Хаим Оливер
Часът на невидимите (7)

Седма глава

в която се разказва за няколко обеда и за един експеримент по невидимост

Проф. Кънчо и Митко Пеле завариха в къщи старшина Марко и доктор Веса да търкат с четка, вода и сапун червеното петно на килима и изрисуваните върху него зелени геометрични фигури.

Тук трябва да съобщя, че откакто доктор Веса стана докторка и работи в поликлиниката, старшина Марко, който все още си беше квартален милиционер, учи задочно в университета право с надежда скоро да го направят младши лейтенант и даже следовател. Ето защо напоследък той е много зает с лекции и книги и само отдалеч следи научните занимания на своите синчета.

Като видя проф. Кънчо и Митко Пеле, доктор Веса се изправи. Очите й замятаха мълнии, които като нищо можеха да изпепелят по-неустойчиви същества от двете братчета.

— Какво значи това? — викна тя.

— Какво бе, мамо? — попита Митко Пеле, бърчейки носле.

— Какво ли? Ей това! — Майката посочи килима. — И това! — Тя посочи начернените лица и ръце на сътрудниците.

— А, нищо — отвърна чиракът-магесник. — Това е от оптиката. Гледахме протуберанси.

— Протуберанси? — ослуша се по-внимателно старшината.

— Да, татко — обясни компетентно Митко Пеле. — Тофа ша слънчевите фулкани, дето изригват неутрини за бате Кънчо и за неговата машина на времето.

— Тъй ли? Е, тогава нищо страшно — поотстъпи старшината, който виждаше в своя по-голям син бъдещ Айнщайн.

— Слушай, Марко! — прекъсна го доктор Веса. — Не виждаш ли, че те разиграват? Протуберанси-реверанси, неутрини-бабини деветини! По-добре да кажете кой е изцапал килима!

Проф. Кънчо си спомни сутрешната сцена: Марти Щурчето с буркана, сладкото върху килима… И тъкмо да поеме вината върху себе си, обади се Митко Пеле:

— Татко, да жнаеш, тажи ришунка е доказателство на теорията на бате Кънчо за пътешествие във времето.

Старшината стрелна с очи жена си.

— Виждаш ли, докторе, каква беля направихме! — рече той. — Аз ти казвах, че това ще е нещо научно, а ти!… Не, та не!…

Проф. Кънчо и чиракът-магесник използуваха суматохата и се шмугнаха в банята.

— Не пали! — прошепна Кънчо и заключи вратата. — Сега ще направим един свръхтаен експеримент.

— Иха! — викна чиракът-магесник. — Да броя ли до нула?

Малкото помещение беше тъмно и само през отдушника проникваше мътно снопче светлина. Проф. Кънчо бързо изми лявата си ръка и я вдигна пред очите на Митко.

— Виждаш ли ръката ми?

— Фиждам я. Да броя ли до нула?

Проф. Кънчо свали чистата си ръка и вдигна десницата си, цялата черна от машинно масло и сажди.

— А сега?

— Сега не фиждам нищо. Да броя ли до нула?

— Светни!

Митко Пеле запали лампата и ахна, ръката беше пред очите му, мръсна и черна.

— Също като магия — рече той. — Хайде пак!

Повториха и потретиха опита и всеки път бялата ръка се открояваше в полумрака, а черната изчезваше. Беше потресаващо.

— Ще дойдете ли най-после да ядете? — провикна се доктор Веса отвън. — Какво пак си шушукате там?

След малко те сърбаха гъбената супа, на която доктор Веса е голям майстор. Но проф. Кънчо ядеше съвсем разсеяно. Мислите му бяха заети със странното явление — установено както под стълбището с черния котарак и в коридора на „Хелиополис“ с негърчето Сисулу, така и преди малко в банята. Явно бе, че черният цвят е невидим на тъмно. А на светло? Защо не е невидим на светло? И защо е невидим само на тъмно? Дявол да го вземе, трябва да се разбере тази научна загадка. Непременно!

Марти Щурчето измина пътя от „Хелиополис“ до дома на един крак, подскачайки от тротоара върху платното и от платното върху тротоара. На триста осемдесет и шестия скок пристигна. През това време тя окончателно обмисли начина за душевното превъзпитаване на леля Гица.

Нетърпеливо зазвъня. Отвори дядо й.

— Здравей, дядо! — рече тя и като стрела полетя навътре.

Развявайки плитката си, удари два акорда върху пианото и взе да рови в кутията с магнетофонните касети.

— Е, хайде честито — каза дядото. — Вече си член на ТНТМ.

— По какво позна бе, дядо? — попита тя.

— По външния ти вид.

Тя се изправи пред огледалото. Бе наплескана със сажди и машинно масло от косата до краката.

— Дядо — утеши го тя, — ти не се тревожи! Аз пак ще свиря и ще стана като Моцарт. — И без преход продължи: — Знаеш ли какво? Решихме да превъзпитаме леля Гица, за да не се напива вече с вишновка и не ни залива с кофи вода.

— Отлична идея — рече дядото. — И как ще сторите това?

— С помощта на музиката.

— Правилно. Музиката облагородява.

— Да. Тъкмо сега подбирам най-подходящата. Какво ще кажеш за битълсите?

— Не са ли малко шумни за леля Гица?

— Ами тогава Олимпия Рилска.

— Може… макар че цял ден я въртят по радиото. А сега иди се измий, че ще обядваме.

— Дядо — рече тя, — в два и половина съм на куклен театър.

— Бива, но само след като си изсвириш днешните упражнения.

— Ух, дядо, ама хич не ми се свири днес!

— Искаш не искаш, ще свириш! Тия дни имаш концертна продукция, няма да ме излагаш, я!

— Добре, дядо — отвърна тя кротко, но в очите й заиграха познатите лукави дяволчета. — Ще свиря…

След ядене влезе в стаята си. Дядото се ослуша. Долетяха огърлици от гами и акорди, сетне пасажи от „Рапсодия в синьо“. Доволен от музикалното влияние, което упражняваше върху внучката си, дядото задряма. Оттатък приспивно продължаваха да се леят мелодиите на Гершуин.

Изведнъж се стресна: часовникът показваше три, а Марти продължаваше да свири. Изтича при нея.

Стаята беше празна, пианото — затворено. Върху него лежеше Ракамаг и с електронно безразличие изпълняваше финала на „Рапсодията“. До апарата се белееше листче със следните думи:

„Дядо миличък, не исках да те събудя, за да ти кажа довиждане, защото сладко спеше и даже хъркаше, и затова оставих Ракамаг да ти свири люлчини песни. Аз отивам на Куклен театър. Знам, че няма да ми се сърдиш, защото музиката облагородява, Марти.“