Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (13)

Глава 12

Камп Верде

1 ноември, сутринта

Златото блестеше, наредено върху изтърканата плюшена покривка на леглото, която Шерил бе метнала върху омачканите чаршафи. Имаше двадесет и седем изключителни и тайнствени произведения на златарското изкуство.

— За какво мислиш, че са използвали това голямо странно нещо? — промърмори тя, загледана в най-внушителния златен предмет.

Представляваше масивна златна скулптура във формата на извит церемониален жезъл. В основата си бе оформен като човешка глава, повторена трикратно, а нагоре се извиваше в спирала с дървена сърцевина. Там, където лицата биха се вплели едно в друго, за да повторят фигурата, те се преливаха нагоре в друга спирална форма, която напомняше за три птици с дълги вратове или змии, които се извиваха в спирала и преминаваха в три вълка, а после вълците се преливаха в разгонен бик, повторен трикратно, все така извит в спирала нагоре, като в сън или кошмар, докато накрая пластиката добиваше форма на трикратно изобразена птича глава, чиито вперени очи представляваха човешки черепи и от чиито големи клюнове висяха безжизнени човешки фигури.

— Божичко, каквито и треви да са пушели, явно напълно са размътили главите им — каза Шерил, като разтриваше настръхналите си ръце. — Ухааа.

Но зловещият извит церемониален жезъл бе от злато. Макар и наполовина да бе пълен с някаква дървесина, самото злато сигурно тежеше два или два и половина килограма. Това, заедно с нашийника, с който бе фраснала стареца, представляваше може би една четвърт от цялото тегло на съкровището. Златният нож със странно закривена форма и украсената с камъни ножница също не бяха никак леки.

Останалата част от златните предмети бяха бижута — широки гривни за над лактите или за китките, женски пръстен, украсен със символи, гравирани от вътрешната му страна, разкошни закопчалки, големи колкото ръката й. Само един от предметите бе украсен с камъни. Върху други имаше емайл, който блестеше като скъпоценни камъни. Повечето бяха украсени с фигури и символи, които й причиняваха световъртеж, когато се опиташе да ги проследи отблизо.

Нямаше нужда от подобно нещо. Главата я цепеше от непоносима болка след сеанса с Върджил.

Беше благодарна, че докосването до златото сега, освен че я кара да настръхва, не я изгаря така, както смътно си спомняше да я изгаря, когато бе сграбчила най-масивното колие и бе праснала стареца по главата. Нямаше да се замисля над това в момента. Не й се искаше да си спомня случилото се преди няколко часа, затова съсредоточи вниманието си върху съкровището.

Шестте яки, или колиета може би, бяха плътно прилепващи по врата и сигурно е било голяма мъка да се слагат и свалят. Имаше и малки фигурки на животни или демони, или части от тялото, или каквото и да било там. Всяка от тях би могла да се побере в дланта й и все пак от дребните изображения по някои от тях направо я заболяваха очите, докато се опитваше да ги разгадае.

Но златните предмети, които наистина я развълнуваха, бяха тежката скулптура, която й напомняше за церемониален жезъл, онова, което приличаше на малка златна кана с прикачен капак, странно извитият нож в златна ножница и маската на човек, бог или дявол, чиито студени, празни очи сякаш я следяха непрекъснато, независимо в кой край на мотелската стая се намира.

Зловещо или не, това си бе съкровище. Ако питаха нея, златните предмети бяха поне толкова добри, колкото и всичко, което бе видяла в една от книгите на Върджил, ако не дори и по-добри.

А това означаваше пари, чисто и просто… и много, много приятно.

Докато си мислеше за пари и гледаше златото, тя си играеше с един дълъг рус кичур, който бе част от изкусно направената й небрежна прическа — три четвърти от косата й бе вдигната нагоре, а останалите кичури се увиваха около врата й и подканваха мъжа да си поиграе с тях и с кожата под тях. Кичурът, който увиваше около пръста си в момента, обикновено се спускаше в сянката между гърдите й, открити от дълбоко изрязаното деколте на червения й пуловер, така опънат, че през плетката прозираше тънкият й черен сутиен. Пуловерът бе напъхан в джинси, които бяха толкова прилепнали, че би трябвало всеки момент да се пръснат. Подметките на износените й бели чехли бяха толкова изтънели, че тя се кълнеше, че ако настъпи някоя монета, може да каже от коя година е.

