Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (52)

Глава 51

Седона

4 ноември, през нощта

Риса почука пак на вратата на Върджил О’Конър, почака малко, после отново почука. Никаква светлина не се появи нито вътре, нито вън. Никакъв звук вътре.

— Все още нищо ли? — попита Шейн, който се показа откъм задната страна на къщата.

— Не. Отзад има ли паркирана кола?

— Само колело.

— Искаш да кажеш мотоциклет?

— Не, обикновено колело с педали. — Докато говореше, той разсеяно разтриваше врата си.

— Още ли си настръхнал? — попита го.

— Да. А ти?

Младата жена се поколеба.

— Напомня ми за…

— За какво?

Мълчание. Въздишка. Ръцете й проблясваха на лунната светлина, докато тя плавно ги размахваше, като едновременно успяваше да изрази и примирение, и отказ да се предаде.

— За Уелс.

— Където си бленувала ли?

Изглеждаше изненадана, че той си спомня.

— Да.

Шейн се обърна към тъмните прозорци и затворената врата на дома на Върджил. Тя бе с цвета на кората на чинарите — призрачен.

— Къщата ли те кара да настръхваш?

— Не точно. Или не само тя. — Риса въздъхна объркана. — По дяволите, не искам да е така! Не съм го искала в Уелс, не го искам и сега. — Промълви през зъби: — Но това е истинско, нали?

— За някои хора.

— За странните, искаш да кажеш. — Извивката на устата й показваше колко нещастна се чувства.

— Някой с музикален слух сигурно изглежда странен за онези, които не различават музикалните тонове.

— Ти такъв ли си?

— Дали различавам музикалните тонове ли? — попита я, като се престори, че не разбира думите й.

Тя просто изчака.

— Да — каза той след миг. — Предполагам, че съм един от странните. — Сви рамене. — Трудно е да се каже. Знам само, че живеем във време, когато се цени и богато се възнаграждава боравенето с цифри, с модели, което малцина умеят. Това, че много от деловите ми решения — също известни и като предчувствия, — нямат за основа западната логика, е учтиво пренебрегван факт. Когато ме интервюират, се присъединявам към мнението на мнозинството и говоря за дългосрочни тенденции и краткотрайни печалби, за анализирането на пазара със сложни формули, за всички онези утешителни измислици, които обясняват защо аз съм богат, а другият не е.

— Ти работиш прекомерно.

— Така правят и много други хора.

— Интелигентен си.

— Такива са…

— … още мнозина — довърши тя. — Но ти виждаш неща, които други трудолюбиви и интелигентни хора не виждат, така ли?

— Ако „виждам“ е друга дума за „бленуване“ и ако „бленуване“ е просто синоним на „познание без логическо обяснение“, тогава да, виждам.

— Пропуснала съм тази част от биографията ти — промърмори тя.

— Никога и с никого не съм споделял това, освен с теб. А ти на колко души си казала, че имаш видения за неща, които не би могла да обясниш?

За няколко мига настана такава тишина, че можеше да чуе нощния ветрец, който идваше откъм върха на скалите и се носеше над земята като полъх извън времето.

— На теб — прошепна Риса. — Само на теб. Не ми се ще да го признавам дори и пред себе си.

— Защо?

Тя издаде звук, който би могъл да е както плач, така и смях.

— Когато бях дете, си мислех, че може би това е била истинската причина майка ми да ме изостави — защото съм различна. И че осиновителката ми умря, защото също го е разбрала.

— Да не би да си бленувала? Така ли разбра?

Тя помълча за миг, после отговори:

— Не. Виденията ми не са свързани с мен. Те са за… разни неща. Древни. Но не само древни. Изобщо… Само много специални. Съвсем конкретни.

— Като в Уелс ли?

— Да — отвърна тихо като полъхващия ветрец. — Като в Уелс.

— Самото място или ритуалната мощ на художествените произведения провокира виденията ти?

— Не знам. Не съм сигурна, че мога да ги разделя така. — Тя разтърка ръцете си над лактите и се извърна от него към нощта. — Наистина не искам да задълбавам в това. Откакто разбрах, че повечето хора не реагират като мен, полагам всички усилия да не обръщам внимание на това.

— Но то не си е отишло, нали?

Ядосана, тя се извърна рязко към него.

— Какво искаш от мен?

— Искам да усетя, че не съм съвсем сам тук. Прекарал съм целия си живот с чувството, че съм по-особен от останалите хора.

