Хаим Оливер
Часът на невидимите (43)

Дванайсета глава

в която се свири рапсодия с юмруци

В салона дядото влезе последен. И направи това не толкова от липсата на време, колкото от пустото си суетно желание да бъде забелязан от всички. Все пак свиреше внучката му! С него, естествено, беше и баба Мира, празнично наконтена.

Той беше неспокоен. Когато излизаха от къщи, Марти още не беше се прибрала за преобличане. Ето защо сега той надничаше зад кулисите на сцената, въртеше се на стола, поздравяваше познати, усмихваше се на непознати, кимаше на кварталните големци. Един журналист го сочеше на кинооператорите от Седмичния преглед, сякаш казваше: „Това е дядото на Марти Щурчето, дето ще свири сега“. Беше много горд.

Естествено, отдавна бяха дошли инж. кака Вера, инж. бате Ники, кфн вуйчо Дико. На видно място седяха и доцент Пепи Райков, майстор бай Златан, работници от Завода, както и други близки и познати на Марти.

В осем салонът бе претъпкан до задушаване. Събран бе каймакът на кварталната общественост. Липсваха само старшина Марко и доктор Веса. Правеше също впечатление и отсъствието на господин Хикс. Никога не пропускаше той такива сбирки, тъй като в тях намираше материал за своите клевети.

В осем и десет завесата се вдигна и председателят на читалището, след като изнесе доклад за успехите на квартала в областта на културата, обяви годишната продукция на музикалната школа за открита.

Ръкопляскания. В залата настъпи приятен полумрак. Концертът започна.

На рояла седна най-малката ученичка — момиченце на две години и осем месеца, и тъй като ръчичките й не достигаха до клавишите, поставиха под нея четири възглавници. Публиката я възнагради с бурни ръкопляскания.

След нея свири едно момиченце на четири години, после едно на пет, едно момченце на пет и половина…

Наближаваше редът на Марти. Дядото взе да се вълнува. Знаеше, че Марти е добре подготвена, макар че през последните седмици бе отделила много време за Ракамаг, ТНТМ и Завода… И все пак!…

Часът бе девет. Свиреше последното момиченце от групата на чавдарчетата. След нея започваха изпълненията на пионерите, сред които бе и Марти.

— Другарки и другари — обяви конферансието, — идва редът на най-добрите ни пианисти от групата на първоначалните класове. В тази група вие ще чуете няколко истински дарования, на които ние възлагаме особени надежди. Първа ще свири Антоанета…

Антоанета засвири, но дядото нищо не чу от нея. Защото след Антоанета идеше редът на Марти. Не чу той и ръкоплясканията и едва съзря кинооператора, който изтича напред, за да снима.

— А сега — каза конферансието — ще чуете „Рапсодия в синьо“ от Гершуин в изпълнение на Марти.

Конферансието се оттегли. На сцената остана само роялът.

Изминаха няколко секунди. Дядото се приготви да ръкопляска. „Ей сега — мислеше той — ще се появи моето щуро момиченце в специално ушитата за случая бяла рокля, с бяла панделка на плитката, ще седне пред рояла и ще изсипе върху публиката първите брилянтни мелодии от рапсодията…“

Изминаха още няколко секунди. Сцената оставаше празна.

После още няколко секунди… И още няколко… Марти я нямаше. Над публиката премина шумолене. Чуха се нетърпеливи ръкопляскания, покашлювания, после потропвания с крака.

Сцената оставаше празна.

Дядото изтръпна. Струваше му се, че всички погледи са отправени към него.

— Къде ли е нашето щурче? — прошепна в ухото му баба Мира.

Какво можеше да отговори той? Дявол да го вземе, къде ли наистина може да е тя?

Изтече още една цяла минута. Сред публиката се разнесе кикот. Инж. кака Вера стеснително наведе глава. Кинооператорът, който се готвеше да снима, свали апарата. На сцената се появи конферансието и свенливо съобщи:

— Драги приятели на музиката, по технически причини правим малка промяна в програмата. Вместо Марти ще чуете…

Не довърши. Нещо като черна призрачна торпила със светла опашчица връхлетя на сцената, бутна конферансието, направи нещо като поклон пред публиката, седна пред рояла, удари клавишите и засвири…

Изненадата беше толкова голяма, че никой не шукна. Пък и да поискаше някой да се обади, не би могъл. Черното, призрачно същество свиреше така, че след четвъртия такт грабна без остатък вниманието на слушателите, а след осмия такт напълно ги покори. И никой вече не виждаше изпълнителя в черно, и всички само слушаха „Рапсодия в синьо“.

По едно време операторът вдигна апарата и започна усилено да снима. Журналистът бързо записа нещо в бележника си. Кфн вуйчо Дико весело се усмихваше, доцент Пепи Райков и майстор бай Златан съучастнически си намигаха.

В този именно момент започна началото на края.

Започна с това, че в салона влязоха седем черни призрака, единият от които приличаше на маймуна. Публиката беше така погълната от музиката, че не ги усети. Те се облегнаха на стената и прилежно се заслушаха и само маймунката от време на време ръкопляскаше с черните си лапички и римувано прошепваше: „Марти — цар си!“

Вълшебните мелодии се лееха от сцената, хората слушаха като омагьосани, призраците край стената не мърдаха. С една дума, беше великолепно и дядото беше на седмото небе от щастие.

И вече бурно звучаха финалните акорди, и вече публиката се готвеше да ръкопляска, когато внезапно задната врата на салона с трясък се отвори, някой изтича по пътеката между столовете и закрещя:

— Черните джуджета! Ето ги! Дръжте ги! Черните джуджета!

Беше господин Хикс. Стоеше в средата на залата, махаше ръце като обезумял, от разкривената от ужас уста излизаха дрезгави крясъци.

На сцената черният малък пианист престана да свири, фрасна капака на рояла и изчезна. Встрани черните призраци се разтичаха из салона. Господин Хикс хукна подире им. Някой писна:

— Черните чудовища!

— Пожааар! — извика друг.

Пламна паника. Хората наскачаха и се заблъскаха пред изходните врати. А сред тях с енергични движения се промушваха някакви черни същества с коефициент на невидимост деветдесет на сто…

Три минути по-късно в салона остана само един-единствен човек: господин Хикс. Той изтича до сцената, седна пред рояла и заблъска клавишите с юмруци.

Беше много трогателно.

След малко дойдоха старшина Марко и доктор Веса и го прибраха.

Навън чакаше линейка.

Тъй завърши клеветническото поприще на господин Хикс, най-известния доносчик в нашия квартал.

Така му се пада!