Хаим Оливер
Часът на невидимите (20)

Първа глава

с трета експедиция на ДЕМОН в двайсет и шестия век

ДЕМОН безшумно изплува от виолетовите спирали на времето и бавно закръжи над висока, островърха планина. Хронографът отбеляза:

БЪЛГАРИЯ, 2578 ГОДИНА, ВИТОША

— Пристигнахме! — съобщи Дани Берлински и дръпна неутринните хроноспирачки.

— Да — потвърди Хомо Невидимус, — ние летим в двайсет и шестия век и скоро ще пристигнем в пространственото си местоназначение.

Пътешествениците залепиха носове на люковете и с любопитство се вгледаха в плавно сменящите се долу планински пейзажи. Под тях, забил чело в облаците, се извисяваше Черни връх.

Този път в експедицията вземаше участие цялата Лаборатория на невидимостта. Липсваше само Ухуру Неандерталска. Оставиха я в двайсетия век, защото нейните все още полумаймунски навици не бяха подходящи за високоцивилизования двайсет и шести век.

На пулта за управление седеше Дани, до него проф. Кънчо — Хомо Невидимус. Засега всички бяха в състояние на плътна видимост, та да могат поне тук да знаят кой-кой е.

— Шофьоре, карай по-ниско! — заповяда Хомо Невидимус. — Някъде под нас, на осмия километър по шосето за Пловдив, трябва да се намира Великият център.

Хронокарът се спусна към полите на планината напълно невидим, защото бе покрит с абсолютно черна боя. И всички видяха Великия център, разположен сред безбрежно море от цветя, красив, о, колко красив.

На хронографа се появи:

ОСМИ КИЛОМЕТЪР, ВЕЛИКИЯТ МЕЖДУНАРОДЕН НАУЧЕН ЦЕНТЪР

Хронокарът продължаваше да се спуска и Великият център ставаше все по-голям и скоро закри целия хоризонт пред невидимусите. Построен на мястото на бившия атомен център, той представляваше един гигантски комплекс от постройки, направени от най-различни вещества, и всички с най-чудновати форми и цветове: златисто-сферични, сребристо-триъгълни, платинено-пирамидални, прозрачно-кристаловидни, кулообразни-кобалтовосини небостъргачи… Малко встрани се простираше нещо като огромен елипсовиден стадион, в който вместо трибуни бяха вкопани някакви дебели железобетонни стени, а самият терен бе прорязан по средата от единия до другия му край от дебела тръба, напомняща тунел.

Затаили дъх, невидимусите разглеждаха тази изумителна картина, за която не бяха и сънували дори, макар че лично Хомо Невидимус имаше усещането, че преживява съновидение… Гледката беше величествена и той си мислеше: „Ето, значи, аз съм тук, в сърцето на световната наука, в края на двайсет и шестия век, века, за който мечтаеше доцент Пепи Райков, в благословената година, когато ще намеря тъй желания философски камък!… Ех, защо и моят научен център «Хелиополис» не е такъв, че да видят другите учени какви чудесии мога да сътворя и аз“… И проф. Кънчо меланхолично си спомни за онова мазе с хронокарчето на пода, епруветките по етажерките и портретите на Айнщайн и Едисон по стените…

Но той не тъгува дълго време, защото ДЕМОН прелетя над стадиона с тунела и се насочи към розовите градини, над които шумяха високи тополи.

— Време е да кацунем! — съобщи Дани Берлински.

— Давай зад тополите! — нареди Хомо Невидимус. — Да не ни видят тукашните учени, защото могат да ни вземат за пришълци от Марс или други планети и мъглявини, и да се уплашат.

ДЕМОН направи меко кацане върху плътната трева сред тополите. Невидимусите излязоха във времето и пространството и се огледаха. Недалеч зад върхарите на дърветата се мержелееше високото златно кубе на сферата, което ужасно много приличаше на кубето на катедралата „Александър Невски“.

— Другари ланисти — обяви тържествено Хомо Невидимус. — След като се провряхме през бездните на времето и прелетяхме шест века към бъдещето, ние пристигнахме. Обявявам акцията „Философски камък“ за открита. Асистентката, почни оневидимяването!

В този миг гръм разтърси земята. ДЕМОН се разлюля, а невидимусите се изпонатърколиха по тревата.

— К-к-какво беше това? — едва изпелтечи Гошо Йогата.

Ала никой не му отговори, защото заедно с гърма към небесата се понесоха снопове разноцветни лъчи и звездички, също като фойерверки на Първи май. Скоро обаче заедно със замирането на ехото от експлозията, постепенно изчезнаха и звездичките, и лъчите.

— Шигурно ша ни видели… — промълви с треперещ глас Митко Едисон. — И сега ни штрелят с неутрални бомби.

— Глупости! — каза проф. Кънчо, не по-малко уплашен. — В двайсет и шестия век няма никакви неутронни бомби, защото в двайсет и шестия век няма да има изобщо никакви войни.

— А може би ни посрещат с празнични илюминации? — подхвърли Сисулу Софийски.

— Ами! Как ще ни посрещат, когато даже не са ни видели как кацаме? — възрази Хомо Невидимус. — Хайде, асистентката, побързай с оневидимяването.

