Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (37)

Глава 36

Лос Анджелис

3 ноември, рано привечер

Седейки в кабинета си в „Реъритис“, С. К. Нийл хвърли бърз, преценяващ поглед към екраните, които покриваха отсрещната стена. Дейна стоеше до него с ръка на рамото му и го масажираше с разсеяната чувственост на котка. Той не го приемаше лично. Засега. И това щеше да стане, но по-късно, когато двамата отидеха на вечеря в къщата му, намираща се сред огромен парк, собственост на компанията. Изобилието от ярки цветове, което успяваше да постигне в градините си през ноември, бе много красиво на лунна светлина. Също и светлините на Лос Анджелис, прострени долу в ниското. Откъм леглото му гледката бе невероятна.

А и Дейна също.

— Мислех, че проклетата среща никога няма да свърши — каза тя. — Някои хора просто не могат да разберат, че плащат за експертна оценка, а не за реклама на стоката си. Риса обади ли се отново?

— Не. Искаш ли да й звънна, преди да си тръгнем?

Дейна въздъхна, протегна се и проследи с деликатните си пръсти силните мускули по врата му.

— Ако може да изчака до утре…

— И аз така си помислих.

— Нищо ново. Ти непрекъснато мислиш за секс.

Усмивката му бе бърза и инстинктивна като любовна закачка.

— Това е едно от нещата, които най-много харесваш у мен.

Тя се засмя, когато я вдигна над облегалката на креслото и я настани в скута си.

— Не започвай отново! Някой ден ще ни хванат.

— Обещания, обещания. — Но задържа ръцете си далеч от опасните зони, докато огледа за последен път мониторите на охранителните камери. — Всичко е наред. Готово за през нощта, освен втора изолационна зала.

Дейна се вгледа в екрана, на който се виждаше изолационната, която още се използваше. Лоуи Донован, консултант на хонорар за „Реъритис Ънлимитид“, проверяваше изумрудите върху една мощехранителница от ранния Ренесанс, която някакъв търговец се опитваше да продаде. С него бе и Иън Лапстрейк. Между тях бе възникнало някакво приятелство; вероятно защото на Лоуи му липсваше неговият брат-близнак Джъстин, който последния път се бе обадил от Мадагаскар. Яркото осветление в залата превръщаше косата на Лоуи от кестенява в златна, а черната коса на Иън блестеше като ахат.

— Също като етюд от светлина и сянка — промърмори Дейна. — Красиво по много мъжествен начин.

— Престани да точиш лиги. Ще нараниш мъжкото ми самочувствие.

— Ще ми трябва петдесеткалибров пистолет, за да нараня мъжкото ти самочувствие.

— И това е второто нещо, което харесваш у мен — отвърна й той. — Не се огъвам при първия признак на царствена неблагосклонност от твоя страна.

— Тогава ще си излея гнева върху Лоуи. Вече съм готова да приключвам работа и да се прибирам у дома.

— Тръгвай. Аз ще…

— С теб — прекъсна го тя.

Той погледна тъмните й очи. Ленивият им, изгарящ блясък му каза всичко, което би искал да знае. Също като него, и тя смяташе по-раншната им закачка само за предястие — и сега вече бе готова за основното. Той я изправи на крака и натисна бутона за аудиовръзка с втора изолационна зала.

— Как вървят нещата, момчета? — попита в микрофона.

Лоуи не вдигна поглед. Бе свикнал внезапно да чува гласове от тавана в „Реъритис“.

— Зависи какъв резултат предпочиташ.

— Доволните клиенти са винаги за предпочитане.

— Тогава положението не е розово.

Дейна наведе глава и разгледа по-добре картината на монитора.

— Защо?

— Деветдесет и девет процента съм сигурен, че два от изумрудите са лабораторно произведени. Били са подложени на високо налягане, за да се имитират жилките, които са типични за природните камъни. Не мога да бъда сто процента сигурен, без да извадя единия и да пожертвам частичка от него за изследване.

— Но изумрудите са фалшиви, нали? — попита тя.

— От техническа гледна точка са си напълно истински. Само че са направени от човек. Много хубав цвят. Идеален за този тип примитивна обковка и напълно в съответствие с ранното използване на скъпоценни камъни, когато са ги подбирали заради наситения цвят, а не толкова заради блясъка им.

— Би ли могло да са заместители на по-раншни камъни, които са били изгубени? — попита Дейна.

