Хаим Оливер
Часът на невидимите (22)

Трета тенетемистка глава

в която Демончо пак се инати

— Какво си сънувал пак? — попита тя.

— Не можахме да вземем философските камъни — изхлипа той, окончателно събуден.

— Философски камъни? — удиви се тя. — Боже мой, трябва да те покажем на психиатър. Откъде ти идат такива странни сънища? — Видя върху масичката книгата „Пътешествия в бъдещето“. — Е, да, разбира се, снощи пак си чел до късно. Хайде, ставай, ставай! Майстор Златан звънна, пита, няма ли да ходиш днес на кръжок, другите са вече там.

Проф. Кънчо погледна часовника: беше девет. Скочи от леглото, светкавично понамокри с пръст очи и уши, облече се и хукна към Завода.

Естествено, железните порти бяха вече затворени и той трябваше да влезе през страничния вход.

— Професоре, ще ти пишем отсъствие! — накара му се бай Нешо.

Проф. Кънчо махна с ръка и се понесе към бояджийския цех.

— Професоре, къде така късно? — викаха работниците, пръскайки новите електрокари с лъскава, черна боя.

— Демончо май е тръгнал без тебе! — подвикваха други.

На проф. Кънчо хич не му беше до шеги — все още беше под подтискащото впечатление от провала на акцията „Философски камък“ и затова не се спря пред никого. Излезе от цеха и се озова край опитната площадка.

Тенетемистите бяха тук, тук беше и бай Златан. Наобиколили голям електрокар, те наблюдаваха първите опити на Марти Щурчето да подкара машината. Дани Берлински кавалерски обясняваше как най-лесно се правят остри завои и как се преминава на заден ход. Мустаците на майстор Златан, войнствени и черни, трептяха от възхищение пред бързите успехи на новата тенетемистка. Като усетиха обаче присъствието на проф. Кънчо, те гневно насочиха рогчетата си напред.

— Пак закъсняваш, Професоре! Какво значи това?

— Успах се, майсторе — прошепна проф. Кънчо. — Сънувах страшен сън.

— Аха! И какво е било страшното в него? — попита също тъй шепнешком бай Златан, за да не го чуят другите.

— Ами… бях в двайсет и шестия век и там видях нашия кръжок. Ама целия! Честна дума! И си правехме философски камъни, като в магиите, само че със синхрофазотрон… И после се сбихме и замалко не изключихме Йогата от ТНТМ, загдето е задигнал философски камъни без разрешение, но после се събудих и не можахме да го изключим и философските камъни останаха там…

— Жалко, много жалко!

— И знаете ли кого видяхме в двайсет и шестия век?

— Не се сещам.

— Доцент Пепи! Честна дума! Само че не беше доцент, а академик Пепи Райков. И ни говори разни интересни неща…

Бай Златан свирна от възторг, после се наведе към ухото на проф. Кънчо и зашептя:

— Само че не му казвай за това на нашия Пепи, че ще вземе да се възгордее и няма да иска да говори с нас, простите майстори.

— Няма, няма! — увери го проф. Кънчо.

— Добре. И какво значи ви каза академик Пепи от двайсет и шестия век?

— Ами… каза ни да не се мешаме в работите на двайсет и шестия век. И каза да си останем в двайсетия, нашия де, век, да си гледаме кръжока и училището… А също така ни каза, че магиите са за врачките, а ние да се заловим мъжки за електрокара…

— Умен човек е този академик Пепи, честно слово! Е, щом е тъй, да вървим! — И като засука мустак, майстор Златан прегърна с мощната си десница проф. Кънчо и го поведе към електрокара, на който се мъчеше Марти Щурчето.

Проф. Кънчо едва поздрави приятелите си. Все още чувствуваше към тях враждебност и дори усещаше болки по тялото си, там, където юмруците им го бяха засегнали по време на невидимия бой на полянката сред тополите.

Йогата се лепна до него и прошепна в ухото му:

— Слушай, я измъкни от Майстора малко от боята му за мустаци. Виж, колко са черни. Ще стане за оная работа.

Това не беше лоша идея и макар че беше дадена от Йогата, проф. Кънчо реши да я осъществи на всяка цена.

