Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (36)

Глава 35

Лас Вегас

3 ноември, късно следобед

Шейн затвори вратата след детектива от полицията в Лас Вегас, който бе задал повече въпроси, отколкото Риса можеше да отговори. Когато се извърна, тя все още седеше в малката приемна в съседство с кабинета му. Отпусната на наситенозелените възглавнички на дивана, имаше изтощен вид. Кожата й бе бледа, под красивите й очи се бяха образували сенки, ръцете й бяха отпуснати и дори модерно подстриганата й тъмна коса изглеждаше безжизнена. Шейн подозираше, че знае защо.

И това адски го ядосваше.

— Направи всичко по силите си да прикриеш Шерил — каза й грубо. — То е много повече от онова, което тя направи за теб.

Риса несигурно повдигна брадичка и го погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Приятелката ти е дала ключа си на…

— Не — прекъсна го тя. — Шерил има навик да си губи ключовете. Непрекъснато й се случва. Винаги си е била такава.

— Значи твърдиш, че някакъв идиот намира електронна карта-ключ някъде в Лас Вегас и случайно знае, че е от твоята стая и как да стигне до нея, без да задава въпроси, така ли?

Тя отвори уста, после я затвори.

— Не мога да обясня това.

— Тогава може би ще ми обясниш защо се опитваш да сложиш ореол на невинност около „сладурана“ като Шерил Фокнър.

— Тази „сладурана“ е единственият ми близък човек — изстреля в отговор Риса. — Двете сме като сестри във всяко отношение, освен по кръв. Тя не би ме забъркала в такава каша.

— Ако си го повтаряш достатъчно често, накрая може и сама да си повярваш.

Риса скочи на крака, подтиквана от внезапен прилив на адреналин и ярост.

— Какво ли разбираш ти от приятелство! Нямаш никакви приятели! Прекалено безчувствен и пресметлив си, за да знаеш какво е да изпитваш нужда от… — Тя спря рязко и се извърна настрани. Не искаше той да види сълзите, които я изгаряха по-силно и от гнева. — Съжалявам. Прекалих. Можеш да мислиш каквото си искаш за Шерил, задето се облича секси и не се занимава с благотворителни дела. Само не искай от мен да споделям мнението ти.

— В асансьора не ме мислеше за безчувствен — изтъкна Шейн с мрачна решителност. — Ще се съглася за пресметливостта, защото си спомних за камерата, за радост на служителите на казиното, които я следят, и не правих секс с теб още там.

Риса се сви от резкия му тон. Ядосан, нетърпелив, раздразнен до край. Част от нея приемаше, че Шейн има право. Друга част искаше да изкрещи, че Шерил й е приятелка. Единствената й приятелка. Двете бяха преживели заедно прекалено много, за да се предадат една друга.

— Не мога да повярвам, че би пратила подире ми онзи тип — каза Риса.

Скованият й гръб и изтънелият от напрежението глас накараха Шейн да се почувства като някаква долна твар, задето я притиска по този начин. Бе преживяла толкова много през изминалите няколко часа и нямаше нужда да й натяква каква лъжкиня и мошеничка е приятелката й от детинство.

Той се приближи мълчаливо и сложи ръце на напрегнатите й рамене. Тя подскочи от изненада, после остана на място.

— Имаш ли някаква представа какво ми мина през главата, когато видях онзи мръсник да насочва пистолет към теб? — попита я тихо.

Тя поклати глава.

Той се наведе, докато устните му почти опряха до нежната кожа на шията й.

— Ако можех да го убия, щеше да умре на място.

Топлият му дъх, както и увереността в думите му я накараха да потръпне с цялото си тяло.

— И това бе още преди да сме се любили — продължи Шейн. — Не знам защо ме привличаш толкова силно. Но е така.

Тя си пое дъх на пресекулки.

— Похот. Това е причината. Просто… — Гласът й замря, когато усети топлия връх на езика му да докосва шията й. Лекичко, само веднъж. — … похот.

— Ако вярвах, че е само това, щях да спя с теб, преди да те наема на работа — изтъкна той. — Ти ме желаеше още първия път, когато се срещнахме в „Реъритис“. И аз те желаех. Лесно беше, нали? Страстна авантюра, после приятелска раздяла и всеки поема собствения си път нататък.

— Пп-правилно.

