Хаим Оливер
Часът на невидимите (37)

Шеста светкавична глава

с доноси и закъснения

Господин Хикс се прокрадна в полумрака на настъпващия ден и, последван от Александър Трети, влезе в „Хелиополис“. Обиграните му очи веднага схванаха обстановката. Без да губи време, преписа формулите и чертежите и безшумно се измъкна.

Александър Трети също се повъртя сред апаратите и като не намери любимката си Марти, меланхолично излезе и се запиля из квартала, за да подремне някъде на топло.

В този именно момент старшината, който се връщаше да заключи лабораторията, забеляза господин Хикс. Предчувствуващ беда, той се лепна зад него и го проследи чак до жилището му. Тук остана под прозореца и продължи да наблюдава.

А господин Хикс веднага запали свещ, седна пред масата, разтвори дебел топ синя хартия и започна да пише…

Старшината чака половин час, но като разбра, че съчиняването на доносите няма да свърши скоро, също се прибра.

В къщи всички спяха. Той тихичко влезе в стаята на децата и пристъпи до леглата им. Върху масичката на проф. Кънчо лежеше книгата „Мозъкът на войната“, върху стола на Митко — буркан с черна боя и голям шоколад. Бащата е умиление погали и двамата.

— Милите ми Айнщайничета… — прошепна той.

После си легна и заспа.

През това време кандидатът на физическите науки вуйчо Дико, запъхтян от тичането, пристигна пред кино „Изток“. Градът едва се пробуждаше; първите тролеи сънно се влачеха по булеварда; камиони разнасяха прясно мляко за бебета и „Септемврийче“ за децата. Кфн се огледа — пред киното нямаше никой. И тъкмо да си върви, женски глас го накара да се обърне.

— Ето те най-после!

Сашка стоеше до входа на киното и гледаше часовника си.

— Чакам точно петстотин и пет минути — добави тя.

— По в замяна на това какъв подарък ти нося! — рече той и завъртя буркана с черната боя пред очите й.

— Какво е това?

— Научна тема за твоята дисертация.

— Нищо не разбирам.

— Ще разбереш, когато направиш първия анализ. Единственото, което сега мога да ти кажа, е, че това е черна боя с коефициент на невидимост 99 на сто.

— Невидимост? — ококори очи тя. — Кой е постигнал това?

— Кажи „благодаря“ и не питай повече!

Тя взе буркана, помириса съдържанието му, лизна от черната каша. Накрая благоволи да се поусмихне.

— Ако е тъй — рече тя, — ще ти простя закъснението. Но мисли му, ако излезе друго!

С тия нежни думи завърши второто събитие през този ден, което, както отбелязах още в началото на книгата, ще има големи последици за нашата химическа промишленост.

Започваше съдбоносната събота.

Но в тоя час тенетемистите още спяха и сънуваха.