Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (47)

Глава 46

Седона

4 ноември, вечерта

От въздуха Седона изглеждаше като изпъстрена със скъпоценни камъни мрежа, метната върху черното кадифе на земята. Малкото летище бе разположено на едно високо плато, свързано с града посредством стръмен, криволичещ път.

Докато Шейн опознаваше местните ограничения в покритието на мобилните телефони, Риса шофираше взетия под наем джип надолу по тесния път към главното шосе.

— Точно така — говореше Шейн в мобилния телефон, който бе и джобен компютър. — На път сме към Камп Верде. Не забелязахме никакви фарове да ни проследяват от летището.

— Продължавай да се оглеждаш, момко — посъветва го Нийл. — Не искам в тази история да се появи и втори труп, този път с твоето име.

— Много ме трогна. Иън провери ли къщата на „Оазис Лейн“?

— Беше там. Провери. Няма никого. Претърсил е мястото от горе до долу. Нищо, освен дето личи, че е тръгнала много набързо.

— Нещо друго?

— Цезар Фирензе Маркес, познат като Сокс, е основният герой в новините на всеки канал. Телевизионните журналисти много се гордеят със снимковия материал.

— Защо мислиш, че направих толкова копия? — попита Шейн. — Телевизионните новини биха започнали и с кадри от разложен труп на крава, ако снимките са добри.

Нийл се засмя.

— Полицаите получават безброй обаждания от хора, които твърдят, че са видели Сокс. Ако този тип е още в града, ще трябва здравата да се покрие, за да не го забележат.

— Каква е официалната полицейска версия за смъртта на Клайн?

— Официално заявиха, че разследват всички улики много внимателно.

— А неофициално?

— Не биха си мръднали и малкия пръст, ако телевизионният екип не бе заснел тялото — отвърна Нийл. — Клайн не е бил сред най-обичаните от полицията.

— Искаш ли да пратя самолета обратно във Вегас?

— Не. Дейна нареди да се използват всички привилегии този случай. Да имаш пилот и самолет на разположение по всяко време е само едно от предимствата.

Шейн изсумтя.

— Добре че мога да си го позволя.

Ясно се чу смехът на Нийл.

— Стараем се да не го забравяме.

С едно натискане на бутон Шейн прекъсна връзката. С второ превключи на режим компютър. Измъкна тъничка писалка от мястото й отстрани на устройството и се зае да проучва информацията, която „Реъритис“, в лицето на Фактоид, изпращаха в компютъра му веднага щом получеха нови данни.

— Не знаех, че си алергична към блатничето — каза Шейн след малко.

Риса му хвърли кос поглед, който казваше да върви по дяволите. Той се ухили широко.

— И към миди.

Тя натисна до край педала на газта, за да задмине лъскав нов миниван, чийто шофьор още не бе успял да разбере къде започва и къде свършва металното чудовище, което кара.

— Закъсняла си да се ваксинираш против тетанус — продължи той, като преглеждаше всички забранени файлове, до които Фактоид бе успял да се добере.

— Ако стигнеш до резултатите от първите ми прегледи при гинеколога, ще се наложи да се връщаш пеша до самолета.

Шейн се засмя и с върховете на пръстите си погали леко бузата и ъгълчето на устата й.

— Освен това зъбите ти са в отлична форма.

Тя му показа два съвършени реда зъби, като леко гризна върха на един пръст, който продължаваше да гали устните й. Той прокара пръсти през късата й коса, на безопасно разстояние от зъбите й.

— Разсейваш шофьора — каза му.

Той погали ухото й и я усети да потръпва.

— Наистина ме разсейваш — добави тя.

Той неохотно се съсредоточи отново върху компютъра. Мълчаливо се зачете вън файловете, докато разноцветните светлини на града се плъзгаха по предното стъкло на колата и се отразяваха от малкия екран на компютъра. Усещаше беглите погледи, които Риса му хвърляше от време на време, но тя не посмя да наруши концентрацията му, като задава въпроси, чиито отговори той още не е открил.

