Хаим Оливер
Часът на невидимите (40)

Девета съботна глава

с триумф на ТНТМ

В заводската лаборатория нямаше никой — доцент Пепи Райков беше из цеховете, и тенетемистите решиха най-напред да изкарат трите си ударни трудочаса и едва след това да се срещнат с него. За да запазят дъските от чуждото разузнаване, направиха пирамида, Дани се покатери на върха й и ги закачи високо край портретите. После се пръснаха из цеховете.

За проф. Кънчо тия три часа минаха много тежко. Макар и уязвен от успеха на магията, той все още тайно се надяваше, че Вишну Девананда е сбъркал. Работеше разсеяно и всяка минута гледаше часовника.

Йогата пък се плашеше, че някой му е изиграл лош номер, и бързаше да разбере вярно ли е написаното върху дъската, или не. Затова, когато Никифор Факира го запита дали е научил нова магия, той не отговори нищо, макар че имаше основание да се похвали. А когато стана дванайсет, захвърли бидоните и изтича навън.

В лабораторията той завари само доцент Пепи, и то в твърде необичайно положение. Пъргавият учен бе стъпил върху пирамида от три стола, взираше се в закачените на стената дъски и нещо изчисляваше със сметачната си линийка. Толкова бе улисан, че не усети нито Гошо, нито влезлите след него тенетемисти. Продължаваше да мести поглед от едната върху другата дъска, да изчислява, да се почесва по тила и да мърмори думи като:

— Възможно ли е?… Ох, боже мой, тия заводски инженери! Слагат ме в джоба си!… А ужким свирят струнни квартети!…

Тенетемистите стояха кротко около столовете и с мълчалив интерес наблюдаваха своя уважаван ръководител.

Изведнъж доцент Пепи така се въодушеви, че взе да подскача върху столовете, после се залюля като махало на часовник, закрещя като пощурял: „Това е! Това е! Имаме го!“, направи във въздуха салтомортале и заедно с пирамидата се катурна на пода.

Но той и не забеляза, че е паднал. Изправи се веднага, взе да тича покрай масите, да прескача столовете и да вика:

— Имаме го! Имаме го!

Едва сега видя тенетемистите, спря се пред тях, зацелува ги и ги запрегръща.

— Видяхте ли? А? Видяхте ли? — И посочи дъските. — Това е то, дълго търсеният изход! Победа! Такова нещо само нашият инженерски струнен квартет може да направи! Те са гении, честна дума!

Окуражен от радостта му, проф. Кънчо промърмори:

— Но, другарю Райков, тия дъски са си наши. Нали ни дадохте ултиматум да си почовъркаме мозъците и да ви дадем отговор на задачата до събота? А днес е събота, и ето, готово!

Доцентът се вцепени.

— Какво? — едва издъха той. — Тия дъски?… Ваши?…

— Ами да, наши са си. От моята домашна лаборатория — отвърна почти обиден проф. Кънчо. — Ако не вярвате, питайте тях!

Тенетемистите усърдно закимаха.

Тогава доцент Пепи Райков построи наново пирамидата, стъпи на най-горния стол, откачи дъските, слезе, постави ги върху масата, взря се с инквизиторски поглед в тенетемистите и заплашително попита:

— Вие твърдите, че тия дъски са ваши, така ли?

— Да — отвърна проф. Кънчо.

— Честна пионерска!

— Честна пионерска, честна тенетемистка! И да не станем никога невидими, ако ви лъжем!

— А формулите? Формулите чии са?

— Е… — произнесе колебливо проф. Кънчо. — Тая от лявата дъска е моя. Схемата също…

— А тази? Тази? — прекъсна го доцент Пепи, сочейки дясната дъска.

— Моя е — храбро рече Йогата.

Доцент Пепи го изгледа свирепо отгоре додолу и отдолу догоре, сякаш го разкъсваше с очи.

— Формулата! Формулата кой е изчислил? — изкрещя той.

— Вишну Девананда — отвърна откровено Гошо Йогата.

— За първи път чувам това име. Кой е той? Математик? Физик? Електроник?

— Йога — рече кротко Йогата.

— Йога?!

— Да, от Индия.

— В София ли пребивава сега?

— А, не, той е отдавна умрял — обясни Йогата, учуден от невежеството на доцент Пепи, който не знаеше кой е Вишну Девананда.

— Щом като е умрял, как е написал формулата върху дъската? — продължаваше неумолимите си въпроси доцент Пепи.

— С магия — поясни Гошо. — Аз произнесох заклинание и призовах на помощ неговия дух. През нощта той дойде и…

Доцент Пепи Райков долепи длани на слепите си очи, сякаш се плашеше главата му да не се откачи от раменете, и се взря право в зениците на Йогата.

— Слушай, Гошо, я не ме занасяй! Кажи ми истината! Кой е изчислил това уравнение?

— Вишну Девананда. Честна пионерска и тенетемистка!

Доцент Пепи въздъхна и седна до масата:

— Добре, да приемем, че е Вишну Девананда. Можеш ли да го призовеш пак? Имам нужда от неговата математическа помощ.

— Ще опитам — каза Гошо. — Той не винаги ме чува, защото е зает и с други метафизически задачи.

— Другарю Райков — обади се плахо проф. Кънчо, — а вярна ли е формулата на Вишну Девананда?

— И още как, Кънчо! Удивителна е! Фантастична! Тя ни решава основно проблема за внедряването в производството на дистанционно управление на електрокарите с помощта на изчислителна машина. С нейна помощ ние можем още тия дни да пуснем първия пробен екземпляр.

— А моята формула? — попита пак проф. Кънчо със свито сърце. — Погрешна ли е?

