Хаим Оливер
Часът на невидимите (34)

Трета ударна глава

в която дава принос и Иван Вазов

Съгласно уговорката с майстор Златан тенетемистите работиха в Завода точно три часа.

Дани Берлински прекара тия три часа край конвейера на моторния цех до старите си приятели. Работѝ много и приказва̀ малко. Въпреки това, докато сглобяваше моторите, той успя да даде на съседите си по конвейер точна информация за техническата характеристика на новия модел Трабант и за цените на берлинските мрежи за коса.

Гошо Йогата отиде в бояджийския цех при Никифор Факира, който разнасяше тежки бидони с боя. Гошо си плю на ръцете и също заснова из цеха. И само от време на време двамата се спираха задъхани, за да съчинят някакво страхотно заклинание, което да накара бидоните да се местят сами. Бидоните обаче не вярваха на заклинания и упорито отказваха да мърдат.

Проф. Кънчо се залови с най-грубата работа — разчистването на леярното, където се вардаляха последиците от снощната авария. Въздухът беше тежък и влажен, миришеше на прегорял чугун, повредените отливки трябваше да бъдат изнесени навън. След половинчасова работа проф. Кънчо капна от умора, гърбът му се изкриви, ноктите се изпочупиха. Но, стиснал зъби, той продължи да рови в топлата и димяща пръст и да влачи тежките метални блокове, като разсеяно си мислеше за оная тълпа, която вчера се бе струпала пред леярния цех, за да наблюдава нещо необичайно вътре, и то много преди в „Хелиополис“ да стане късото съединение… Той обаче беше толкова изтощен, че не намери сили да направи изводи от този факт.

Митко Едисон смяташе, че се е наредил на топло в счетоводството, но любимите му приятелки счетоводителки, след като го поглезиха минутка и го почерпиха със смокини, се върнаха по местата си и затракаха със сметачните машини. На страшния научен сътрудник не му остана нищо друго, освен също да се заеме с изпълнението на производствения план. Ударно подостри моливите, напълни мастилниците, изпразни кошчетата за отпадъци, поля саксиите и накрая избърса прозорците, за да стане по-светло.

Що се отнася до Марти Щурчето и Боряна, те, след като получиха в бюфета два термоса с горещо кафе и куп пластмасови чашки, тръгнаха из цеховете. Работниците, чувайки отдалеч песните на Ракамаг, се усмихваха и с благодарност поемаха пълните чаши. Уверен съм, че поне десет на сто от повишената производителност на труда в Завода този ден се дължеше на двете тенетемистки.

Най-голям успех обаче през тия три часа постигна Сисулу Софийски. Както обикновено, той си беше в монтажния цех и работеше в бригадата за монтиране на платформите. С огромен гаечен ключ в ръка той завинтваше гайки и мълчеше. По едно време бригадирът му рече:

— Сисулу, защо си се така умълчал? Я ни издекламирай нещо от поезията, нещо за работата в нашия цех, а?

Сисулу си помисли какво свое да рецитира и като не намери нищо подходящо, без второ подканване започна:

Да работим! Тази славна дума

нека екне кат камбанен звън…

Конвейерът бодро се движеше в ритъма на стиховете:

Да работим! Да работим смело:

с мишци, с нерви, със сърце и с ум!…

Работниците слушаха и не усещаха дори ръцете си, които свързваха, сглобяваха, пристягаха частите.

Да работим, дружно и съгласно…

Час изгубен е изгубен век…

А когато в края на третия час Сисулу млъкна, всички с изумление установиха, че за това кратко време бригадата е преизпълнила своя дневен план със 176 на сто! Такова нещо не беше се случвало отдавна…

И така след енергичен, ударен труд тенетемистите напуснаха Завода. Бяха съсипани от умора, бяха мръсни, бяха потни, бяха изподраскани… Но бяха щастливи.

Бяха хора с чиста съвест.