Пъстрите светлини на града се скриха от погледа им, когато пътят навлезе в горист участък от националния парк. Избледняла огнена лента обгръщаше назъбения западен хоризонт в безмълвно напомняне за умиращата сила на слънцето. Нащърбената луна бе като сияен бял воин на фона на синьо-черното небе. Проблясваха звезди, но само там, където нощта бе тъмна, извън досега на слънцето и луната.

Градчето Оук Крийк премина бързо от двете страни на колата като размазани светлини, скупчени край пътя. Отвъд светлините нощта тънеше в мрачно очакване, търпелива, както само тя умееше да чака. Скоро навсякъде настана мрак, прорязван от сноповете на автомобилните фарове, които чертаеха линии по черната пътна настилка.

Риса следваше указателните табели, които показваха къде да се включи в междущатската магистрала, и натисна здраво газта, за да се съобрази с типичната за Аризона скорост по магистралите — осемдесет мили в час в бавната лента. Когато открехна леко прозореца, вътре нахлу студен въздух, чист като планински поток. Тя вдиша дълбоко, бе дори по-хубав от водата, по-жив.

— Искаш ли аз да карам? — попита Шейн, без да вдига поглед от екрана.

— Добре съм. Само исках да разбера дали въздухът е толкова чист, колкото изглежда. Наистина е.

— Да, все забравям колко красива е пустинята, с червените скали и кедровите горички.

— Никога не съм идвала насам досега, затова няма какво да забравям или да си спомням.

Той вдигна очи от компютъра. На отразената от таблото на колата светлина очите й блестяха — тайнствени и толкова красиви, че направо му късаха сърцето.

— Не излизаш сред природата достатъчно често.

— Работя за робовладелец.

— Напомни ми да го натупам.

— А не е ли по-добре аз да го натупам?

Шейн се ухили.

— Май ме бъркаш с глупавия ми брат-близнак.

— Не бих могла да те заподозра в глупост въпреки външния ти вид за милиони.

— Скъпа, струвам повече от няколко милиона.

Изписаното на лицето му очакване показваше, че предугажда хапливия й отговор. Отвори уста да му отвърне подобаващо, но се разсея заради някакъв тип, който я задмина, сякаш тя е натиснала спирачки.

— Глупак — промърмори Риса. — Какво си мисли, че кара състезателна кола ли?

Странната каравана се олюля, когато собственикът й се престрои отново в бавната лента за движение.

— Надявам се, че гумите са подходящи за амбициите на шофьора — каза Шейн.

— Все ми е тая. Стига да изчезне от хоризонта, далеч от мен.

Шейн забеляза, че тя постоянно хвърля поглед към огледалото за обратно виждане и страничните огледала.

— Следи ли ни някой?

— Ако ни следят, значи се държат на достатъчно голяма дистанция и светлините им се сливат с останалия трафик.

Табелата за Камп Верде изникна от мрака. Риса не си направи труд да даде сигнал, че завива. Просто пое по платното, излизащо от магистралата, с надеждата да свари някого неподготвен. Едва след знака стоп в края на отбивката тя спря встрани, угаси фаровете и впери поглед в огледалата.

Никой не зави по пътя за Камп Верде.

Никой не ги подмина.

Никой не го бе грижа.

— Искаш ли да се прегръщаме в колата като тийнейджъри? — предложи Шейн.

— Разбира се. Ти се съблечи пръв.

Той се разсмя на висок глас и се замисли колко спокойно и приятно му е с нея, колко правилно му се струва тя да е наблизо.

— Караш ме да съжалявам, че не съм добър в отношенията мъже — жени.

— Това ли е моментът, в който трябва да кажа, че си повече от добър в отношенията мъже — жени?

— Не става дума за секса. Имам предвид връзките.

— О, това ли. И аз нямам голям късмет в това отношение. Мъжете, изглежда, по-скоро ограничават личността ми, а не я обогатяват с нови преживявания. — Тя погледна в огледалото за обратно виждане. — Предполагам, че аз също им действам така.

— Досега толкова упорито ме отбягваше, че успя само да нараниш самолюбието ми.

Изгледа го невярващо.

— За какво говориш? Аз направо ти се нахвърлих и те съборих на пода.

— Така ли стана? А аз си мислех, че аз съм те притиснал в ъгъла и съм ти се нахвърлил.

