Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (12)

Глава 11

Лас Вегас

1 ноември, призори

Във фоайето на повечето от големите хотели казина има някакво зрелище, което да привлича и забавлява клиентите. В онези с най-бедно въображение това са фигури от цветя. В други — аквариум, висок шест и дълъг осемнадесет метра, или река с дъх на хлор, искряща от монетите, които посетителите хвърлят в нея, или стъклени цветя, висящи от таван с размерите на футболно игрище.

В „Златното руно“ имаше… златно руно. Впечатляваща гледка. Независимо от часа, не секваше тълпата от зяпачи около измисленото от Шейн копие на митичната златна овча кожа, подмамила мнозина търсачи на съкровища в древността отвъд границите на познатия свят.

С душа на поет и прагматик едновременно, Шейн вярваше, че митът за руното е основан на факт от действителността. Древните златотърсачи са използвали дървени улеи, за да промиват златоносния пясък. Докато пясъкът стигне до края на улея, по-тежките камъчета потъвали във водата. Освен златния прах. Той би изтекъл заедно с водата и не би попаднал в джобовете на златотърсачите, ако не била овчата кожа в края на улея. В края на деня или на седмицата те затваряли улея и изтърсвали златния прах, събран от руното.

За зрелище, което бе магнит за тълпата, в новото си мегаказино развлекателен комплекс Шейн бе купил възможно най-голямата овча кожа и бе направил дървен улей, подобен на онези, които вероятно са използвали преди две хиляди години при добиването на злато. Бе проснал кожата напряко на водния поток, така че да улавя златния прах от кофата, която бе изсипал в чистата вода. После бе поставил цялата инсталация в голям аквариум, бе включил помпите и бе зачакал.

Минути, часове, дни и седмици наред овчата кожа неуморно бе филтрирала почти невидимите прашинки от благородния метал във водата. Когато руното не можеше повече да задържа злато в гъстата си вълна, то заблестя като нереална фантазия, недостижима за човека.

Остана да стои там, експонирано в клетка с чиста вода — огромна рунтава скулптура от злато в очакване на нови поколения търсачи на съкровища в казината на „Златното руно“.

— Добро утро, господин Танънхил.

Шейн се обърна към Сюзън Чатсуърт, една от четиримата му изпълнителни помощници. Бивш служител на полицията, тя бе връзката му с отдела по сигурността. Тъй като имаше деца на училищна възраст, тя поемаше дневната смяна в казиното. Съпругът й, капитан от полицията в Лас Вегас, работеше в различна от нейната смяна, но някак си успяваха да имат добър брак.

Сюзън не бе в униформа, освен ако за такава не се считаше типичното за Лас Вегас ежедневно облекло. С бухналата си, дълга до раменете кестенява коса, копринена блуза, джинси и сандали, тя приличаше на туристка, която случайно има и голяма чанта, освен широка усмивка. Вътре в чантата бяха скрити от чуждите погледи апаратът й за радиовръзка, мобилният телефон, джобният компютър и пистолетът.

— Добро утро, Сюзън — поздрави Шейн. — Успя ли да остържеш сладоледа от килима си?

Тя се засмя и поклати глава.

— Беше голям купон. Бях забравила какъв шум могат да вдигат група дванайсетгодишни момичета. И ти благодаря, Амелия страшно хареса компактдиска, който й подари за рождения ден. Откъде знаеш, че тайното желание на всяка бъдеща тийнейджърка е да крещи заедно със „Суивъл Джак“ и „Сует ратс“?

— Случайно налучках.

Сюзън поклати глава. Знаеше, че не е така. Шефът й изобщо не бе човек на случайните налучквания.

— Тя ми поръча да те прегърна и да те целуна, така че — считай се за прегърнат и целунат.

— Чудесен начин да започна деня.

Той започна обиколката си. Тя тръгна редом с него. Непредвидимите обиколки на Шейн из огромния увеселителен комплекс бяха широко известни на персонала му. Независимо дали ставаше дума за тоалетната или за салона за ВИП гости, независимо от часа в денонощието и дали бе почивен или работен ден, Шейн можеше да се появи навсякъде и го правеше. Ако нещо успяваше да се скрие от нефритенозелените му очи, то все още никой не бе разбрал какво е.

— Има ли някакви спешни проблемни зони?

