Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (61)

Глава 60

Лас Вегас

5 ноември, следобед

В средата на масата, върху подложки, които приличаха на неизползвани салфетки за празника на Вси светии, лежаха шест златни предмета — бляскави доказателства за времето и човешките мечти. Шейн усещаше присъствието им като едва доловима въздишка, като лек полъх, който гали кожата му.

Макар да нямаше белезници, той и златните предмети се намираха в някаква стая в някаква безлична държавна сграда на две мили разстояние от „Златното руно“ и сякаш в съвсем различен свят. Мебелировката бе типична за чакалня от края на миналия век — метални столове с изтъркани тъмносиви меки седалки, широка метална маса, машина за вода в ъгъла, пластмасово кошче, наполовина пълно с празни картонени чашки за кафе. Нямаше килим, нито телефон, нито компютър, а също и никакви прозорци.

Двама служители, които отказаха да му съобщят имената си или да му покажат служебните си значки, се бяха опитали подред да го убедят доброволно да им предаде четирите златни експоната, които вече притежаваше, въз основа на това, че очевидно са били откраднати от същото място като и шестте предмета, за чиято покупка го бяха арестували сутринта.

Освен че си отбеляза наум, че издирването на източника на златото от страна на „Реъритис“ явно привлича всякакви хищни птици, Шейн не обърна внимание нито на въпросите, нито на онези, които ги задават, и накрая те се предадоха и си тръгнаха. И без това бяха само заместници, докато пристигне големият шеф. Макар те да не го знаеха, Шейн много добре го разбираше.

Най-накрая, макар и прекалено късно, цялата схема му стана ясна. Сега му оставаше само да прецени какви са загубите му и да ги приеме, без да се налага да предаде златото.

Неколцина от адвокатите му бяха някъде в сградата и вдигаха врява до небесата пред всеки, който може би имаше власт да го освободи. Други говореха по телефона и вдигаха врява пред колеги във Вашингтон, които на свой ред щяха да притиснат правителствени чиновници с възможности да свършат работата.

Тъй като не бяха повдигнати писмени обвинения, на адвокатите на Шейн им бе много трудно да задвижат нещата. Според единствените писмени документи в наличност, Шейн бил дошъл в сградата „доброволно“. Ако под това се разбираше, че се е съгласил да дойде в сградата и да разговаря с правителствени служители, вместо да му отправят официално обвинение, да го заключат в килия и да трябва да контактува с адвокатите си чрез микрофон зад стъклена преграда, то той наистина доброволно бе решил да погостува временно на Чичо Сам.

Вратата се отвори. Дребна чернокоса жена с преценяващи черни очи и абсолютната самоувереност на тигър влезе в стаята. И също като тигъра, бе толкова опасна, колкото и красива. Тя затвори вратата зад гърба си. Макар да не носеше картичка с името си, той знаеше коя е.

— Здравей, Ейприл Джой — поздрави Шейн. — Чудех се дали ще се появиш лично.

Ейприл го изгледа като тигър, който преценява жертвата си, сякаш казваше, че той скоро ще съжалява, че не си е останала на Западния бряг. Кръстоса ръце пред гърдите си, облегна се на вратата и просто впери очи в него достатъчно дълго, че човек да преброи бавно до десет.

— Щеше да е много по-лесно за всички ни, ако се бе съгласил да работиш с мен още първия път, когато те потърсихме — каза тя.

— За златото ли? — Знаеше какъв ще е отговорът й, но искаше да чуе думите й.

Толкова много неща бе пропуснал да забележи, докато бе изцяло погълнат от предстоящата изложба „Златото на друидите“.

И от Риса.

Ейприл махна леко с елегантната си ръка и остави настрани въпроса със златото.

— Интересуват ме само парите, дето ги пере „Червения феникс“.

Бинго.

Шейн леко докосна с върха на пръста си златния пръстен в средата на масата. Руните, издълбани от външната страна, призоваваха боговете, които бяха по-скоро нордически, отколкото уелски, да пазят притежателя му. Символите отвътре бяха изцяло келтски и разказваха без глас за богове, които се покоряват на волята на краля на друидите. Неговият собствен пръстен също имаше рунически знаци отвън и келтски отвътре. Бе готов да се обзаложи, на каквото и да е, че и двата пръстена някога са били носени от хора с божествена власт на земята.

— Двамата агенти, които си пробваха силите преди теб, се интересуваха от златото — изтъкна Шейн.

— Това си е техен проблем. Мен не ме интересува, освен като се опре до това, че британците разчитат на правителството във Вашингтон да го репатрира. Ако Чичо Сам реши да прехвърли тази каша като задача на моя отдел, тогава ще се наслушаш за това от мен, докато земята се продъни.

Той се усмихна само наполовина.

— Изобщо не се съмнявам.

— Тогава защо си толкова вироглав?

Другата половина на усмивката му блесна като бяла светкавица, без изобщо да омекоти студения му като камък зелен поглед.

— Научих го от баща си.

— Ако си мислиш, че като си син на Мръсника Мерит, ще се отървеш от всичко това, не си познал. Самичък ще се оправяш. Когато му звъннахме от учтивост, той заяви, че не би се застъпил по никакъв начин и изобщо не иска да чува за теб.

— Такъв си е татенцето.

Ейприл наклони глава настрани. През годините, в които бе работила за различни по наименование отдели и комисии, с които Чичо Сам се опитваше да се измъкне от строгия контрол на Конгреса, се бе разправяла безпощадно с разни типове, които си мислеха, че са най-коравите мъжаги, раждали се някога на света. Преди да приключи с тях, се бяха превръщали в момченца, които хленчат за майка си. Искаше й се да повярва, че и с Танънхил ще е толкова лесно.

