Хаим Оливер
Часът на невидимите (4)

Четвърта тенетемистка глава

в която се запознаваме с един център на научната дейност

Четиримата приятели се озоваха пред Завода, задъхани от бягането.

— Тенетемисти, закъсняхте! — провикна се от будката на пропуска бай Нешо. — Вътре отдавна ви чака германчето, вземете пример от него! — Изгледа изнизващите се пред прозорчето сътрудници и като видя Марти, спря я: — А ти, моме, накъде?

— Бай Нешо, това е Марти Щурчето — обясни проф. Кънчо. — Днес ще я приемем за член на тенетеме.

— А, това е друга работа. Минавай!

Четиримата се втурнаха към заводските цехове.

На проф. Кънчо винаги му бе приятно да снове из обширните помещения. Обичаше да се ослушва в грохота на машините, да се вглежда през тъмните очила в искрящата лава на леярното, да маца пръсти в бояджийското отделение и накрая да наблюдава пускането на готовите електрокари, които се изнизваха новички към площадките за изпитание.

Наоколо работниците весело подвикваха:

— Тенетемисти, здравейте!

— Аха, имате си ново другарче, а?

— Как върви Демончо?

— Хайде, побързайте да го завършите, че във вас ни е надеждата за златните медали!

И смях, и дружески потупвания по раменете, и нежно чорлене на косите от нечия омаслена ръка, и набързо пъхнати бонбони в задния джоб на Митко Пеле…

Тенетемистите изскочиха зад цеховете при една от изпитателните площадки.

В тоя час върху равния бетон се движеше един-единствен електрокар. На волана седеше Дани Берлински и с изумително майсторство маневрираше, правеше кръгове, осморки, невероятни остри завои, въртеше се около себе си — истински танц на електрокара. До него подтичваше и даваше кратки указания майстор Златан — огромен, със снежнобялата си къдрава коса и черните като катран панайотхитовски мустаци.

Че майстор Златан е майстор, си личи от името, но че е председател на профкомитета и шеф на кръжока по електроника при клуба за техническо и научно творчество на младежта — ТНТМ в завода, едва ли знаете, ето защо аз ви го казвам още сега, та да не го повтарям по-нататък. Съобщавам ви също, че той си е пуснал поменатите по-горе разкошни и прочути сред всички машиностроители по света мустаци още при постъпването си в Завода, като се е зарекъл да ги обръсне чак когато се пенсионира…

Що се отнася до Дани Берлински, трябва да ви припомня неговото родословие, белязано от българи, германци и евреи, от които е унаследил много пъстри черти. Той е дисциплиниран и темпераментен, умен и нежен, има дръпнати очи на прабългарин и коприненоруса коса на северняк. Роден е в Берлин, знае цял куп езици, откакто живее в София усвоява и български и истинското му име е Даниел-Ерик-Пламен.

Основната страст на Дани е автомобилът. Първата дума, която произнесе на осем месеца преди „мама“, бе „ауто“. Първият подарък, който получи на годинка, бе автомобилче и оттогава всичките му играчки са автомобили — автомобили от всякакви видове, родове, породи, типове и марки. Има си луксозни ролс-ройси, чевръсти джипове, народни москвичи и тържествени чайки, мънички като бръмбари трабанти и гигантски колкото бебешки колички мерцедеси, има си самосвали и пожарникарски цистерни, бегачи, коли за лед, за добитък, за войници, с три колела, с осем колела, с дванайсет колела… Те са толкова много, че отдавна са задръстили всички пространства в дома му и сега вече се завират в кафеничето на майка му, в лулата на дядо му, в напръстничето на неговата баба и даже в обектива на татковата му кинокамера.

За Дани автомобилите нямат тайни. Той познава марката на всяка кола само по миризмата й. Дядо му счита, че като порасне, Дани ще стане или шофьор на такси, или автоконструктор. Ще видим. Засега той все още кара електрокара по бетонираната площадка на Завода.

Като видя новодошлите, майстор Златан смръщи рунтавите си вежди:

— Аха, ето ви най-после! А ужким — болшевики! Защо закъсняхте? И къде е Сисулу?

— Ами… — замънка проф. Кънчо, който нямаше намерение да дрънка за заниманията около геврека на времето — Сисулу има гости от Африка и днес няма да дойде. Но ние, такова, водим една нова членка за нашия кръжок.

— Тъй, тъй… — избоботи под черния си мустак майстор Златан и спря лъчезарния си син поглед върху кандидатката. — Значи нов тенетемист. Това е добре, защото обикновено мометата бягат от техниката.

— Аз ще стана Мария Кюри — каза Марти. — Дядо ми е разказвал как тя открила сума неща.

— Нямам нищо против — отвърна отстъпчиво майстор Златан. — А сега как се казваш?

