Хаим Оливер
Часът на невидимите (23)

Четвърта глава

в която се провежда акция „Черна боя“

Скупчени около сандвичите, те проведоха светкавичен научен съвет.

— Значи — шептеше проф. Кънчо, — обектите се разпределят така: стругарният цех на Йогата, монтажният на Сисулу, моторният за Дани, бояджийският за Митко и десенаторният за Марти. За мен остава майстор Златан. И ако ви питат за какво ви е боята, казвате — за кюнци.

— Аз няма кюнеци в къщи — каза Дани. — Има радиатори за парѝ.

— „Парни радиатори“ — поправи го Сисулу. — Измисли нещо друго.

Възражение направи и Митко Едисон.

— Аз ишкам в счетоводството.

— Там боя няма.

— Има, има. Има черно маштило.

— Е, добре, ти поемаш счетоводството, а Йогата бояджийския цех. И ви правя предварително предупреждение: който задигне нещо без разрешение, ще бъде изгонен от ЛАНИ.

— Ако не ни дадат с разрешение? — попита Сисулу. — В книгата „Велики изобретатели“ пише, че Едисон е задигнал жици от лабораторията, където е работил, за да си прави изобретения в къщи.

— Той е задигал от капиталистите — обясни търпеливо проф. Кънчо. — А този завод е наш.

— Ами щом като си е наш, защо да не си вземем вшишката боя? — попита Митко Едисон, в отговор на което заслужи плесник по врата.

Страшният-научен сътрудник нададе страшен рев, но никой не го утеши.

Съвещанието приключи с този във висша степен справедлив наказателен акт и след като получиха от бюфетчията най-сладките баклави, тенетемистите се пръснаха из цеховете, за да проведат акцията „Черна боя“.

Ето накратко как мина тя:

Проф. Кънчо отиде в гардеробната. В тоя час тя бе пуста и той веднага отвори шкафчето, където се намираха вещите на бай Златан. На полицата, до пешкира, сапуна и четчицата за мазане на мустаците стоеше бутилката.

Един миг проф. Кънчо се колеба — той нарушаваше собствената си забрана да не се взима нищо без разрешение, но все пак посегна към бутилката. Та как би просил от майстор Златан боя за мустаци, щом като си нямаше нито мустаци, нито брада? А за кюнци тази боя явно не ставаше. Следователно… Като си обеща да възстанови задигнатото при първия удобен случай, той извади от левия си джоб празно плоско шише и го напълни с дъхащата на лаванда черна течност. Измъкна от десния си джоб кръглото шише, което бе взел от лабораторията и бе допълнил с вода, и изля съдържанието му в черната бутилка. После енергично я поразклати, остави я на място до четчицата, затвори шкафчето и се измъкна, ни лук ял, ни лук мирисал.

И чак навън хвърли кръглото шише. Без да забележи залепеното върху него етикетче с надпис Na₂S — едно обстоятелство, което щеше да има страшни последици… Но, хайде да не изпреварвам събитията.

 

 

Митко Едисон бутна вратата на счетоводството. В големия салон весело тракаха сметачните машини, от радиоуредбата се носеше гласът на неуморимата Олимпия Рилска, която не млъкваше по цели дни.

— Вижте кой ни е дошел на гости! — възкликна една счетоводителка.

Тракането секна, избухна колективен женски възглас:

— Яааа, Митенцето!

Десет счетоводителки грабнаха Митенцето, качиха го върху едно бюро и го запрегръщаха и замляскаха, писукайки думи като: „Миличкият, откога не си идвал при нас!… Как е майка ти?… Ами Демончо?… Я да видя зъбчетата ти… Виждаш ми се отслабнал!…“

И тутакси около Митко се появиха очакваните лакомства като шоколади, медени питки, бонбони, стафиди, ореховки, тригуни, бадеми и други подобни, които счетоводителките много обичат да държат в чекмеджетата си.

След петнайсет минути Митко Едисон си излезе с надут тумбак.

И чак на улицата се сети, че е забравил да вземе туш. Но нищо. С натежал стомах успя да се дотътри до асфалтовата база и напълни голяма консервена кутия с катран.

 

 

Сисулу Софийски влезе в монтажното.

— Здравей, здравей! — завикаха наоколо работниците. — Ще пердашим ли расистите?

— Здравейте, другари работници! — отвърна той. — Колониалната система е обречена на провал.

— А как е поезията? Написа ли нещо ново?

— Написах — рече скромно Сисулу — Химн на монтажния цех.

— Е, това е чудесно! Най-после един поет да се сети и за нас. Я да чуем!

Сисулу се поизкашля в шепата си и започна силно и звучно, и думите му потекоха в ритъма на конвейера:

МОНТАЖНО ЛЮБЕЗНО, КАК ХУБАВО СИ ТИ!

Монтажно любезно, как хубаво си ти!

Как чудно ти пеят конвейрите безкрайни!

Как твоите машини сглобяват се тъй трайни!

При всеки монтьор нови, по-нови красоти,

тук бумтят бургии, там чукове гиганти, каси, пълни с пирони, залите с левенти…

Монтажно любезно, как хубаво си ти!

Сисулу млъкна, а работниците завикаха „Браво!“, наобиколиха поета и в тържествен марш го изпратиха чак до изхода…

Кой поет, па бил той най-нескромният, би посмял при такъв апотеоз да проси черна боя или нещо друго? Сисулу също не поиска нищичко и след като се раздели с работниците, отби се в най-близкия бояджийски магазин и купи пет кутии черна вакса — екстра качество.

 

 

Гошо Йогата отиде в бояджийския цех. Тук бои имаше колкото си щеш и всякакви — от млечнобели до траурночерни. И ако тук не можеш да си отбереш малко абсолютно черна боя, здраве му кажи!