— Грешен отговор. — Той отново я вкуси. И този път нежно. Не вярваше достатъчно на себе си, за да си позволи да я целуне истински. Сега я желаеше дори повече, отколкото преди. Сега знаеше колко е прекрасно. — Много повече от похот е. Ти го знаеше. И аз го знаех. Затова и двамата бягахме един от друг. Можеш ли да признаеш поне това?

Искаше й се да отрече. Не можеше.

— Това ме плаши.

— Мен също. Но после хвърлих един поглед към монитора и видях как онзи мръсник се опитва да те застреля. Направо полудях. Дори не знам как съм стигнал до теб. Знам само, че няма повече да се противопоставям на силата, която ме привлича към теб. Искам да… ти помогна.

Мисълта, че Шерил така безгрижно е поставила в опасност живота на приятелката си, караше Шейн да изпитва желание да потроши всяка кост от разкошното й тяло. Но знаеше, че Риса не е готова да чуе това. И може би никога няма да бъде.

Много жалко е, че тя не изпитва същата дълбока страст към него.

Не че бе изненадан от липсата на чувства от нейна страна. Според майка му и баща му Шейн просто не бе от хората, които получават любов. Така че, също като баща си, той се бе задоволил с това да стане богат. Но за разлика от бащата, за сина богатството не бе достатъчно.

Но Шейн не бе открил това дори и за себе си, докато не видя някакъв идиот с шарена хавайска риза да стреля по Риса.

— Какво изпитваш ти? — попита той. — Все още ли искаш да избягаш далеч?

— Не. Да. — Тя се засмя нервно. — Не знам.

Можеше да плъзне ръце по тялото й, да я целува и гали, докато стане отново каквато бе в асансьора — страстна, забравила себе си, ненаситна. Знаеше, че нейната страст не би могла да се сравни с ничия друга. Питаше се дали и тя го знае и дали това я плаши толкова, колкото го желае. От онова, което бе научил за детството й, бе разбрал, че е трябвало да прикрива чувствата си, за да не я наранят, също като него.

— Добре. — Шейн вдигна ръце и се отдръпна. — Почти е време за вечеря. Искаш ли да хапнем, преди да се качим и да огледаме апартамента ти?

— Не. — Гласът й бе дрезгав, затова прочисти гърлото си. — Не, благодаря. Няма нужда да идваш и ти. Този път никой няма да се крие в дрешника.

— Много жалко.

Тя се извърна и видя играещата по устните му усмивка — като на ловец, подгонил жертвата си. Не бе приятна усмивка. Бе студена като зимна луна. За първи път разбра, наистина осъзна, че той би убил заради нея, без изобщо да се замисли. Това я накара да се почувства много странно.

Никой, дори и Шерил, не бе проявявал такава загриженост за нея. Никога досега.

— Във всеки случай — продължи Шейн, — докато полицаите не хванат човека, който се опита да те убие, никъде няма да ходиш сама. Особено пък до апартамента си.

— Той няма да се върне.

— Изобщо не биваше да стига дотук.

— Сигурно е проследил Шерил.

— Ако го е направил, трябва да е бил невидим. Хората от охраната прегледаха записите от камерата в коридора пред апартамента ти от два дни преди Шерил да получи ключ досега. Той се появява само два пъти. Веднъж на влизане в апартамента ти днес и веднъж на излизане, заедно с теб.

Риса понечи отново да защити Шерил, после осъзна, че това е излишно. Шейн не нападаше приятелката й. Само изтъкваше неприятната истина: мъжът не бе последвал Шерил до апартамента на приятелката й.

Господи, Шерил! Какво е станало с децата, които бяхме някога?

— Добре. — Риса въздъхна едва-едва. — Добре. Ще се опитам да не си го изкарам на теб, задето съм уплашена, ядосана и пълна с адреналин. Но… — Гласът й замря до шепот. — Господи, колко боли. Само се опитвах да й се отплатя за онова, което тя направи за мен, когато бяхме деца. Да й осигуря място, където никой да не я нарани. И все още мисля — все още вярвам, че не ме е предала. Вярвам, че е някъде там, навън, и бяга изплашена, както някога. Само че сега е сама.

Шейн не би могъл да каже нищо, което да я успокои, затова само леко стисна раменете й.

— Готова ли си да направим списъка, за който помоли детектив Уилсън?

Без да се замисля, Риса извърна глава и докосна с устни ръката на Шейн.

— Добре. Може би Шерил е оставила нещо за мен. Някаква бележка или… нещо…

Шейн погали брадичката й с върховете на пръстите си и си припомни за всички причини, поради които не биваше да я съблазнява още сега, още тук. И най-основателна от всички бе, че виждаше умората, която прозира в красивите й очи.