— О, тя също никак не е лоша, никак, но се отнася само до движението на Демончо. Всъщност тя е отговорът на задачата, която ви бях дал. Отлично си я изчислил, Кънчо, браво! Я да я проверим на практика!

И без повече приказки тенетемистите и техният научен ръководител се запретнаха, грабнаха поялници и разглобиха Демончо до най-малките му частици. Ръководейки се от формулата и схемата на проф. Кънчо, те направиха нужните промени в двигателя, в пулта за управление и накрая отново го сглобиха.

В 14 часа всичко беше готово. Цял-целеничък, Демончо стоеше в средата на лабораторията в очакване да бъде пуснат в движение. Лицата на тенетемистите сияеха.

— Е, сега можем да опитаме! — рече доцент Пепи. — Кои ще шофира?

Въпросът беше излишен — Дани Берлински вече седеше на пулта с ръце върху клавишите.

— Внимание! — изкрещя той. — Почвам да се карам!

— „Карам“, бе! — поправи го Сисулу. — Давай!

Дани натисна клавиша.

В първия миг Демончо като че нямаше особено желание да тръгне и леко се разтърси, както правят конете пред старта на хиподрума. В следната секунда обаче с лек тласък мръдна напред, после продължи и накрая тръгна. Тръгна спокойно, без зигзаги, без щуротии. Стигна мирно и тихо до вратата, но не излезе, а по команда на Дани зави и се върна. После пак по команда от пулта започна да прави кръгове, осморки, да се движи напред-назад, наляво-надясно… Това трая цели десет минути!… Накрая Дани го закова точно пред краката на проф. Кънчо, който си умираше от щастие.

— Това е! — прошепна усмихнат доцент Пепи. — Това е!

И толкова. Никой не извика „ура“!, никой не изкрещя „Браво“!, никой не се преметна през глава, дори Митко Едисон. Моментът беше твърде величав, за да си позволят подобни детинщини. Само един тъничък глас възкликна:

— Иха! Сега вече златните медали са ни вързани в кърма. Кога ще заминем за Москва със самолет „Ту-154“?

Тенетемистите усилено запримигаха: гласът, който произнесе горните думи, беше на Митко Едисон, но произношението далече не беше неговото.

— Я повтори! — рече проф. Кънчо.

Митко Едисон повтори бавно и отчетливо, като нарочно въртеше „з“-ъто между зъбите си:

— Сега вече ззлатните медали са ни върззани в кърпа. Кога ще заминем за Москва със самолет „Ту-154“?

И не по-малко удивен от другите, че не фъфли и шътка, страшният научен сътрудник извади огледалцето и погледна устата си.

— Яааа! — ахна той. — Порасна ми зъб!

Това поредно съботно събитие едва не потресе тенетемистите повече от пускането на Демончо. Забравили всичко, те се заблъскаха пред Митко Едисон, за да се уверят в истинността на новината. Пъхаха пръсти в устата му, пипаха зъба, караха го да казва „зъб“ и той казваше „зъб“, а не „жъб“, караха го да казва „Сисулу“ и той казваше „Сисулу“, а не „Шишулу“, и той беше ужасно горд. Накрая, когато всички се убедиха, че наистина в устата му има нов зъб, страшният научен сътрудник каза:

— Сега вече аз съм мъж, нали?

— Да! — отвърнаха всички в елин глас.

— Е, тогава аз не искам вече да съм чирак-магьосник.

— А какъв?

— Искам да съм истински магьосник и да правя истински магии като тази, дето направи Гошо Йогата снощи, и да извикам Вишну Девананда, за да ми решава задачите по математика.

— Дадено! — рече снизходително Гошо Йогата, който след триумфа си над науката бе станал много щедър. — Смятай се вече за магьосник трета категория. Провъзгласяването ще го направим довечера в „Нострадамус“ и ще…

Думите му бяха прекъснати от рева на заводската сирена, която обявяваше края на работната седмица.

— Тенетемисти! — провикна се ентусиазирано доцент Пепи Райков. — Искате ли да демонстрираме нашата победа пред колектива на Завода?

Искаха, естествено. И вдигнаха Демончо и пулта за управление, и ги изнесоха на опитната площадка. Бе часът, в който работниците напускаха цеховете и се отправяха към изхода. Имаше стотици.

Тенетемистите поставиха пулта край площадката, Демончо върху гладкия цимент и Дани пусна предавателя в ход. Марти пък включи Ракамаг в пълна мощност и над Завода прозвуча величествена музика, струва ми се — оная Ода на радостта от Деветата симфония на Бетховен.

Отначало няколко работници отминаха Демончо, но други го забелязаха и се върнаха. После се спряха още и още, и след няколко минути хиляда сто четирийсет и осем работници бяха наобиколили площадката и, накачени върху скамейки, дървета, первази и рамене, наблюдаваха изящните фигури на малкия електрокар. Той валсираше, танцуваше танго и джърк, толкова беше лек, пъргав и послушен.

А когато по едно време Демончо едва не литна като птица, някой от задните редици, май че беше бай Златан, но не съм много сигурен, защото беше без мустаци, извика:

— Ура! Да живее ТНТМ!

— Ураааааа! — подхванаха всички.

— Да живеят нашите тенетемисти! — извика пак бай Златан.

— Урааааааалааааааааааааа!

Ревяха стотици гласове. Зарева и заводската сирена. После се обадиха и сирените на съседните фабрики и заводи.

И над целия ни квартал, над цяла София, а може би и над цяла България се носеше могъщият сигнал, провъзгласяваш победата на тенетемистите от нашия Завод.

Победата на човешкия разум!

Победата на Хомо Сапиенс!