Хаим Оливер
Часът на невидимите (24)

Пета къса глава

с ярко криминален характер

А господин Хикс продължаваше следствието по случая „Черните хора“. След като и старшината попадна в обсега на неговите подозрения, той реши да свърши, работата си сам.

Да търси по-нататък следи от черни стъпки, нямаше смисъл — те бяха вече измити от отдел „Чистота“. Но до него стигнаха слухове, че някакви хора носели по улиците черни бидони, влачели кофи със сажди, кутии с катран и че сам старшина Марко бил просил сажди от съседите…

Заинтригуван от тия нови улики, той направи бърза обиколка в кварталните книжарници и бояджийски магазини, където установи, че продажбата на черни тушове и черни бои е нараснала необичайно много — и че лично старшина Марко е купил пет шишета черен туш… Освен това научи, че в магазина на ТНТМ са били просто разграбени полупроводниковите диоди…

Без да се двоуми, той се упъти към дома на старшината. Позавъртя се тук-там и накрая се сгуши в насрещния вход.

Дълго време не се случи нищо. Към десет часа обаче търпението му бе възнаградено. От отсрещната врата се показаха двете синчета на старшината. По-големият бе превит под тежестта на десетлитров черен бидон, малкият носеше грамаден птичи кафез. Двамата предпазливо се огледаха наляво и надясно и се насочиха към зала „Универсиада“.

„Логично — помисли си господин Хикс. — Старшината е вплел в адската си игра и своите невръстни деца. Време е на сцената да се появи и той.“

Така и стана. На вратата се показа старшината. Носеше натъпкана с черни шишета мрежа.

— А сега вече няма да ми се изплъзне — промърмори самодоволно господин Хикс.

Старшината пък, също като синчетата си, бавно закрачи към зала „Универсиада“.

И на първата витрина съзря отражението на господина, който го следеше. „Охо! — рече си той. — Това няма да мине!“

Сещате се, че откакто бе спечелен за каузата на ЛАНИ, старшина Марко окончателно осъзна една проста истина: господин Хикс е ни повече, ни по-малко един опасен глупак и клеветник, от когото трябва да се пазиш и когото при случай трябва да обезвредиш. Ето защо сега мигновено съобрази какво следва да прави.

Вместо да се упъти към Бункера, той невъзмутимо продължи до първия ъгъл, влезе в малък двор, прехвърли се в съседната градинка, излезе пак — на улицата, тръгна към парка, дълго броди из алеите, върна се, свирукайки си песни на Олимпия Рилска, като от време на време поглеждаше назад към господин Хикс, който неотстъпно вървеше подире му.

Тази игра трая цял час. Добре трениран, старшината можеше да я продължи до вечерта, но господин Хикс, какъвто беше кекав, едва се тътреше. Марко забеляза това и походи още двайсетина минути с надеждата, че най-после ще се откачи, но оня не изоставаше, влачейки крака със злобна упоритост… Тогава старшината реши да сложи край на преследването и с неприятното чувство, че не е успял да достави черните шишета на синчетата си за предстоящия експеримент, закрачи право към Завода.

Господин Хикс се повъртя десетина минути пред железните врати и се махна чак когато забеляза бай Нешо, който го измерваше с мнителни очи от прозорчето на пропуска.

Старшината пък потърси лабораторията „Асен Златаров“ и бързо я откри по светещия надпис: ТИШИНА! ТУК СЕ МИСЛИ!

Почука на вратата и с лек трепет пристъпи в обширната зала. Хора нямаше, но по рафтовете блещукаха бурканите с химикали; от стените, тайнствени и недостъпни, висяха таблата с електронните схеми; там отпред се извисяваше строгият електронен пулт за управление. А в най-далечния ъгъл се беше сгушил Демончо.

Старшината огледа всичко това със страхопочитание.

Нека не му се смеем. Никога, ама никога той не бе се занимавал с електроника и тия схеми по стените му се струваха по-заплетени от най-заплетените случаи на Шерлок Холмс. Впрочем тъкмо заради това той така присърце подкрепяше научните занимания на своите момчета: ако той е невежа във физиката, нека поне те я сграбчат и я разнищят!

Приближи се до пулта, прокара пръсти по лампичките, по щръкналата антена, после приклекна до Демончо и дълго и замислено го гледа. Сетне внимателно го повъртя пред очите си, раздвижи колелата му, предпазливо го бутна напред…

— Харесва ли ти, старшина? — чу се басов глас зад него.

Той трепна, изправи се смутен.

— А, бай Златане, ти ли си? — промърмори той. — Не те чух да влизаш…

— Как ти се струва тази машина? — усмихна се зад черните си мустаци Майстора, като посочи макетчето.

— Това ли е Демончо?

— Ами да. Произведението на ония малки болшевики.

Старшината се посъвзе от смущението.

— Всъщност аз затова и дойдох, да се осведомя за моичките? Бива ли ги? Не си ли губят времето само в игри? Те например невидими искат да стават… — Но погледът му попадна върху мрежата с черните шишета и млъкна.

Майстора се засмя.

— Игрите са си игри — рече той. — Без игри не може. Но тук, в тенетемето, те работят мъжки. С производството се запознават, да управляват електрокари се учат, помагат при изследванията на новите машини. Доцент Пепи Райков е страшен педагог и сума нещо им набива в главите.

— Ще станат ли учени? — попита с плаха надежда старшината.

— А, виж, това още не знам, но спокойно мога да ти кажа, че ще свикнат да се трудят… А когато това малко чудо, дето е пред краката ти, тръгне…!

— Ще тръгне ли?

— А как иначе? И хем скоро. Почти е готов! Гледай!

И сякаш отдавна чакаше повод за това, майстор Златан седна на пода, понамести пред коленете си Демончо и го тикна напред. Макетчето кротко се понесе към старшината. Марко го спря, също седна на пода в другия край на лабораторията и върна електрокарчето към Майстора.

И Демончо послушно заснова между единия и другия, нежно тикан от мъжките им ръце — напред-назад, напред-назад… И това ужасно им се харесваше и при всяко точно движение на Демончо шумно възклицаваха.

После, — когато се усъвършенствуваха, те започнаха да го движат по криви, кръгове и осморки, целейки се в различни точки на пространството. И когато уцелваха, ръкопляскаха, викаха „Браво!“ и си записваха поощрителни точки…

— … Утре-другиден тази количка ще тръгне, управлявана заедно с много други по радиото от електронна машина — говореше възбудено майстор Златан и сучеше черен мустак, — и тогава, да знаеш, ние ще сме направили много нещо в областта на машиностроенето и ще сме изпреварили чуждестранната конкуренция…

И ентусиазирано пращаше напред Демончо. И още по-ентусиазирано старшината му го връщаше назад.

Така те си играха, докато изведнъж се сетиха, че имат трудови задължения, и се изправиха не без съжаление.