— Отново те желая — каза той. — Не мога да спра да те желая дори когато съм потънал дълбоко в теб.

Тя облегна глава на гърдите му.

— И с мен е същото. Не знам какво да правя. — Почувства смеха му още преди да го чуе. — О, да, за тази част знам много добре. Но останалото… знаеш какво имам предвид.

— Да, знам. Готова ли си за огледа?

Тя издиша шумно.

— Разбира се. Това поне е нещо, което разбирам.

Шейн я хвана за ръка, поведе я към частния си асансьор и набра кода. Вратите се отвориха и после бързо се затвориха след тях. Дебелият, специално тъкан килим, бе пъстра плетеница от меки тонове и поглъщаше всички механични шумове. Облицовката бе от екзотична дървесина, прорязана от деликатни златни нишки. Въздухът бе свеж и ухаеше на високи планини и бързи потоци.

Риса въздъхна и почувства как част от тъгата й се изпарява. Асансьорът бе като успокояващ оазис насред напрегнатата работа, страха и несигурността. Прекалено скоро вратите се отвориха и тя се оказа на прага на коридора на своя етаж. Примигна, докато се ориентира.

— Това не е ли означено като товарен асансьор? — попита го.

Шейн се усмихна.

— Да.

— Хитро.

Той се засмя и пусна ръката й, за да я подкани да пристъпи в коридора. Усети как гръбнакът й отново се изпъна напрегнато, когато мъж, облечен във всекидневни дрехи, се приближи към тях.

— Не се тревожи — каза Шейн тихо. — Наредих да сложат допълнителна охрана на този етаж. Това е един от нашите хора.

— Добър вечер, госпожо, господине.

Шейн му кимна.

— Как е?

— Спокойно.

— Добре.

Служителят от охраната в цивилни дрехи отмина нататък с небрежна походка и с вид на човек, който не мисли за друго, освен да поиграе малко на хазарт в казиното.

— Вечер ли е? — попита Риса и погледна часовника си. — Да, вярно. — Посърна, като се сети за полицаите, които я караха да повтаря отново и отново разказа си. — Боже, как лети времето, когато човек се забавлява.

— Да. Направо не знам още колко мога да понеса.

Тя спря пред апартамента си, бръкна в малкото джобче на полата си и не намери нищо.

— Нямам ключ. Сигурно съм го изгубила, докато се опитвах да избягам от онзи тип. Или в другия апартамент, когато ние…

Той я погледна с потъмнели очи, които й припомняха случилото се.

Усети как страстта отново я обзема.

Без да каже нищо, той извади малка пластмасова карта от портфейла си. Електронно кодираният ключ идеално пасна на отвора до вратата. Тя се отвори. Той й подаде картата.

— Има нов код. Ако я загубиш или я дадеш на някого, уведоми хората от охраната — каза Шейн. — Всеки, който използва тази карта, без да е придружен от теб, много бързо ще се окаже център на внимание от страна на въоръжени мъже.

Риса понечи да отговори и тогава видя бъркотията вътре. Влезе в стаята и застана с ръце на кръста.

— О, по дяволите. Надявах се да съм се объркала.

— Какво искаш да кажеш?

— Мислех, че нещо не съм видяла добре и че не би могло да е толкова зле. Пак съм сбъркала. Как мога да разбера дали нещо липсва, като нищо не си е на мястото?

Тъй като тя вече крачеше към спалнята си, Шейн реши, че едва ли очаква отговор. Бързо огледа техниката в апартамента и откри телевизора, DVD плейъра, стерео уредбата и компютъра по местата им. Горе-долу. Компютърът всъщност бе в другия край на стаята. Дрехи — разкъсани и захвърлени — покриваха телевизора и се трупаха на купчина на пода в средата на спалнята. Из всички стаи бяха разпилени обувки.

Тя бързо огледа банята и кухнята. Всичко бе наопаки. На пръв поглед нищо не липсваше. Списъкът й за пазаруване все още стоеше на хладилника, прикрепен с магнит във формата на ухилена зелена жабка. Шейн бе в спалнята и оглеждаше хаоса.

— Всички домакински уреди са тук — каза тя.

Той повдигна тъмносин дантелен сутиен от нощната лампа. Бе видял и бикините от комплекта във ваната.