— Добре. Чудесно. Аз пък съм странна жена. По-добре ли се чувстваш сега?

— Двама чудаци правят едно цяло. — Той се усмихна широко. — Това ни прави нормални.

Тя го зяпна, после се засмя.

— Сложни формули, а?

— На мен ми харесва. — Той я дръпна към себе си, целуна я настойчиво и се загледа в обляното й от лунната светлина лице. — Ти също ми харесваш. Чакай тук.

Риса все още се опиваше от вкуса му и в същото време се опитваше да следи така наречената му логика, когато осъзна, че той отваря вратата на къщата.

— Не можеш просто да… — започна тя.

Но той вече го бе направил.

— … да влезеш там.

С пръсти, увити в ръкава на якето си, Шейн опипа стената, докато намери ключа за лампата. На фона на струящата бяла лунна светлина шейсетватовата крушка на тавана приличаше на кръгла жълта свещ. Но бе достатъчна да се види диван с възглавница и захвърлено одеяло, разпилени дебели книги на масата за хранене и тъмна стая отсреща.

Единственият звук бе трополенето на малки крачета с остри нокти, явно някакво нощно животинче, обезпокоено от внезапната светлина, бързаше да се скрие в мрака навън. Във въздуха се долавяше миризма на стара храна. Не беше остра, по-скоро лек дъх. Къщата излъчваше празнота. Това не бе наситената празнота от скорошна смърт, а деликатното усещане за запустялост, което настъпва в отсъствието на човек.

— Няма никого вкъщи, освен мишките — каза Шейн, като пристъпи на светло.

Риса спря да диша, когато нещо метално проблесна в ръката му. Пистолет.

Въпреки успокояващите си думи, той първо провери и в тъмното странично помещение, преди да прибере оръжието в кобура отзад на кръста си.

В малката стаичка бе като в останалата част от къщата. Нямаше никого.

С ръка в ръкава на якето, той натисна ключа на лампата. Спалнята бе около два на два метра, достатъчна за тясно легло, скрин и цяла редица пирони по стената, които служеха вместо окачалки. Наоколо бе разпиляно, но не с дивия безпорядък, който говори за претърсване. Това приличаше повече на обичайната запуснатост на мъж, който е живял сам и не е обръщал внимание на мръсните дрехи, събиращи прахоляк в ъгъла, докато дойде време за пране някога, когато и да е.

Шейн се огледа наоколо, като отново разтриваше врата си. Не знаеше какво го гризе; знаеше само, че нещо не е наред. Чувствайки се като глупак, той извади малко фенерче, коленичи и погледна под леглото. Видя само следи в прахоляка, сякаш нещо е било издърпано оттам. Може би куфар. Това би обяснило защо в къщата няма никого и единствено колелото стои отвън.

Щеше му се да може да повярва в такова логично и ясно обяснение. Но не можеше. Вместо това продължаваше да оглежда под леглото, като си светеше с фенерчето. Знаеше, че там има нещо.

Просто не можеше да го види.

— Шейн?

Нещо в гласа на Риса го накара да скочи и бързо да отиде при нея в предната стая.

— Какво има?

— Книгите.

— Докосна ли ги? — попита я по-остро, отколкото му се щеше.

— Нямаше нужда. Виж.

Той погледна над главата й към една от книгите, която лежеше разтворена на масата малко встрани. После присви очи и се доближи до нея. Великолепна снимка на нашийника от Снетишъм заемаше едната страница. На срещуположната бяха показани няколко златни брошки.

— Опитвам се да го приема за чисто съвпадение — каза тя.

— И успяваш ли?

— Не.

— Нито пък аз.

— Златото е било прибрано в онези кутии, които намерихме в стаята на Шерил — мрачно каза Риса. — Усетих го.

Шейн не й натякна, че не е казала нищо за това. Нямаше нужда, защото бе усетил същото.

Всичко, което бяха открили, все по-сигурно уличаваше приятелката й в кражба, последвана от убийство.

— Шерил вероятно е получила златото от стария О’Конър — тъжно продума Риса. — Сигурно това е имал предвид Сокс, като каза, че го е намерила в Седона. Но откъде го е имал Върджил? И как? Това не прилича на дом на човек, който може да си позволи да похарчи милиони долари за антични експонати от чисто злато.

Шейн извади апаратчето си за комуникация.

