Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (32)

Глава 31

Лас Вегас

3 ноември, следобед

Шерил се усмихна на сериозния младеж на рецепцията, който обслужваше гостите на хотела. Такава усмивка, освен всичко друго, определено вдигаше кръвното и обнадеждаваше мъжете. Макар да носеше големи пакети и в двете си ръце, все пак успя да погали косматите пръсти, които й подаваха новата карта-ключ.

— Благодаря ти, сладурче — каза тя, като взе картата.

— Нека ви помогна за багажа.

— О, не бих искала да те откъсвам от работата ти. Но непременно ще те потърся следващия път, когато се връщам с покупки. — Тя се усмихна още по-топло и се отдалечи, преди той да успее да изтъкне, че работата му е именно да помага на клиентите. Само я попита:

— Сигурна ли сте?

— Честна дума — подхвърли му през рамо.

В мига, в който се извърна от рецепцията, усмивката й изчезна. Знаеше, че Сокс ще тръгне след нея. Само не бе сигурна колко време ще му е нужно да влезе във форма и да се появи пред вратите на „Златното руно“.

Преди да го стисна за топките, трябваше да го питам какво е направил с Тим — горчиво си помисли тя. — После можеше да се обадя в полицията и да ги насъскам срещу Сокс.

Вече бе късно. О, все още можеше да позвъни в полицията и да съобщи за изчезнал човек, като спомене, че Сокс е бил последният, който е видял Тим жив, но полицаите нямаше да си мръднат и пръста, преди да минат два дни или две седмици. За нея това бе прекалено много време.

Освен ако междувременно не се намери труп.

Забързаните крачки на Шерил се поколебаха, после тя отново тръгна уверено напред. Искаше й се да вярва, че Сокс не би убил приятеля си от затвора, но не вярваше в приказки от…

Никога не бе вярвала.

Винаги бе успявала да проникне в истината зад красивите думи.

Ето ти сладкишче, момиченце. Качи се в колата ми и хубаво ще се повозим. О, да, скъпа, обичам те.

Ако Тим е жив, просто ще трябва сам да се погрижи за себе си. „Сладкишът“, който й предлагаше, бе страхотен, прекарването бе най-доброто, което някога бе имала, но да хленчи, задето го е загубила, бе пилеене на време, а тя не можеше да си го позволи. Освен това може и да е жив и просто да се крие някъде, докато тя се поуспокои.

Все едно да цъфнат налъмите.

Отблъсна мислите за Тим някъде в тъмните ъгълчета на съзнанието си. С набързо придобита рутина, докато придържаше с една ръка пакетите си, тя набра кода в асансьора, мина през вратите и забърза надолу по коридора, докато стигне до апартамента на Риса.

Колкото и да бе притеснена, все пак отново изпита изненада, примесена с прилив на удоволствие, че наистина се намира в апартамент със страхотен изглед към града, плюшени килими, ярки цветове, огромна баня, в която можеше да се побере цял футболен отбор, и няма нужда да върши каквото и да било, освен да се наслаждава на всичко това. Никакво чистене, готвене, пране, прибиране на боклуците след Тим, никакви напукани плочки в банята и мръсотия по пода, никакви хлебарки, изпълзяващи от ръждясалите тръби.

Нямаше и кокаин. Не й остана време да потърси подходящия човек. И все пак, макар и без наркотик, прекараният тук ден бе истинско удоволствие. Жалко, че приключи. Но край.

Стовари пакетите на леглото и затършува в тях с бързи, премерени движения. Къса кафява перука. Спортен сутиен, който би превърнал и планина в къртичина. Рекламна тениска от „Златното руно“, най-голям размер. Много широки джинси. Найлонови куриерски торбички. Гуменки. Голям мъжки найлонов анорак. Безброй безопасни игли. Бейзболна шапка и широки слънчеви очила. Голяма възглавничка за бременни.

Последният предмет я накара да се ухили. Би заложила цялото си злато, че е първата жена, откраднала възглавничка-подплънка за напреднала бременност от пробната в магазина за дрехи за бременни.

Като поглеждаше от време на време към часовника, Шерил изпразни двата си куфара. Натъпка всичките си вещи, освен златото, в един от малките модерни куфари на колела на Риса. Побра се всичко, освен голямата резедава чанта-раница. С известно съжаление я захвърли настрани. Не можеше да я носи открито. Даже и тъпак като Сокс би я разпознал, ако я види повторно, без значение как изглежда жената, на чийто гръб е.

Внимателно уви всеки от златните предмети в тоалетна хартия, така че да не издават звук при удар един в друг. После ги прибра в различни найлонови торбички, които служеха за носене на пари, кредитни карти и дребни бижута до тялото, далеч от ръцете на джебчиите. Безопасните игли проблясваха за миг, докато прикрепваше лентите към други ленти, торбичките към други торбички и лентите към съседните торбички.

Когато най-сетне остана доволна от резултата, пет пъти бе пренаредила златото около тялото си и бе използвала и последната си безопасна игла. Да носи златото, прикрепено около тялото си, се оказа голямо изпитание. Даже и след като свали от кръста си двата най-тежки предмета и ги окачи под мишниците си, пак се поклащаше като патица, вместо да ходи. Когато най-накрая бе завързала всяко нещо на мястото му, се чувстваше като товарно муле и изглеждаше като такова.

— Как ли го правят? — промърмори си тя, балансирайки тежестта около ханша си, като леко се наведе назад. — Бременните жени наддават сигурно по трийсет килограма и пак успяват да се разхождат насам-натам. По дяволите, аз не нося толкова много, а едва се тътря.

Лекичко подскочи веднъж-дваж за проба. Нищо не дрънчеше. Всичко остана горе-долу на мястото си. Подскочи отново и накрая взе подплънката за бременни и я нагласи върху всички завързани по тялото й буци.

Едва успя да закопчее джинсите заради странната си „бременност“, но здравият плат помагаше всичко да се задържи на мястото си, особено след като бе използвала и последната безопасна игла. Навлече спортния сутиен, прокле гласно и се опита внимателно да се намести, докато престане да я прещипва и златото да се забива в нежните й мишници. Крещящата тениска в черно и златисто скри множеството странни подутини. Синият анорак — също.

Пет минути в банята й стигаха, за да си сложи грима и перуката. Изтърси съдържанието на голямата си кожена раница на леглото. Шофьорска книжка, ключове за кола, пари, мобилен телефон — всичко се побра в джобовете на спортното яке. Останалото — в куфара на колела.

Внимателно намести бейзболната шапка върху перуката, която скриваше собствената й коса. Шапката бе също толкова безвкусна, колкото и рекламната тениска на казиното, но тя не се опитваше да стане невидима. Просто не искаше да изглежда като добре облечена блондинка със страхотни гърди.

Още две минутки пред огледалото й стигаха да се увери, че не се показва нищо, което не бива да се вижда. Усмихна се широко на образа си в огледалото, после се засмя на глас. Нищо не й доставяше по-голямо удоволствие от това да мами лековерните глупаци.

Жалко, че Риса не можеше да се присъедини към нея за веселбата. Старата й приятелка обаче просто ще трябва да направи същото.

Сама да се погрижи за себе си.