Следващия път определено ще я караме по-бавно. Да усетя плъзгането на дантелата по кожата й си струва забавянето.

Внимателно сгъна коприненото бельо и го остави на скрина, чиито чекмеджета липсваха. Бяха захвърлени на пода с дъното нагоре.

— Ами бижутата? — попита той.

Тя поклати глава.

— Онези, които ми харесват, са прекалено скъпи.

— Затова нямаш бижута?

— Прекарах детството си с второкачествени и третокачествени неща и с разни подаяния от добри хора. Ако не мога да си позволя нещо в момента, предпочитам да изчакам, докато мога.

— Какво би искала? — попита я тихо.

Би й го дал начаса.

— Всичко е в музеите. — Погледна към обърнатия матрак и едва сега забеляза прорезите от нож, които мъжът бе направил в него. — Мисля, че е бил вбесен.

Шейн проследи погледа й и усети едновременно лед и гняв да се вливат във вените му.

— Мисля, че си права.

— Търсел е нещо, което нямам.

— Келтско злато.

Тя се вгледа в бъркотията.

— Колкото и да не ми е приятно, трябва да се съглася.

— И докато си така благосклонна, какво ще кажеш да проявиш малко повече доверие в мен?

Тя се извърна и го погледна изненадано.

— Имам ти доверие.

— Наистина ли? Тогава защо не ми каза, че Шерил има за продан изумителни келтски произведения на изкуството от злато?

— Защото тя не ми каза.

— Интересно.

Без да го осъзнава, той извади златната писалка от джоба на спортното сако и започна да я премята из пръстите си, докато обмисля вероятности и възможности с бързина, която изнервя много хора.

Риса не се притесняваше. Харесваше й, че у него има нещо повече от красиво лице и страхотно тяло. Следващия път щеше да се погрижи да разсъблече не само най-съществените части от тялото му. Прехапа устни, за да прикрие усмивката, която напираше да изгрее на лицето й. Само няколко минути с него струваха повече, отколкото часове с който и да било друг мъж. Това би я притеснило, ако не я караше да се чувства толкова страхотно.

— Тя знаеше ли с какво си изкарваш прехраната? — попита Шейн накрая.

— Да. Но никога досега не ме е питала за нещо, свързано с работата ми.

— Значи можем да предположим, че е дошла при теб заради познанията ти за древните златни произведения на изкуството, а не заради внезапно обзелото я желание да се върне към детските си спомени.

На Риса не й се искаше да се съгласява, но това бе толкова логично, че не можеше да го отрече.

— Предполагам, че е така. Всъщност не съм я виждала от няколко години. Поддържахме връзка по телефона.

Златната писалка поспря за миг.

— Имаш ли номера й?

— Тя непрекъснато се местеше. Обаждаше се за моя сметка.

— Сигурно от уличен телефон.

Риса сви рамене.

— Не съм питала. Последния път, когато се чухме, май е от мобилен.

— Значи се издига в обществото.

Тя си помисли за дрехите на Шерил, когато се видяха, и не каза нищо. Ако това значеше, че се е издигнала, то приятелката й е била пропаднала много ниско.

— Не се е обаждала на никого, докато е била в стаята ти — добави Шейн. — Поне не и от твоя телефон.

— Проверявал ли си? — попита го раздразнено.

— Всяка поръчка от тази стая се плаща от служебната сметка.

— И откога?

Златната писалка изчезна обратно в джоба му с изненадваща бързина.

— Откакто приятелката ти натрупа близо десет хиляди в сметката на стаята ти.

Риса зяпна от удивление.

Шейн извади джобния си компютър и влезе в съответния файл. Мълчаливо й подаде да погледне. Списъкът с разходите на Шерил бе направо стряскащ.

И дълъг.

— Ще ти върна парите — мрачно каза Риса.

— Не.

— Да. Това е…

— Няма смисъл да спорим — прекъсна я той. — Обявил съм постоянна награда от десет хиляди долара за сведения относно купуването на ценни златни произведения на изкуството. Що се отнася до мен, считам, че Шерил е взела тези пари. Или ще отречеш, че тя има връзка с келтското злато, което купихме, и ще кажеш, че всичко е едно голямо съвпадение?

Риса по навик понечи да спори с него, после се отказа.

— Много бих искала, но дори и сладките детски спомени не могат да ми помогнат в случая. — Тя прегледа набързо списъка с покупките на приятелката си и му върна апарата. — Е, сега вече знаем защо не е била засечена от камерите да напуска стаята преди пристигането на Бозо.