С разсеян жест пръстите й провериха корема и дупето й. Гравитацията може и да печелеше битката за провисването, но все още имаше тяло, което завърта главите на мъжете и те с удоволствие й купуваха питие или малко дрога. Всъщност малко от белия прах би й се отразил много добре точно в този момент. Главата я цепеше непоносимо. Даже и евтина дрога щеше да е добре дошла.

Жалко, че от кокаина не бе останала и прашинка. И без това нямаше достатъчно за двама. На Тим нямаше да му хареса, че го е изпушила, но все щеше да го преживее. Вероятно дори нямаше да забележи, преди да е станало прекалено късно.

Тя погледна през прозореца към паркинга, където цепнатините в настилката се извиваха като тънки черни змии по избелелия от слънцето асфалт. Тим скоро щеше да се върне със закуската и със Сокс. Тогава щеше да стане ад и кокаинът нямаше да е причина за него. Сокс щеше да иска една трета като дял от намереното, но проклета да е, ако го получи. Това бе неин удар, а не негов. Той не беше там.

Не бе убивал никого.

Тя рязко се извърна от прозореца и се запъти към банята. Не искаше да се сеща за онзи безкраен миг, когато пищеше насред нищото, пищеше, без да издава звук, но бе сигурна, че пищи, пищи, пищи. Една лула от дрогата, заедно с четири пръста водка бяха прогонили спомените. За известно време.

Не бе имала намерение да убива Върджил. По дяволите, та тя дори не си спомняше как го е направила. Но той със сигурност бе мъртъв.

— Е, нищо не мога да сторя вече — каза Шерил на отражението си в мътното огледало. — Трябва да мисля за себе си, всички други да вървят по дяволите. Дори и Тим.

Тя отиде до леглото и започна да прибира една доста щедра половина от златните предмети — щедра и като брой, и като тегло. Бе алчна в подялбата, но не и глупава. Остави дванадесет предмета за Тим, включително една хващаща окото лента за ръка, огърлица, трите най-малки закопчалки и нещо, което приличаше на пенис и топки. С неохота добави четири от малките фигурки, защото бяха от онзи вид злато, който Сокс би оценил. Леснопреносими и приятно тежки.

Делът на Тим лесно се побра в една от малките, очукани дървени кутии. Зави останалата част от златото в мръсни дрехи и ги прибра в единия от двата си стари куфара на колела. Ако вярваше, че ще й се размине да вземе цялото съкровище, би го направила, но знаеше много добре, че не е така. Даже и Тим да се примири с факта, че тя държи всичкото злато, докато успеят да го продадат, Сокс нямаше да седи мирен. Той бе истинско улично псе.

Затова щеше да му подхвърли златен кокал.

След като заключи пълния със злато куфар в багажника на колата си, тя пъхна резервен ключ в сутиена си. Непрекъснато си губеше ключовете, затова пъхаше резервни къде ли не. Да носи резервен ключ в сутиена си, бе много по-удобно, отколкото да влиза с взлом в собствения си апартамент или да пали колата си, като прави късо съединение с жиците всеки път, когато мозъкът й блокира и забрави къде е оставила нещо.

Отвори втория, по-малък куфар, остави го на пода до една клатеща се ниска масичка и се огледа наоколо дали не е забравила нещо важно. Първото, което видя, бе купчината прясно отпечатани реклами, които обявяваха Тим за духовен съветник, а самата нея за „ясен и чист“ медиум. С презрителна усмивка събори купчинката от масата. Малките листчета се разлетяха във всички посоки, а една падна и в куфара й.

Тя нахвърля обувки и сладкиши върху ярко оцветената хартийка, после добави тампони, шампоан, бельо, грим, четка за зъби — всичко, което притежава.