— Възможно е. Но подозирам, че поне част от златото е съвременна осемнадесеткаратова сплав — продължи Лоуи, като се отдръпна от масата. — Просто няма такова излъчване като старото злато, с което съм работил в други случаи. Ако съм прав, в най-добрия случай имаме сериозно поправен предмет. В най-лошия — фалшификат. Не съм експерт по златото, затова мога единствено да предложа да направите още тестове.

Дейна погледна часовника си на тънка платинена верижка.

— Утре.

— Утре в десет сутринта той лети за Сиатъл — обади се Иън.

— Нямаме нужда от Лоуи за лабораторните тестове — каза Дейна. — Напиши предварителния си доклад. Ако клиентът пожелае допълнителни тестове за самите изумруди, ще се погрижим за това.

— Предметът е много красив — каза Лоуи.

— Фалшификат е — каза Иън.

— Но пък е красив фалшификат.

— Защо някой би се наел да вложи толкова труд и скъпи материали, за да направи фалшификат? — попита Иън с поклащане на глава.

— Защото няма съвременни църкви, крале, царе или императори, които биха платили на един творец, за да създаде изумителни произведения, които само биха събирали прах на някой рафт — отвърна Лоуи. — Но музеите и колекционерите биха платили висока цена за предмет с историческа стойност, който привлича вниманието на тълпите. Затова пресъздават исторически вещи и получават много добри пари. — Лоуи погали предмета с чувствителните върхове на пръстите си. — Всяка от сестрите ми би се влюбила в това.

— Ще предложим този факт като утешителна награда за клиента — каза Дейна. — Лека нощ, господа.

— Мисля, че това беше намек — каза Иън, като стана и се протегна.

— Така ли? — попита Лоуи, като побутваше приятеля си към вратата. — Хайде. Дължиш ми една бира.

— Моля? За какво говориш?

— Обзаложихме се на бира и ти каза, че Фактоид няма да опита втори път номера с шоколадовия сироп на Гретхен.

— Е, и? — попита Иън.

— Е, тя се върна от обяд с шоколадово петно върху великолепното си деколте.

— Това не доказва, че…

Нийл изключи аудио връзката.

— Хайде да тръгваме, преди нещо да…

Телефонът му иззвъня. Един от строго секретните му номера. Онзи, който знаеха много малко хора.

— Да го вземат мътните.

— Амин — измърмори Дейна.

Нийл погледна кой се обажда, каза: „Танънхил“, на Дейна и превключи разговора на високоговорител.

— Нийл на телефона. Какво има?

— Риса бе нападната от някакъв тип, който смята, че у нея има още келтски златни произведения като онези, които ви изпратих.

— Тя добре ли е? — попитаха едновременно Дейна и Нийл.

— Здравей, Дейна — каза Шейн. — Риса успя да го надхитри, така че не е ранена. Апартаментът й в „Златното руно“ е обърнат с главата надолу.

— Кой го е направил? — попита Нийл.

— Още не знаем. Полицаите снеха доста добра негова снимка от записите на камерите, а и отпечатъците от пръстите му са навсякъде из апартамента, така че вероятно скоро ще го идентифицират. Имам нужда от Лапстрейк тук утре сутрин, за да ми помогне да убедя един търговец на произведения на изкуството да ми каже откъде наистина е получил стоката.

— Ще бъде при теб — каза Дейна. — Тъкмо може да охранява Риса.

— Работата ще му се види много скучна — каза Шейн.

— Защо?

— Уволних я, след като нападателят се измъкна.

— Ти… — започна Нийл.

— Искам да е извън играта — обясни Шейн, като заглуши думите му. — Една нейна приятелка от детинство е затънала до гуша в тази история, а някъде навън има още златни предмети. Докато не се изясни къде са всички те, нещата може да станат много опасни.

Дейна и Нийл си размениха многозначителни погледи. Сега знаеха защо се бе обаждала Риса.

— Ще бъда в „Реъритис“ в шест сутринта — продължи Шейн. — Много бих искал да получа предварителен доклад за онези четири предмета. Златото се връща обратно във Вегас, заедно с мен.

— Няма нужда. Лапстрейк ще донесе със себе си и предметите, и доклада. — Дейна помълча за миг. Пръстите й се движеха плавно по хладната повърхност на бюрото, сякаш свиреше на въображаема флейта. — Смяташ ли, че нападателят на Риса ще се върне?

— Съмнявам се.