Шейн бе разгледал списъка с последните покупки на Шерил. Бързо погледна сметките, взе от Риса джобния компютър и го превключи на режим комуникации. Преди да свърши да говори, петнайсет души преглеждаха записаните от камерите данни и търсеха едра жена с къса кестенява коса, торбести джинси и синьо спортно яке.

— Кажи им, че вероятно тегли и черен куфар на колела — добави Риса. — Моя. Няма го в дрешника.

Шейн добави и тази информация и прекъсна връзката. Когато се обърна, Риса ровеше в купчината дрехи в средата на стаята. Отдолу имаше два стари очукани куфара.

— На Шерил ли са? — попита той.

— Да.

Отиде до нея, взе единия от куфарите и започна да проучва ръбовете с чувствителните пръсти на опитен комарджия. Откри само стара мръсотия и нови скъсвания. Същото бе и с другия. Погледна към Риса. Тя подреждаше разхвърляните дрехи с бързи и уверени движения, които винаги го впечатляваха. Този тип хладна прецизност бе изненадваща за жена, която изглежда — и действително е — чувствена и страстна като Риса Шеридън.

— Всички дрехи по пода твои ли са? — попита Шейн.

— Дотук, да — отвърна му тя.

— Някакви послания, надраскани с червило по огледалото в банята?

Риса изсумтя.

— Шерил не би хабила така хубавото червило.

— Някакви бележки до списъка за пазаруване в кухнята?

Погледна го стреснато. Той се усмихна.

— Не, не съм ровил из апартамента ти. Повечето хора си имат такъв списък накъде из къщи. Обикновено в кухнята.

— Няма бележка.

— А списък?

По лицето й пробяга усмивка.

Тя вдигна един халат и го тръсна рязко, при което омачкано парче хартия полетя от гънките му към Шейн. Той го грабна още във въздуха със светкавичен жест, приглади листа и мълчаливо зачете написаното.

— Не знаех, че си падаш по завихрянията — каза й.

— Какви завихряния?

— Нали се сещаш. Червени скали в пустинята и хора, хванати за ръце по време на слънцестоенето. Разговори с мъртвите посредством медиум. Разширяване на психичното…

— Пълни глупости — промърмори тя, после се смръзна, опитвайки се да си спомни нещо, което Бозо бе казал. Не червени скали в пустинята, но нещо подобно.

— … психично поле — довърши Шейн. Той обърна цветната страница, която очевидно бе откъсната от някаква брошура. — Виж ти, виж ти. Правела се е на медиум в Седона.

Риса вдигна очи.

— Какво?

— Шерил. Или би трябвало да кажа Лейди Фокнър.

— В Седона ли? — изправи се Риса.

— Така изглежда. „Лейди Фокнър ще бъде ваш водач в света на друидите. Говорете с крал Артур, кралица Гуинивиър и най-великия сред друидите — самия Мерлин. Чрез Лейди Фокнър ще узнаете всички тайни на древните и могъщи…“

Риса грабна листа от ръцете му, бързо го прочете и се намръщи.

— Ето какво е имал предвид Бозо.

— Какво?

— Каза нещо за златото, което тя била отмъкнала от някакъв стар глупак в Седона. — Вдигна поглед и срещна напрегнатите му очи. — Там някъде има още келтско злато.

— Не спомена това пред детектив Уилсън.

— Бях уморена от въпросите му. — А и не искаше да замесва Шейн в трафик на крадени златни произведения на изкуството. — Знаеше, че са откраднати, нали?

Той се усмихна.

— Изобщо не съм се съмнявал. Въпросът е преди колко време.

— Не достатъчно дълго — кратко отсече тя.

— Не. Не достатъчно дълго.

— Звучиш много сигурен.

— Фактоид не е открил абсолютно никаква следа от тях в списъците с крадени вещи на различните организации. Нито на Интерпол, нито на Скотланд Ярд, нито в базата данни на откраднати археологически находки, нито сред кражбите от музеи, нито пък от частни колекционери. Съвсем нищичко. Ако тези златни предмети някога са съществували в публичните регистри, то не можем да го докажем.

— О, по дяволите! — каза тя. — Щом най-големият спец в разследванията на „Реъритис“ не може да открие нещо, значи то не съществува. Което ни изправя пред голям проблем.

— Не, изправя мен пред голям проблем.

— Какво искаш да кажеш?

— Уволнена си.