Когато привърши, скочи няколко пъти върху капака на куфара, докато се затвори. Само едно от колелцата му още се въртеше, но и това бе по-добре от нищо. Със скърцане и скрибуцане повлече куфара след себе си навън към паркинга.

Тим и Сокс пристигнаха тъкмо когато го оставяше на задната седалка в колата си. Сокс караше понтиак файърбърд, който през повечето време се налагаше да поправя. Бе искрящо морав, имаше огромни гуми и можеше да подмине всичко на пътя, освен бензиностанция. Самият Сокс не бе толкова лъскав — среден на ръст, набит, с тъмна коса, тъмни очи и твърдото убеждение, че всяка жена във вселената би била облагодетелствана от среща с неговия член.

Тим се измъкна от колата, понесъл три кафета и плик с понички.

— Вече си стегнала багажа?

— Моите неща — каза тя. — Ако искаш твоите да бъдат стегнати, направи си го сам.

Той я целуна настойчиво.

— Знаех си, че трябваше да те изчукам, като се върнахме сутринта. Ставаш истинска кучка, ако ти се размине.

Тя се престори, че се опитва да го отблъсне, но междувременно едната й ръка уж случайно се плъзна към слабините му. Тя леко го стисна там, където му харесваше и както му харесваше.

— Внимавайте с кафето — извика Сокс, докато затръшваше вратата на понтиака. — Платил съм пет долара за него.

Ако не се бе обадил, Шерил щеше да спре след закачливото стисване. Но Сокс непрекъснато се опитваше да застане между нея и Тим, затова сега тя се притисна към любовника си за едно порядъчно отъркване. Както винаги, той откликна с впечатляваща бързина. Нямаше никакво съмнение — най-доброто в това момче се намираше под колана му.

— Дай ми това. — Сокс грабна опасно наклонения картонен поднос с чашите от ръката на Тим и се запъти към отворената врата на мотелската стая. — Ако искаш да я чукаш на паркинга, твоя работа. Аз отивам да закуся.

Шерил облиза устните на Тим, погали го сладострастно и прошепна прегракнало:

— Искаш ли?

— Някога да не съм искал?

— Не. — Това компенсираше много неща, включително и липсата на мозък… през повечето време. С последно премерено притискане, тя се отдръпна. — Веднага щом се разплатим със Сокс, направо ще те изцедя.

— Ъъъ, той идва с нас във Вегас.

Тя не се изненада. Но не й стана приятно. С присвити очи, кръстоса ръце пред гърдите си.

— Казал си му.

Тим пристъпи от крак на крак. После сви рамене.

— По дяволите, той ми е приятел.

Понякога Шерил се питаше доколко близък приятел му е добрият стар Сокс, но не настояваше да разбере. Мъжете, красиви като Тим, често си падаха и по двата пола. Хубавото бе, че не бе прекалено свикнал, за да откаже да се хване с нея, така че може би това със Сокс е било само затворническа история, нещо като братство между момчета или войници, които са били принудени да търпят едни и същи простотии, за да стигне до сегашното си положение.

— Той не беше с нас снощи.

— Все още не сме му платили за дрогата.

Тя издиша през стиснати зъби и се опита да мисли бързо. Кокаинът бе основната причина да търпи Сокс. Той, изглежда, никога не се затрудняваше да намира стока и не им съдираше кожите с цената.

— Ще му платим. Винаги му плащаме.

Сокс подаде глава от мотелската стая.

— Ей, мислех, че имате нещо да ми показвате.

— Само в сънищата ти — промърмори Шерил, но се запъти към стаята.

Напълно в стила на Сокс бе да крещи и да задава въпроси за крадено злато на паркинга. И на Тим му липсваше нещо в главата, но Сокс на моменти бе изключително тъп. Ако нямаше здрави връзки, някой отдавна да го бе очистил.

— Какво става? — нетърпеливо запита Сокс.

— Да не би да се интересуваш от сексуалния ни живот? — отвърна му Шерил.

— Какво?

— Нищо — намеси се Тим. — Само се шегува.