— Марти.

— Штуршето — добави Митко Пеле.

— Турчето ли?

— Щурчето — поясни проф. Кънчо. — Защото е много щура.

— Разбирам — рече майстор Златан, а Марти попита с тънкия си гласец:

— Другарю майстор бай Златан, мога ли да ви кажа нещо?

— Думай!

— Много ви са хубави мустаците.

Майсторът изпъчи гърди и така засука мустаците си, че заприличаха на лъскави черни рогчета. Митко Пеле любезно му услужи с огледалцето си.

— С какво ги боядисвате? — попита пак любознателно Марти.

— Много искаш да знаеш ти, моме! — троснато отговори Майстора.

— Ами да — каза тя, — защото и баба Мира си боядисва косите с черна боя, но все й личи бялото и казва, че било от лошите бои.

Майстор Златан си даде вид, че не е чул последните думи и се провикна:

— Хайде, болшевики, стига приказки! Да вървим! Данчо, слизай!

Дани спря електрокара и скочи на земята.

— Майсторе! — обади се загрижено той. — Аз обръща внимание, че трети десен зъбче на лев преден колело е кривчо.

— Криво — поправи го Марти.

— Ще го оправим — рече майстор Златан. — А сега да побързаме, че ще ни се скара Пепи. Отдавна ни чака.

Като наближиха лабораторията, над вратата й светеше червен надпис:

КЛУБ ЗА ТЕХНИЧЕСКО И НАУЧНО ТВОРЧЕСТВО НА МЛАДЕЖТА — ТНТМ

ЛАБОРАТОРИЯ „АСЕН ЗЛАТАРОВ“

ТИШИНА! ТУК СЕ МИСЛИ!

Влязоха.

Трябва да ви кажа, че до неотдавна проф. Кънчо, Гошо Йогата, Дани Берлински, Митко Пеле и отсъствуващият Сисулу Софийски бяха членове на училищния клуб за ТНТМ. Един ден обаче майстор Златан се яви при тях, засука войнствено мустаци и съобщи, че заводският клуб открива вратите си и за пионери и че лабораторията „Асен Златаров“ поставя на тяхно разположение всичките си научни и технически чудесии. Това бе достатъчно: петимата прекосиха седемстотинте метра, които отделят училището от Завода, за по-малко от три минути и образуваха новия кръжок по електроника. Оттогава те неизменно са тук.

Този център на научната дейност бе просторна, слънчева стая с работни маси, черна дъска и идеално подредени електронни прибори и пособия. От стените светеха схеми на радиоприемници и предаватели, а върху една поставка беше монтирано нещо като пулт за радиоуправление. В момента на пода седеше доцент Пепи Райков и бърникаше едно мъничко, не по-голямо от котарака Александър Трети електрокарче.

Като видя тенетемистите, той като пружина се изхвърли на крака.

— Хайде бе, какво се бавите! — викна той с високия си теноров глас. — Демончо е готов да потегли.

Трябва да ви кажа, че доцент Петър Райков, или както му викат приятелите Пепи, е виден физик и преподава в университета, но идва в завода три пъти седмично, за да съветва производствениците при решаването на сложни технически задачи. Напоследък той така се сприятели с тенетемистите, че се съгласи да стане ръководител на техния кръжок и вече нищо на света не може да го отклони от тях. Поне до извоюването на златния медал…

— Пепи — рече майстор Златан, — имаме си нова тенетемистка. Засега се казва Марти Щурчето, но обещава да стане Мария Кюри. Занимавай ги, аз бягам в цеха.

— А, браво, браво! — викна доцент Пепи Райков, щипна Марти по бузата, попита я колко има по математика, не дочака отговора и какъвто беше дребен, светкавично заснова из лабораторията. — Намерих нови транзистори, много по-мощни от старите. Трябва да ги проверим в действие. Дано са в ред…

Марти бе ужасно разочарована от този прием. Тя очакваше, че влизането й в кръжока ще стане с тържествена церемония, пионерска връзка, обещания и прочие, а този ръководител само я щипна по бузата… Пфу!

Но доцент Пепи Райков очевидно не усети нищо от тия вълнения на новата тенетемистка, защото продължаваше да ръкомаха и да вика, сякаш се намираше в аудитория с 500 студенти:

— И така, днес ще направим първия опит за дистанционно управление на Демончо. Кой ще шофира?

— Аз! — извикаха едновременно няколко гласа.

Не се обади само проф. Кънчо. Доцент Пепи Райков озадачено го изгледа.

— Професоре, какво става с тебе?

В отговор проф. Кънчо загадъчно прошепна:

— Мога ли да поговоря с вас по един философски въпрос?

— Разбира се. Ей, деца, не пипайте нищо, докато не се върнем.