— Няма покритие — констатира без изненада. — Така и очаквах. — Той записа гласово съобщение, което щеше да бъде изпратено на хората на Нийл веднага щом стигнеха до място, където устройството щеше да влезе в обхват. — Нека да проверим дали можем да намерим нещо лично за този човек, което да ускори проучването на „Реъритис“. Ако не успеем, ще трябва да се задоволят с адресите на кутиите. Имаш ли ръкавици?

— Винаги си нося, но няма да ти станат.

— Тогава само ще надничам през рамото ти.

— И ще ми казваш какво да правя — промърмори тя, докато отваряше чантичката си.

— Очаквам това с особено нетърпение.

— Ха-ха. — Тя си сложи ръкавиците. — Предполагам, че няма смисъл да ти казвам колко ми е неприятно да се ровя по този начин в чужда къща.

— И на мен не ми е особено драго.

— Но ще го направиш.

— Ако така ще се успокои настръхналият ми врат, бих обърнал това място надолу с главата.

— И аз ще ти помогна — призна си тя.

Риса започна претърсването от там, където бе застанала. Тя прелисти книгите с обиграните движения на човек, който е свикнал да преглежда страници, изпълнени с плътен текст, и снимки на произведения на изкуството.

Както бе заявил, Шейн надничаше през рамото й. В книгите бяха описани всевъзможни експонати, по всяка вероятност златни и евентуално свързани с келтската култура от десети век преди новата ера до десети век след нея. Страниците, на които подробно бяха описани малки фигурки, брошки, нашийници, гривни, ножове и маски, често бяха отбелязани с прегъване на ъгълчето. Като се изключи това, както и бележките в полетата, написани в някакво объркано отчаяние, оръфаните томчета не издаваха нищо за живота на Върджил О’Конър.

Нямаше чекмеджета, кошче за боклук, кутии или нещо друго в по-голямата стая, в което да са събрани документи или изписани листове.

Или скрито злато.

— Оттатък има ли бюро? — попита тя.

— Не.

— А телефон?

— Не.

— Тогава да минем към кухнята.

Не им отне много време. Кухнята бе по-малка от спалнята. Телефонът бе от старите модели, които се окачват на стената, и даже нямаше функция за бързо избиране на запаметени номера. На плота под него имаше куп сметки и разни рекламни листовки, надписани „До обитателя“. О’Конър явно не общуваше активно с околните.

— За електричество — каза Риса, докато ровеше в разбърканата купчина от сметки, натрупани в хронологичен ред. — За телефон. Няма сметки за вода, значи наблизо има кладенец. Няма лични писма. Бележка за данък върху собствеността, чийто срок изтича скоро. Банково извлечение за триста долара и тридесет и един цента. Спестовен влог, в който има сто и един долара и шестнайсет цента. Сметка за ремонт на велосипедна гума. Различни сметки за хранителни продукти, смесени с останалите. Толкова за документите.

— Няма сметки по кредитни карти — каза Шейн. — Няма вноски за кола. Даже не вярвам да е имал шофьорска книжка.

— Може да е държал деловите си книжа някъде другаде.

— Може — съгласи се Шейн, — но имам чувството, че е държал всичко, което е било от значение за него, точно тук.

— Чувство, значи?

— Да.

Тя въздъхна и се зае да разгледа кухненските чекмеджета и шкафове. Не й отне много време, защото нямаше много за гледане. Не научи нищо полезно; освен ако човек не се интересува от факта, че Върджил О’Конър обича шарен боб и ориз и понякога си подслажда живота със сок от грейпфрут. На електрическата печка имаше тенджери и тигани и следи от загоряла храна. Хладилникът бе малък и празен, с изключение на няколко кисели краставички, които плуваха в мътна течност. Във фризера имаше пълна с гел наколенна скоба и формичка за ледени кубчета.

— Изобщо не ми се ще да се ровичкам в килера му — каза Риса.

— Няма такъв. Само скрин с чекмеджета.

— О, супер. Толкова ми олекна.

Шейн я наблюдаваше, докато тя пристъпваше в спалнята, и по-скоро усети, отколкото видя как потръпна. Зачака, като се питаше дали най-сетне му вярва достатъчно, за да сподели с него онова, което цял живот се е опитвала да прикрива.

— О’Конър е държал златото тук — тихо каза тя.

— Благодаря ти.

Усмивката, с която му отвърна, бе почти тъжна.

— Двама чудаци правят едно цяло, нали така?