Шерил си промърмори нещо под нос и като остави Тим зад себе си, влезе в стаята. Повдигна капачетата на чашите с кафе, докато намери единствената все още пълна. Отпи глътка и едва не я изплю върху Сокс. Без захар, без сметана, а прекрасно знаеше как го обича. Само защото двамата с Тим пиеха своето кафе черно, не означаваше, че и тя трябва да го пие така.

— Е, къде е? — обади се Сокс. — Тим иска още дрога, а аз няма да си мръдна и пръста, докато не ми платите за последния път.

— В кутията е. — Тя посочи към дървената кутия на пода до разтуреното легло.

Сокс я побутна с крак.

— Това ли е всичко? Тим каза, че имало три кутии.

— Не бяха пълни до горе, затова ги събрах. Една е по-лесна за носене от три.

— Оха. — Сокс изгледа подозрително кутията. — Оттук не ми изглежда кой знае какво.

Тим влезе небрежно в стаята и натъпка една поничка в устата си. Не знаеше какво има да става, но знаеше, че ще бъде забавно. Обичаше да гледа как Шерил слага някого на мястото му, стига да не става дума за самия него. Колкото до златото, независимо дали бе у нея или у Сокс, той щеше да получи своя дял.

— Колко пълни бяха, щом не са били до горе? — попита Сокс.

— Колко пълни били, щом не били до горе! — подигра му се тя. — Божичко, имаме си дървен философ.

— К’во? — намръщи се Сокс.

Тим — също.

В такива моменти наистина й липсваше Риса. Двете направо се търкаляха по земята от смях за неща, които никой друг не можеше да проумее.

— Виж какво — започна Шерил, като сочеше кутията. — Онова там е половината на Тим.

Сокс отвори кутията и започна да я изсипва на пода.

— Почакай! — извика тя. Ама че тъпанар. — Ако продължаваш да мяташ тези неща насам-натам, няма да струват толкова много. Така че после да не ми хленчиш, че половината на Тим не струва колкото моята.

Тим реши да избегне спора, като взе кутията, извади нещата едно по едно и ги постави на леглото. Дванадесет парчета. Няколко ленти за ръка, няколко малки статуйки, колие, няколко закопчалки с червени шарки в украсата, женски пръстен. Може и да беше половината от съкровището, но тя не му бе позволила да докосне кутиите, така че не можеше да е сигурен. Но всъщност нямаше никакво значение. Даже и когато се държеше като истинска кучка, тя не беше в състояние да държи ръцете си настрани от члена му.

— Странна стока. — Сокс огледа нещата. — Златни ли са?

— Да — каза Тим.

— Сигурен ли си?

Тим погледна Шерил, която кимна отсечено. Той се извърна отново към Сокс.

— Щом тя е сигурна, и аз съм сигурен. Златни са.

— Откъде знаеш? — попита я Сокс.

— Знам много неща.

Сокс не можеше да оспори това, така че отново се върна на златото.

— Трябва да използвам връзките на чичо си, за да успея да ги продам. Това означава Вегас. Моят човек в Седона се занимава само с неща, които се включват в контакта.

— Вегас, а? — обади се Тим, сякаш Шерил не му опяваше непрекъснато да се махнат от тази дупка и да идат в бляскавия Лас Вегас. — На мен ми звучи като добра идея. Не съм виждал мамчето от цяла вечност.

На Сокс изобщо не му пукаше за мамчето на Тим.

— Опаковай нещата и да се омитаме оттук.

— Можеш да получиш по-добра цена, ако изчакаш да разбера нещо повече за тия предмети — припряно се обади Шерил.

— Какво имаш предвид? — попита Сокс.

Тим се захвана да прибира златото.

— Виждала съм такива неща в книгите — обясни Шерил. — Струват повече от теглото на самото злато.

Сокс само я изгледа.

— Колко време ще ти трябва, за да разбереш? — попита Тим.

— Колкото се наложи — сряза го тя.

— Виж к’во — заяви Сокс, — няма да седя и да чакам да се върнеш в училище, за да получиш някаква засукана степен по…

— Няма да се наложи. Познавам човек, който вече има такава степен.

— Кой?