Двамата излязоха пред монтажното отделение и седнаха на тревата. Слънцето приятно грееше, от цеховете долиташе равномерното боботене на машините.

— Другарю Райков — започна колебливо проф. Кънчо, — ако, да речем, измисля машина на времето, хронокар, като онази, дето я има в книгата на Хербърт Уелс, бива ли да пътешествувам в миналото и бъдещето и да спасявам… например Спартак?

— А ти да не си я случайно измислил вече тази машина? — продума доцент Пепи Райков, като го стрелна с поглед.

— А, още не, но… ако я измисля?

— Хм… Не ми се вярва да можеш да я — измислиш някога.

— Значи да се откажа да я измисля, така ли?

— Не. Ще се мъчиш да я измислиш.

— Но щом като не може да бъде измислена, защо да се мъча да я измислям?

— Защо ли?… Как да ти обясня?… Защото, професоре, без мечти не сме за никъде. Просто няма живот. Загряваш ли? Цялата история на науката е тикана напред от мечтатели. Но мечтатели, които са владели математиката. Как си напоследък с математиката?

— Шестак.

— Ее, тогава пък може да я измислиш тази пуста машина на времето, която… хм… понякога и на мен не ми дава мира…

— С неутрини, нали? — попита предпазливо проф. Кънчо, за да не издаде тайните на своите изследвания.

— Какво — с неутрини? — учудено повдигна вежди доцент Пепи.

— Да пътешествувам във времето.

— Па може и с неутрини, кой знае… Трябва да се търси, да се експериментира. Един път, сто пъти, хиляда пъти. Както ние с Демончо. Но искам да ти кажа нещо друго, професоре. По същество ти и твоите приятели тенетемисти вече пътувате в бъдещето.

— Без хронокар? — недоверчиво промърмори проф. Кънчо.

— С Демончо. Не загряваш ли? Та това, което правите тук, в „Асен Златаров“, е истинско движение към бъдещето. У нас все още няма внедрени в производството електрокари с дистанционно управление и ако и с ваша помощ успеем да го осъществим, все едно че сме стъпили в утрешния ден. Ясно?

— Ясно… — отвърна без ентусиазъм проф. Кънчо; мислейки си, че доцент Пепи не е много убедителен: явно кръжочният ръководител не разбира значението на хронокара. Къде може да се сравни това мизерно Демонче оттатък с величествения ДЕМОН, който с един замах може да прелети хилядолетия назад в историята или напред в бъдещето!

— Е, отлично тогава — рече доцент Пепи и стана. — А сега да вървим, че Демончо ни чака, за да тръгне на път.

Ала този ден Демончо не пожела да тръгне. Какво ли не му правиха! Сменяха транзистори, проверяваха запойките, преустройваха схемата, после, когато се поядосаха, заудряха макетчето, ритаха го, викаха „Дий, Демончо, дий!“, ругаеха го, умоляваха го, Йогата му прави даже магии — напразно. Макетчето стоеше неподвижно на пода и само от време на време се тресеше като маларично и тогава веднага изключваха вълните, за да не се разпадне.

Часът беше единайсет, когато майстор Златан ги завари около макета с начернени и намаслени ръце и носове, ужасно изнервени от неуспеха.

— Какво става тук? — попита той.

— Не ще да върви — отвърна доцент Пепи, като се почеса по тила, без да го сърби.

— Защо?

— Питай тях!

В този напрегнат момент се обади спокойният глас на Дани:

— Аз иска да направи едно продължение.

— „Предложение“ — поправи го проф. Кънчо.

— Да. Аз мисля трябва напоим на вратата на Демонче противления и половинпроводници.

Доцент Пепи замига при неясните думи, но проф. Кънчо, който ги разбра без усилие, тутакси ги преведе на български:

— Дани казва, че трябва да запоим във входното устройство на Демончо съпротивления и полупроводници.

Доцент Пепи закри уста с ръка, за да не видят усмивката му.

— Па може и да е това, Дани… Ще опитаме. Работата е там, че в момента тук нямаме никакви подходящи материали. Ще трябва да накупите.

— Какви? — попита проф. Кънчо.

— А, това си е вече ваша работа. Проверете, разузнайте…

— Къде?

— Това също си е ваша работа. И не забравяйте да вземете пари от касата!

Тенетемистите подсмръкнаха омърлушено, а майстор Златан закри заниманията със следното заявление:

— А сега, болшевики, опразвайте помещението, че идва за репетиция струнният квартет на инженерите. И си измийте лапите, защото не обичам хора с нечисти ръце.

Въпреки това предупреждение „болшевиките“ грижливо заобиколиха умивалните и все тъй с начернени ръце и лица хукнаха към „Нострадамус“. Време за губене нямаше. Чакаха ги важни експерименти.