— Тогава защо я уволни? — попита го тихо Дейна.

— Казах ти. Искам да е в безопасност, а единственият начин да стане това е да е извън играта.

— Ами какво ще стане с голямата ти изложба за Нова година? — попита Нийл.

— Какво за нея?

— Кой ще ти бъде уредник?

— Ще се тревожа за това по-късно. Точно сега ме интересува само как да предпазя Риса от куршумите.

— Иън може да се справи идеално с тази задача, и при това ще разполагаме с експертното й мнение, докато търсим останалото злато — изтъкна Дейна. — Ако приятелката й от детинство наистина е замесена в…

— Не. — Шейн се наложи на Дейна. — Искам Риса да стои настрани. Ще чакам Лапстрейк в казиното в седем утре сутрин.

Последва ясен звук от прекъсване на линията.

Нийл леко изръмжа.

— Е, май трябва да започна да търся работа за Риса. Сигурен съм, че й е предложил много добра компенсация, но съм и също толкова сигурен, че тя го е пратила по дяволите.

— Мъже — промърмори Дейна. — Какво, за бога, ги прихваща, та да вземат решения от името на напълно способни жени?

Партньорът й не обърна внимание на думите й. И по-рано бе чувал мнението й за мъжките екземпляри от човешката раса. В повечето случаи той бе изключен от общата маса. Но невинаги.

Това правеше живота интересен.

— Е — каза Дейна, — изглежда, че „Реъритис“ скоро ще се сдобие със собствен консултант по древни бижута и келтски златни произведения на изкуството.

Нийл я изгледа развеселено със синьо-зелените си очи.

— Ще й дадеш отново да се занимава с келтското злато?

— Разбира се. Нашето мото е „Купуваме, продаваме, оценяваме и пазим“. Съществуваме заради произведенията на изкуството, а не заради клиентите. Някой там навън има скрити изключителни предмети, част от историята и световното изкуство. Ние ще ги намерим и ще ги върнем на законния им притежател. Риса е най-сигурната ни надежда да направим това, преди някой безмозъчен идиот да претопи златото и да се завре отново в каналите, откъдето е изпълзял.

— Шейн адски ще се ядоса, като разбере, че Риса отново е в играта.

Дейна се усмихна лукаво като котка.

— Да, и аз така мисля. Добре ще му се отрази да разбере какво може и какво не може да се купи с пари.

— Ами опасността за Риса?

Дейна изгледа Нийл с поглед, който казваше, че вече не е изключен от предубеденото й мнение за мъжете.

— Тя молила ли е да я увият в памук и да я сложат на висок рафт като крехък порцелан?

Нийл губеше в този спор и добре го знаеше.

— Нека да се махаме оттук, преди телефонът да… — Той вече звънеше. Нийл изпсува и натисна бутона за разпознаване на обаждащия се. — Риса е.

— Аз ще говоря — каза Дейна, като го побутна с приятно закръгления си ханш, за да стигне до бутона на високоговорителя. — Здравей, Риса. Дейна е на телефона. Какво ще кажеш да започнеш работа в „Реъритис“ на пълно работно време?

— Взе ми думите от устата. Още тази нощ ще си събера багажа и ще бъда при вас утре сутрин.

— Засега няма нужда да се местиш.

— Бих предпочела да се преместя, ако нямаш нищо против.

— Имам.

Нийл трепна като от болка. Дейна можеше да е много тактична, когато искаше. Случаят явно не бе такъв.

— Добре — каза Риса. — Къде искаш да ида?

— Остани където си, докато дойде Иън Лапстрейк. Помниш ли го?

— Висок, тъмен, движи се като котарак, по-умен, отколкото изглежда на пръв поглед.

— Помниш го. — Дейна леко се усмихна, защото знаеше, че на Шейн няма да му е приятно Иън да се навърта през цялото време около Риса. — Той ще бъде твоят бодигард, докато…

— Не ми трябва бодигард — прекъсна я Риса.

— Ако ще работиш за „Реъритис“, ще получаваш заповеди от Дейна и от мен — обади се Нийл. — Според нас имаш нужда от бодигард. Въпросът е приключен.

Настъпи пауза.

— Добре, трябва ми бодигард. Как ли пък не, но обещавам да не го убия. После какво?

Усмивката на Дейна бе като блестящо острие, което се измъква от ножницата — тънко и смъртоносно.

— После ще намериш старата си приятелка и ще вземеш останалата част от златото на друидите.