Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (8)

Глава 7

Седона

Нощта на Вси светии

Светлините на фаровете подскачаха и се губеха в нощта. Десетгодишният форд с мъка се движеше по черния път. Коловозите минаваха по сухо дере, което се вливаше в Бийвър Крийк, когато имаше достатъчно дъждовна вода. Напоследък не бе валяло. Последните есенни бури едва бяха успели да поразкалят дерето.

Сякаш притиснати от тежестта на пълната луна, сенки се прокрадваха иззад всяка скала и долчинка. Чинарите приличаха на бели призраци в нощта. Един камък се превърна в огромен зъб, щръкнал от засъхналата кал на пътя.

— Внимавай! — извика Тим.

Шерил вече бе извила волана, за да избегне назъбената скала. Бе минавала толкова пъти по „алеята“ на стария господин О’Конър през последните шест месеца, че вече знаеше наизуст всеки камък и дупка.

Въпреки това фордът залитна и се наклони рязко, така че зъбите на Тим изтракаха.

— За бога — оплака се той. — Намали малко.

— Върджил каза четиристотин, но ако стигнем преди съмване.

— Дотогава ще се пребием — промърмори Тим, като си мислеше, че Шерил не може да го чуе.

Тя все пак го чу.

— Виж какво, набий си го в красивата глава, че се нуждаем от пари. Печатарят крещи, че трябва да му платим за брошурите и визитните картички, които ни направи. Кредитните ни карти са изчерпани до дъно, а не виждам как ще получим нови. Гумите на тая бракма са напълно изтъркани. Закъснели сме с наема. Имаме само четвърт резервоар бензин.

Тим промърмори нещо като да-да-да.

— Върджил има пари — продължи Шерил. — Пари в брой. Щом иска да сме при него преди съмване, значи така и ще стане.

Тим се прозя широко.

— Знаеш ли, напоследък много се вживяваш в ролята си на медиум. Давай по-полека.

Щеше й се да може да го послуша. Но не можеше. Ставаше така, че всеки път, когато облече белите прозрачни дрехи, с които се представяше за медиум, дланите й изстиваха и сърцето й започваше да бие ускорено, също като някога, когато крадеше от супермаркета като дете. Беше като пътуване с влакче на ужасите — комбинация от страх и възбуда.

Това не я плашеше толкова. Изпитваше смъртен страх от кошмарите си. Преструването на медиум започваше да й въздейства. Виждаше прекалено много. Чуваше прекалено много. Усещаше прекалено много.

Едно бе да се преструва пред тъпанарите. Съвсем друго бе да усеща преструвката като реалност.

Не през цялото време. Само понякога.

А с Върджил това означаваше през повечето време.

Чуваше шепот. Напеви. Писъци. Виждаше горящи огньове и окървавени ножове.

Господи, това почти й стигаше, за да хукне с хленч обратно към монахините, които много се бяха старали да я наплашат до смърт, за да я направят добро момиче преди толкова много години.

С измъчена въздишка Шерил реши, че вече е почти толкова луда, колкото и Върджил. Може да бе заразно, като херпес.

Фордът пропадна в някаква дупка така рязко, че Тим си удари главата в страничното стъкло.

— Какво, по дяволите, си мислиш… — започна той.

— Затваряй си устата — грубо го сряза Шерил. — На теб не ти се налага да вършиш цялата работа. Ти само се мотаеш наоколо, изглеждаш елегантен и красив и правиш мили очи на жените. Аз съм тази, която дърпа дявола за опашката и чува виковете на прокълнатите.

Тим я погледна стреснато.

— Хм, добре ли си, Шерил?

— Направо страхотно, защо? — сряза го тя през зъби.

— Държиш се странно.

— Ехо, браво, имаме печеливш. Та нали съм медиум, забрави ли? От мен се очаква да се държа странно.

— Страшно добре се справяш.

Тъкмо щеше да му каже какво е мнението й за малоумните му забележки, когато забеляза светлината от къщата на стареца. Ядосано стисна волана и профуча по изровената алея.

На източния хоризонт едва се прокрадваше лека розовина, когато тя слезе от колата, затръшна вратата и пое дълбоко въздух. Без да чака Тим, тръгна по пътеката, очертана с цветни речни камъни, които изглеждаха черни в мрака. В старата къща имаше само една светлинка. Досети се, че идва от всекидневната, която често служеше и за спалня на стареца. Той прекарваше толкова време в крачене напред-назад, колкото и в сън.

Входната врата се отвори, преди Шерил да измине и половината разстояние до къщата. Златиста светлина плисна навън към нея. С решимостта на актриса, която застава под прожекторите, тя се загърна още по-плътно в ролята си.

Време за шоу.

Съсухреният и изпит старец, който едва ли надвишаваше ръста на Шерил от метър и шейсет и пет, се запрепъва сковано към нея. Както обикновено, Върджил носеше няколко овехтели ризи, навлечени една върху друга. Отгоре бе с обичайното си провиснало черно яке, униформени панталони от времето, когато военните дрехи все още са били шити от вълнен плат, и ботуши, толкова корави и твърди, колкото и земята наоколо. Единственото нещо, което я изненада, бе старата дървена кутия, която носеше в ръка.

Преди да успее да го поздрави с привичното пожелание за мир и покой, той пъхна в ръката й куп пари.

— Четиристотин.

Атмосферата силно би пострадала, ако почнеше да ги брои. Освен това Върджил никога не я беше лъгал в плащанията. Затова Шерил промърмори нещо неразбираемо и подаде парите на Тим, който тъкмо бе застанал до нея.

— Виждам, че изпитваш голяма нужда тази нощ — обърна се тя към Върджил. После прехапа устни, за да не се разсмее на глас заради двусмислицата. Ако се замислиш, няма особено голяма разлика между това да си проститутка и да си медиум. И в двата случая целта бе да накараш клиента да се почувства добре, независимо от жалкия му вид. — Няма ли да ни е по-удобно вътре? — попита тя с искрена надежда.

— Вътре не става — нетърпеливо каза той. — Нека да тръгваме. Зората почти е настъпила.

Още преди да довърши думите си, Върджил тръгна да се катери по хълма зад къщата. Стръмната пътека се изкачваше рязко и водеше до основата на висока каменна стена, която се открояваше като огромен черен екран на фона на луната и звездите. Крачките му бяха малки, но не и колебливи. Не си направи труд да извади джобното си фенерче от якето. Знаеше наизуст пътя към мястото на завихряне, което Лейди Фокнър бе открила на неговата земя. Или поне я оставяше да си мисли, че тя го е открила. Бе я завел там и бе изчакал да види дали ще издържи изпитанието. Никой от останалите не бе успял. Лейди Фокнър издържа теста.

Тя бе разбрала от самото начало, че той си има място на завихряне. Дяволски добро при това. Бе му казала, че сякаш я пронизало електричество първия път, когато бе докоснала трите големи червени скали на върха на хълма. Като трима изправени мъже — или по-скоро пиянски залитнали, ако трябва да бъдем точни — скалните блокове стояха близо един до друг, сгушени в основата на много по-голяма и висока варовикова скала, която се простираше в продължение на няколко мили покрай малко поточе.

Преди време, когато за пръв път се бе установил на това място, Върджил бе разглеждал внимателно назъбената скала. Бе намерил парчета от глинени съдове, срутени стени и купчини от камъни, които някога са били къщи. Но вече не скиташе наоколо. Беше му трудно да се катери, а и духовете на тези места не можеха да му кажат нищо, което вече да не знае.

Хората умираха. Никой не се интересуваше.