Влязоха в лабораторията. Пред пулта за телеуправление на Демончо се суетеше доцент Пепи Райков и свързваше някакви проводници. В ъгъла безпомощно лежеше макетът.

— Пепи, предавам ти ги живи и здрави! — заяви майстор Златан.

Доцент Пепи скочи, завъртя се около тенетемистите, постави Демончо в средата на стаята, развика се:

— Днес тая сатана, ще не ще, трябва да тръгне, нали? Кой ще шофира?

Всички се заблъскаха към пулта. И, както миналия път, не мръдна само проф. Кънчо. Доцент Пепи го стрелна с поглед:

— Професоре, май че отново те тревожи нещо, а?

— Другарю Райков — отвърна тихо проф. Кънчо, — искате ли да поговорим пак по един научен въпрос?

— Искам.

Излязоха и седнаха на скамейката пред бояджийския цех, откъдето един по един се изнизваха готовите електрокари, новички, лъскави, елегантни, като абитуриенти на бал, червени, жълти, зелени, и черни!, ох, колко черни, почти абсолютно! Тази черна гледка накара проф. Кънчо да атакува фронтално.

— Другарю Райков, ако, да речем, стана невидим, какво ще кажете?

Доцент Пепи се почеса по тила, изпусна тъжна въздишка и загледан в черните електрокари, носталгично заговори:

— Ох, професоре, не човъркай стара рана. Откакто съм навършил шест години, не съм престанал да мечтая да стана невидим. Сега съм вече на трийсет и кусур, и все още нощем, когато затворя очи за сън, си представям, че съм невидим, че мога да пътувам навсякъде и влизам навсякъде…

— Къде? — прекъсна го жадно проф. Кънчо, като си спомни Великия научен център, златните небостъргачи, гърмящия суперсинхрофазотрон и зад бетонното закритие оня, другия, академик Пепи Райков, който произвеждаше в кръжока на ТНТМ философски камъни.

— Къде ли? Ами… в разузнавателни централи на бандитски армии, за да задигна тайните им документи… В подземни градове, където нови фашисти готвят смъртоносни оръжия… При доносчиците, които кроят поредната си клевета… После някъде в Африка, в килията на затворен борец за свобода, за да му занеса утеха и тютюн… При гладуващите деца в Пакистан, за да им дам мляко… И така нататък, и така нататък… Има достатъчно места, които един енергичен невидим човек би могъл да посети, и хиляди неща, които би могъл да оправи…

— Ами защо тогава не се заемете с проблема на невидимостта на материалните тела?

— Защо ли?… Хм… Защото, Професоре, силичките ми са слаби за него. Проблемът е много, много сложен и едва ли някога ще бъде решен. Загряваш ли?

Проф. Кънчо замалко не му каза, че този проблем е вече решен от ЛАНИ, но благоразумно замълча. Пък и не му се искаше да признае, че е предал вече тайната на академик Пепи от двайсет и шестия век.

— Други въпроси? — попита доцент Пепи.

Ох, колко много въпроси се въртяха в главата на проф. Кънчо! Но зададе само един от тях:

— Другарю Райков, мога ли да си взема малко от черната боя, с която боядисват електрокарите?

— За какво ти е?

— Ами… да си боядисам едни кюнци. Бидона ще го върна.

— Може… — Доцент Пепи стана. — Е, да вървим!

И отново се мъчиха цял час с Демончо и отново Демончо не искаше да тръгне, както трябва.

Малко преди пладне доцент Пепи Райков, раздразнен от неуспеха, бутна Демончо в ъгъла и попита:

— А вие решавате ли задачата, която ви дадох? Онази, за схемата на Демончо?

— Ааа… дда… — замънка уклончиво проф. Кънчо.

— Ще имам ли решението до събота?

— Уха!

Добре, че дойде майстор Златан, та измъкна тенетемистите от неловкото положение.

— Болшевики! — викна той. — Хайде на закуска! И си измийте лапите!

Тенетемистите се втурнаха към чешмите. Нямаше как — иначе щяха да изпоцапат белите покривки в бюфета.

Преди да излезе обаче, проф. Кънчо успя да вземе от рафтовете с химикалите едно кръгло шише, което напълни с вода и пъхна в джоба…