Без да се бави, Марти Щурчето чевръсто изнесе от хронокара кофа, пълна с абсолютно черна боя, но толкова черна, че кофата изглеждаше празна. Потопи в нея голяма четка и започна да маже, най-напред проф. Кънчо. И където мацнеше, там тялото изчезваше. Боядиса главата му и той остана без глава. Това беше толкова смешно, че всички се запревиваха от смях. После остана без гърди, без ръце, без крака и накрая изчезна съвсем. Виждаше се само сянката, която тялото му хвърляше върху земята, и той си спомни за разказа на Джек Лондон и за двамата нещастно влюбени учени, единият от които беше прозрачен, но хвърляше отблясъци, а другият — абсолютно черен, но хвърляше сянка. И, кой знае защо, потрепера от лошо предчувствие…

На същата бояджийска процедура бяха подложени и останалите ланисти, а накрая и самата Марти. От този момент на полянката сред тополите нямаше нищо — нито хронокар, нито пътешественици. Единствено шест трътлести сенки се мяркаха по тревата и шест призрачни гласове се носеха във въздуха.

— Готово! — провикна се Хомо Невидимус. — Да вървим!

И поведе ЛАНИ към Великия международен научен център, средището, в което бяха събрани най-великите умове на човечеството: от физици до биолози, от химици до педагози, и какви ли не още… Мястото, където туптеше сърцето на човешкото Познание.

Хомо Невидимус си спомни онази първа среща със Спартак в бялата палатка, спомни си и разговори с доцент Пепи Райков, неговото поръчение, и обмисляше предстоящия първи контакт с наследниците на Айнщайн и Едисон. Как да ги поздрави? Какво да им каже? И как да поиска от тях философски камък?

Нов взривен удар разтърси земята и нов сноп разноцветни звездички полетя към небесата. Този път Хомо Невидимус хич не се уплаши, защото съзря източника на експлозията: бе стадионът с тунела.

— Не се страхувайте! — каза той. — Елате! Знам какво е това.

И докато вървяха към стадиона, те виждаха минувачите, които крачеха край тях, всички в бели лаборантски манти, тънки очила без рамки и бради на академици. По стените на златните и платинени сгради висяха портретите на Нютон, Едисон, Менделеев, Айнщайн, Златаров и на някакви други учени, които невидимусите не познаваха — очевидно бяха от вековете, последвали 1979 година.

Скоро се озоваха край стадиона и пред главния вход се спряха приятно изненадани. Точно над тях висеше табелка с надпис:

ТНТМ, ЛАБОРАТОРЕН СУПЕРСИНХРОФАЗОТРОН ЗА ПРОИЗВОДСТВО НА ФИЛОСОФСКИ КАМЪНИ.

ТИШИНА!! ТУК СЕ МИСЛИ!!!

— Ей, също като нашата заводска лаборатория! — възкликна Гошо Йогата.

— То се знае — поясни проф. Кънчо. — Тенетеме ще има винаги, докато ще има деца и младежи.

След това мъдро изказване те минаха мълчаливо навътре и отново се спряха, този път съвсем шашнати: стадионът беше къде-къде по-обширен от стадиона „Васил Левски“, дебелите железобетонни стени бяха истински бункерни закрития, а тунелът всъщност представляваше нещо като колосално дуло на оръдие, в което можеха да се вместят стотина автомобила, и което бе насочено към една гладка металическа стена, кой знае колко дебела.

Пристъпвайки предпазливо на пръсти, невидимусите се приближиха до едно от закритията и надникнаха. Пред голямо командно табло, с гръб към тях стоеше един мъж в бяла манта и пипаше бутоните и лампичките, като тихичко си шепнеше някакви математически формули. В мига, в който го съзря, Хомо Невидимус изтръпна: та този гръб, този гръб тук не е ли на…? Не, не може да бъде! Аз навярно…

Но той не можа да довърши размишленията си, защото човекът с познатия гръб произнесе ясно и отчетливо пред микрофона:

— Готови ли сме?

Хомо Невидимус едва не изкрещя от изумление: та този глас, този глас не е ли на… Не, невъзможно! Аз сънувам!

— Готови сме! — долетяха от високоговорителя детски гласчета и тези гласчета също се сториха много познати на Хомо Невидимус, толкова познати, че не можа да определи веднага чии са.

Тогава човекът отпред започна да брои:

— … Десет… девет… осем… седем…

Отсреща на терена дулото на оръдието започна да вие и бучи.

— … Шест… пет… четири… — броеше познатият мъжки глас.

Цевта на оръдието стана ослепително червена като пещите на Кремиковци.

— … Три… две… едно… Нула!

Оръдието стреля. Земята се разтърси. В металическата стена със страшна сила се удари мълния. От мишената към небесата се понесоха снопове лъчи и шарени звездички.

И когато ехото от гърма замря и звездичките изчезнаха, там, отсреща, от едно странично закритие изскочиха шест детски фигурки и изтичаха към мишената, като взеха да разглеждат мястото на удара. От високоговорителя прозвуча гласче и на проф. Кънчо то се стори толкова безумно близко, сякаш идеше от собствените му гърди…

— Другарю академик — казваше то, — експеримент номер три хиляди осемстотин шейсет и втори не даде никакъв резултат.

— Странно! — произнесе тихо човекът с мантата. — Това отдавна не ми се е случвало… — И извика в микрофона: — Деца, бъдете готови за следващия опит!

Отсреща шестте фигурки веднага се махнаха от мишената и се мушнаха в бетонното закритие.

Все тъй, без да се обръща, човекът с познатия гръб взе да почуква с нокът по мигащите лампички на таблото.

— Дявол да го вземе… — мърмореше той — какво става с тази пуста машина? Сигурно пак са я пипали дечурлигата! Ех, тия тенетемисти! Ушите им ще скъсам!… Но, не… не… тук има нещо друго… Май че някакви странични биотокове смущават неутринната апаратура…

И се обърна.

Хомо Невидимус неволно нададе вик:

— Другарю Пепи Райков!