Тя се помъчи да не се ухили широко, после се отказа и се засмя.

— Беше… невероятно. Всеки път. Винаги.

Шейн присви клепачи, очите му блестяха.

Откъслечни проблясъци от спомени разгорещиха кръвта на Риса. Искаше й се да пропълзи в скута на Шейн и да го близне само за да провери дали вкусът му е толкова чудесен, колкото си го спомня. Издиша шумно и запали мотора на колата, преди изкушението да е надделяло над разума й.

— Сигурна ли си? — попита той дрезгаво, впил очи в сочните й устни.

Тя изстена.

— Да не би у теб да се крие тайно желание да те арестуват за развратно и разпуснато държане на публично място?

— Не и преди да те срещна.

— Какво?

— Млъквай.

Той все още се смееше, когато тя пое по една от градските улици.

Мотел „Седърс“ бе точно встрани от главната улица и изглеждаше по-стар и от каменните блокове, извисяващи се към небето. Една измъчена неонова реклама примигваше и пращеше, като предлагаше стаи за една нощ, за седмица или за месец. Макар под нея да имаше надпис „Свободни стаи“, офисът бе заключен. Изглежда, бе така от доста време. На окачена от вътрешната страна на вратата бележка някой бе написал с печатни букви, че всеки, който се интересува от стая под наем, може да се обади на посочения местен номер и да разпита за подробности.

Имаше дванадесет малки бунгала и две коли. Всяка от тях бе паркирана по средата на своята половина от прашния паркинг, сякаш се страхува, че другата може да е заразна. Между плътно спуснатите пердета на две от бунгалата се процеждаха тънки снопчета светлина.

— Много дружелюбно място — отбеляза Шейн.

— Сигурен ли си, че е това?

— Проследяването на обратната връзка показа, че телефонният номер на Шерил е на този адрес. Картата, която изтеглих от Интернет, ни доведе точно тук.

— Мислех, че само полицаите и службите за спешни случаи имат достъп до проследяването на обратната връзка.

— Помисли пак.

Риса леко барабанеше с пръсти по волана.

— Кое бунгало?

— Щастливият номер седем.

Тя се намръщи. Ако бунгало номер седем илюстрираше късмета, тя лично би предпочела упорития труд.

— Няма кола. Няма светлини.

— Няма ключ.

— Това не е проблем.

Шейн вдигна вежди.

— Да не би добросъвестната ми и строга уредничка да предлага влизане с взлом?

— Няма нужда. Шерил винаги оставяше по някой ключ наоколо, така че, когато забрави своя — а тя винаги го забравяше, — да не се налага да чупи прозореца, за да влезе.

— По дяволите. А аз се канех да те шокирам с тайните си умения. Ужасно се разгорещявам, когато започнеш да се държиш ледено-официално с мен.

Тя понечи да пита дали наистина би проникнал с взлом като крадец. После реши, че не би искала да чуе отговора, и вместо това попита:

— Значи те възбужда ледено-официалният ми тон, а?

— Всеки път.

Тя вдигна очи към тавана, излезе от колата и се залови да търси евентуални скривалища за ключ. Трябваха й само двайсетина секунди да намери ключа, скрит под един бетонен къс от онова, което би трябвало да е пътека от паркинга към бунгало номер седем.

Шейн го взе.

— Аз ще вляза пръв.

— Защо? Мислиш ли, че тя…

Той се наведе и пресече думите й с бърза, страстна целувка.

— Мисля, че съм по-едър от теб, това е. Изчакай, докато ти кажа, че всичко е наред, ясно?

— Не съм съгласна. — Тя потърка ръцете си, за да се защити от нощния хлад. — Но ще те послушам. Този път.

По ключа бе полепнал пясък, но той все пак свърши работа.

Шейн пристъпи в тъмната стая и предпазливо подуши въздуха. Застоял цигарен дим. Нещо горчиво. Прахоляк. Непрани дрехи.

Стари миризми, не нови. Не скорошни.

Не миришеше на смърт.

— Шейн? — тихо го повика Риса.

— Дотук всичко е наред. Затвори вратата зад себе си.

Първото нещо, което видяха, бе стара дървена кутия.

Шейн приклекна до нея и се залови да запомня адресите.