Шерил се поколеба. През годините от време на време бе поддържала връзка с Риса, но винаги сама. Не смяташе, че приятелката й би одобрила отрепка като Сокс да се появи на прага й. Особено пък сега, когато бе станала учен от висока класа.

— Просто един познат.

Сокс сви рамене.

— Прави каквото щеш. Аз няма да чакам с моята стока.

Тя се обърна към Тим, който изглеждаше притеснен.

— Това е големият ни шанс — каза му тя с равен глас. — Писна ми да получавам по два цента от всеки долар, защото Сокс не познава нито един посредник, който да не го обере. Само ми дай шанс. Няма да съжаляваш. Когато приключа, ще имаш достатъчно пари, че да си купиш огромна вана, пълна с дрога.

Тим се намръщи. Мразеше, когато се окаже по средата между тези двамата. Погледна Сокс. Приятелят му бе стиснал решително устни.

— Ще ти кажа какво ще направим — реши Тим и отдели две от фигурките от останалата стока. — Това стига, за да покрие дълга ни за дрогата и за да ни снабдиш с още малко чиста стока, нали?

Сокс погледна златото.

— Дай ми още една.

На Шерил направо й се дощя да завие. Тим добави една лента за ръка и взе обратно едната от статуйките.

— Ето. Това струва колкото две от тези.

Сокс захапа долната си устна и се загледа в останалото злато.

— Добре, но ще се возиш в моята кола до Вегас. Писна ми да се влача след оная бракма, дето тя кара.

— Разбира се — съгласи се Тим. — И без това радиото в нейната кола не работи.

Шерил наблюдаваше с измъчено изражение как Сокс увива двата златни експоната в мазни салфетки и ги пъха в раницата си. Наистина много съжаляваше, че се разделя с част от златото. Въпреки нахаканите й приказки, не бе сигурна колко точно струват предметите. Можеше да й потрябват всички, за да се измъкне от дупката, в която се бе превърнал животът й.

Като си тананикаше, Тим уви своето злато в гащета, чорапи и каквото измъкна от торбата за боклук, която му служеше за куфар. Щом свърши, започна да тъпче десетте парчета от плячката в раницата, която носеше навсякъде със себе си. Осем се побраха без проблем. С деветото се оказа трудно.

— Внимателно! — обади се Шерил. — Ако съсипеш тази лента за ръка, няма да струва кой знае колко. Същото важи и за онази закопчалка. И…

— Ето — каза Тим, като пъхна два от увитите в бельо предмета в ръцете й. — Сега ми се разкарай от главата, а?

— Ей! — възропта Сокс.

Той вече смяташе дела на приятеля си за свой, но бе достатъчно умен, че да не го каже на глас. Тим вече не му се подчиняваше така безпрекословно, както преди да се събере с Шерил. Тя беше истинска кучка.

— Спокойно, пич — обади се бившият му съкилийник, усмихнат ведро. — И тя отива във Вегас. Нали така, съкровище?

— Но сега у нея е по-голямата част — каза Сокс.

Вече бе късно. Шерил бе взела двете парчета злато от Тим и ги бе прибрала в опърпаната си раница, която използваше като чанта за най-необходимите вещи.

— Ще се видим във Вегас, момчета. На същото място, нали? В мотела до къщата на майка ти?

— Да. — Тим награби Шерил, зарови лице в деколтето й и забълбука от удоволствие. — Не закъснявай.

— Да, бе, как ли пък не — промърмори Сокс. — Кучката има повече злато от нас.

— Няма — отвърна Шерил на любовника си, без да обръща внимание на другия.

Тим взе в една ръка своята раница, а с другата вдигна тази на приятеля си.

— Хайде. Да идем да посетим онзи човек от заложната къща във Вегас. Дано е по-добър от тоя в Седона.

— Но кучката отмъкна повечето злато!

— Стига, човече — каза Тим. — Ако го направим по твоя начин, ни чака голяма разправия. Ако стане както тя иска, най-лошото, което може да се случи, е да получим част от парите сега и много повече по-късно. Какъв ти е проблемът?

Сокс все още се опитваше да обясни какъв му е проблемът, когато вратите на колата се затръшнаха и моторът изръмжа.