Размахвайки магическата си тояжка, Гошо застана до Никифор Факира, който се занимаваше с пълненето на бидоните с боя. Около него бяха струпани най-малко двайсет бидона от всякакви цветове.

Между двамата се разви следният диалог:

Гошо Йогата: — Аз знам едно заклинание, което превръща бялата боя в черна.

Никифор Факира: — Хайде бе!

Йогата: — Да пукна, ако те лъжа! Искаш ли да видиш?

Факира: — Искам.

Йогата: — Ако направя магията, какво ще ми дадеш?

Факира: — Каквото поискаш.

Йогата: — Искам да ми дадеш черната боя, дето ще я направя от бялата.

Факира се съгласи и Йогата постави пред него два бидона — единият бял, другият черен.

— Сега аз ще произнеса заклинанието и бялата боя ще стане черна — каза той. — Само че, докато правя магията, ти не трябва да гледаш. Обърни се!

Факира се обърна с гръб към бидоните и с лице към прозореца, Йогата започна:

— Вишну Девананда, превърни тази бяла боя в абсолютно черна! Джиана-самаджи-джарани! И нека твоята воля…

Докато слушаше заклинанието, Факира зърна в стъклото на прозореца как Йогата посяга към купа бидони, взима един черен, сменя го с белия и отново забива нос в земята, продължавайки:

— … И нека твоята воля се превърне в действителност!

Тогава Факира, невъзмутим, също посегна към купа, взе един черен бидон и го смени с другия.

— Джиана-самарджи-джарани! — завърши Йогата. Изправи се, отвори очи, погледна омагьосания бидон и рече: — Готово! Бялата боя стана черна.

— Браво, йога! — възкликна Факира. — Същински мистер Сенко! Можеш да си вземеш черната боя. Заслужи си я.

Доволен от постижението си, Йогата вдигна черния бидон и, свирукайки си, излезе. Зад него Никифор Факира ехидно промърмори:

— На факир факирлъци ще продава, ха-ха!

При пропуска бай Нешо спря Йогата.

— Гошо, какво е това, дето носиш в бидона?

— Аа, водица… — отвърна невинно Йогата, треперейки да не би бай Нешо да поиска да провери.

Бай Нешо наистина провери. Отвинти капачето на бидона и изля малко от течността. Действително беше вода, само че мръсна. — Може! — рече той. — Минавай!

Потресен от неуспеха на магията си, Йогата веднага хукна към кварталната бакалница и купи с последните си стотинки два пакета черна боя на прах, която изсипа в бидона.

 

 

Дани Берлински посрещна жребия си да отиде в моторния цех като награда. В този цех той се чувствуваше като у дома си — всички го познаваха, той познаваше всички. Ето защо, като го видяха, работниците веднага му сториха място край конвейера и му дадоха инструменти. И, естествено, поведоха разговор за автомобилите в ГДР и за мощностите на техните двигатели.

— Как е в ГДР? — питаха го те. — Има ли там такъв хубав цех като нашия?

— В ГДР има много хубави цехи, но този наш моторски цех е най-прелъстен от всички — отговаряше той.

— Искаш да кажеш „най-прелестен“?

— Да, защото тук аз има най-много задушени приятели.

— „Задушевни приятели“, Данчо! Точно така. А я кажи, има ли в Берлин планина по-висока от Витоша?

Дани отговаряше, че планина по-висока от Витоша в Берлин няма, че река по-дълбока от Искъра също няма и прочие. Тъй в сладки приказки мина следобедът и когато звънците оповестиха края на работния ден, Дани бе спомогнал за сглобяването на сто и трийсет мотора, а работниците научиха последните новости за германското автомобилостроене.

Увлекателният разговор продължи и навън, и чак когато се прибра в къщи, Дани си спомни за черната боя. Това го хвърли в тревога. Веднага поиска пари от баба Зора, изтича до книжарницата и купи три шишета най-доброкачествен туш.

 

 

Марти Щурчето се спря под прозореца на десенаторния салон, където под звуците на радиоуредбата млади хора в бели престилки рисуваха нови модели на електрокари.

Тук, разбира се, имаше разкошни бои. Въпросът бе само, как да се вземат. Марти се замисли, търсейки спасителната идея.

Погледът и попадна на дрезгавия високоговорител, после на Ракамаг и в очите й заиграха немирните дяволчета. Изтича до тоалетната и се върна след пет минути. Огледа се, хора нямаше, предпазливо постави апаратчето върху перваза и натисна клавиша. В белия салон прозвуча тъничко гласче:

— Внимание! След няколко минути на опитната площадка ще бъде извършено първото пробно пускане на Демончо! Внимание, повтарям…

Нямаше нужда от повторение. Младите хора в бели престилки захвърлиха четки и бои и хукнаха към изхода…

… След малко Марти си тръгна, носейки в една картонена кутия най-вълшебната сбирка от черни бои, които някога невидимусите бяха виждали. От Завода до дома тя скача на един крак 989 пъти.

А когато десенаторите се върнаха разочаровани от опитната площадка, те намериха върху черната дъска следния надпис:

ВЗЕХ ЗА НУЖДИТЕ НА НАУКАТА МАЛКО БОИЧКИ. НЕ СЕ СЪРДИ, ЧОВЕЧЕ! БЛАГОДАРЯ ЗА ВНИМАНИЕТО.

ОТ ИМЕТО НА ЛАНИ — М. ЩУР. РОБ. АС.

Върху масичката до дъската бяха оставени 124 стотинки.

Цялото богатство на Марти за седмицата…