Опитът й подсказваше, че няма да е.

Тя погледна часовника си, измърмори няколко специално подбрани фрази на китайски и реши да спести времето на всички. Погледна към златото, после към Шейн.

— За „Реъритис“ ли работиш в този случай?

— Сам съм си работодател.

Черните й очи се присвиха.

— Добре, умнико. „Реъритис“ за теб ли работят по този случай?

— Теб какво те засяга?

— Ако си поне една десета толкова черен, колкото се говори за теб, Дейна Гейнър не би те докоснала и с много дълга пръчка. Що се отнася за редовните й клиенти, тя е много придирчива дама.

Този път усмивката на Шейн блесна и в очите му.

— Такава си е. Дори се говори, че понякога съдейства на правителството в някои разследвания.

Ейприл зачака.

Той извади писалката от джоба на зеленото си яке и започна да я премята из пръстите си.

Тя се облегна по-удобно на стената и продължи да чака.

Зън, при срещата на злато със злато. Тишина. Зън. Тишина.

— Общо взето — подхвана той след малко, — нямаш никакви съществени доказателства срещу мен. — Зън. — За да докажеш, че съм получавал крадена стока, най-напред трябва да докажеш, че стоката изобщо е била открадната. А не можеш.

— Много си сигурен в това.

Зън.

— Убеден съм.

— Значи не мислиш, че са крадени, така ли?

— Кога? Миналата година ли? Преди сто години? Или преди хиляда? Две хиляди, може би?

— Ще оставя адвокатите да се мъчат с този проблем. Междувременно, ти можеш или да ми помогнеш, или да прекараш известно време в затвора, докато всички се мъчим с проблема.

— Ще съм на свобода още преди да се върнеш на Западния бряг.

— По въпроса за златото, да. Що се отнася до прането на пари обаче… Няма да стане, хитрецо. Ще лежиш в затвора. Аз съм шеф на междуведомствената комисия, която работи за пълното разкриване на триадите.

— Значи затова са замесени и ФБР.

Тя му показа здравите си бели зъби.

— Не се занимавам с пране на пари и ти го знаеш много добре — каза Шейн.

— Така си мислех. После едно малко птиченце ми прошепна разни нещица, та взех, че отидох при съдията, който ми даде лист хартия, на който пише, че мога да прегледам компютрите ти до последния байт.

— Моля, заповядай.

Ейприл се усмихна. Това я накара да изглежда още по-великолепна, по-опасна.

— И Дейна смяташе, че ще ми отвърнеш по този начин. Да предположим тогава, че се договорим така, хитрецо. Ти ще ми покажеш компютрите си, без да се налага да прибягвам до разрешителното от съдията. Ако си чист, аз ще се оттегля и ще оставя адвокатите да се мъчат със случая, а ти ще си бъдеш вкъщи след час. Ако не си чист, аз ще скрия доказателствата, а ти ще ми помогнеш да заложим капан, който ще пресече пътя на „Червения феникс“ до прането на пари в казината във Вегас, преди още да е започнало.

На Шейн му трябваха по-малко от две секунди да прецени ситуацията.

— Тръгвам си оттук още сега. Златото идва с мен. Това не подлежи на обсъждане.

На Ейприл не й харесаха условията, но бе очаквала подобно нещо. Тя престана да се обляга на вратата и посегна към дръжката.

— Добре. Да тръгваме.

— Почакай малко.

Тя се извърна толкова бързо, че яркочервеното й сако се развя около нея.

— Какво.

Това не беше въпрос.

— След като се проявявам като толкова щедър и услужлив гражданин — каза той — и даже не протестирам срещу фалшивото арестуване, след като бях подведен умишлено, мисля, че Чичо Сам ми дължи нещо в замяна.

— Златен медал ли? Или обяд в Розовата градина, където да ти прислужват хората от тайните служби?

— Нищо чак толкова специално. Просто искам Чичо Сам да е на моя страна, когато дойде време да се обяснява на британците, че ако не успеят да докажат, че златото е откраднато от тях, докато са били в сила международни закони за правото на собственост над антични предмети, не могат да очакват от мен да им дам златни келтски произведения на изкуството на стойност милиони долари само защото съм изключително мил човек.

— А ако успеят да докажат правото си на собственост?

— Златото е тяхно.

— Ще направя каквото мога. Без никакви гаранции, Танънхил. Античните находки са обект на ожесточени дипломатически спорове.

Той я изгледа развеселено.

— Така ли мислиш?

— Да, така. — Усмихната въпреки волята си, тя поклати глава. — Ако не знаех каква е истината, щях да си помисля, че Дейна избира редовните си клиенти от мъжки пол според мускулите и усмивката им.

Шейн се засмя.

— Сигурно ще поискаш да ме арестуваш, ако ти кажа защо според мен Чичо Сам те праща да се разправяш с мъжете.

Тя сведе гъстите си черни мигли и му отправи една много женствена усмивка.

— Ако знаех, че този подход би имал резултат при теб…

— Нямаше да стане. Мога да оценя красотата и без да я докосвам.

— Да. Така казаха и трите жени, които се пробваха преди мен.

Той рязко вдигна вежди.

— Три ли? Кога?

— Господи, даже не си ги забелязал. Те ще бъдат направо съкрушени. — Ейприл поклати глава и отвори вратата. — След теб, хитрецо.