус замахна невидимо към невидимата шепа на Йогата, камъчетата се разпиляха по тревата, блещукайки с червени пламъчета и превръщайки всяка тревица в злато.

— Ей, защо ме удряш бе? — извика Йогата.

— Защото си крадец, затова! Защото си взел без разрешение камъните, затова! — И Хомо Невидимус яростно се метна върху сянката на Йогата.

След минутка, под лъчите на ослепителния залез, на полянката сред тополите шест сенки се боричкаха, блъскаха, ритаха, утъпквайки меката трева и ревейки до пресипване:

— Крадец! Крадец на философски камъни!

— Те са мои!

— Не са твои! Те са на академик Пепи!

— На него не му трябват…

— Ще те изключим от тенетеме!

И Хомо Невидимус блъскаше с юмруци по крадеца и от обида от очите му потекоха сълзи.

— Кънчо! — прошепна някой до него и го погали по челото. — Защо плачеш? Кънчо!

Той отвори очи: до него стоеше доктор Веса и бършеше мокрото му от сълзи лице.