Не погледна към нея, докато задаваше въпроса. Цялото му внимание бе погълнато от ставащото във фоайето — опашките от влизащи и излизащи туристи, придружителите на ВИП гостите, тълпата около блестящото руно и празната картонена чаша, която по-добре да не завареше на връщане да стои все още на една от ниските масички.

— Само една в момента — отвърна Сюзън. — Не знам дали вече си прегледал вчерашните приходи.

— Прегледах ги.

Проверката на приходите — общата печалба на казиното от изминалите двадесет и четири часа — бе първото нещо, което правеше всяка сутрин даже и когато бе стоял буден през по-голямата част от нощта.

— Тогава знаеш, че вчера имахме шест големи джакпота на стената с автоматите „Чисто злато“.

— Да.

Това бе невероятно, но не и невъзможно. Хазартът бе игра на късмета. Късметът бе нещо капризно в краткосрочен план и нещо, на което винаги можеш да разчиташ в дългосрочен.

— Прегледах лентите — каза тя, като имаше предвид дигиталните записи, които се правеха на всичко, случващо се в казиното. — Подозирам, че ни ограбва групичка техно експерти.

Шейн си отбеляза, че трябва сам да прегледа записите.

— Електронни? Магнитни? Механични?

— Аз бих заложила на магнитна пренастройка на изплащането.

Той изсумтя. Независимо колко внимателно предпазваха „мозъка“ на един автомат, някой техно маниак все успяваше да се докопа до него — особено човек, който преди е работил по програмите на автоматите в казиното. Трябваше да прегледа списъците на персонала си.

— Групата върна ли се и днес?

— Не съм ги виждала.

— Копирай снимките им и ги разпространи по „горещата линия“.

Тя кимна. Формално погледнато, казината във Вегас бяха конкуренти; в действителност те си сътрудничеха по въпросите на сигурността.

— Кражбите на четвъртия етаж престанаха ли? — попита Шейн, но очите му обхождаха възбудената тълпа около масата за крапс.

Пит босът беше на мястото си, откъдето можеше да наблюдава обслужващите масата и навалицата около нея. Стикмънът, който в случая бе жена, правеше онова, за което й плащаха: следеше развоя на играта в центъра на масата, грижеше се заровете да не бъдат нагласени и ги събираше, за да ги върне на хвърлящия. Срещу стикмъна бе боксмънът, който казваше на дилъра — двама дилъри на тази маса, защото играта бе много разгорещена — на кого и колко да плати. Една възбудена жена с размазан грим и сатенена бяла вечерна рокля с петна от напитки в момента духаше на заровете, шепнеше им, молеше им се и накрая ги хвърли върху зелената покривка на масата.

Les jeux sont faits.^[1]

— Отново чифт единици! — извика стикмънът. — Дамата е късметлийка!

Дамата изпищя, подскочи няколко пъти и се загледа как дилърите отброяват чипове. Купчинката пред нея се удвои. Тя ги остави да се трупат и грабна заровете веднага щом й ги върнаха с дългата извита щека.

Тълпата се скупчи още по-близо, заразени от нейната алчност и възбуда.

Шейн и Сюзън продължиха нататък.

— Не — отвърна тя. — Беше прав. Една от служителките от дневната смяна правела копия на електронните карти-ключове и ги давала на приятелчетата си. Глупаци. Каквото и да са спечелили от продажбата на откраднатото, изобщо не би могло да им компенсира времето, което ще прекарат в затвора.

— Това е големият проблем на мошениците — каза той. — Все си мислят, че са прекалено хитри, за да ги хванат.

— Да. Е, тази мошеничка беше задържана от полицаите на служебния паркинг.

Шейн не попита дали са действали дискретно. Плащаше много добре на служителите си от охраната, така че да се погрижат нищо да не наруши приказната атмосфера на „Златното руно“ и гостите му да не се сблъскват с нещо толкова безвкусно като действителността. Неслучайно никъде в казиното нямаше часовници, радио, телевизионни екрани (освен в салона за залагания на спортни състезания), нямаше телефонни апарати, които да подсещат на залагащите да се обадят вкъщи, в стаите за гости нямаше даже и метеорологичен телевизионен канал, който да напомня за външния свят. Натрапваше се безмълвното послание: Всичко, от което се нуждаете, е точно тук.

— Нещо друго? — попита той, докато вървяха между две редици маси за блекджек.

В зависимост от търсенето на масите, влизането в играта ставаше с пет или с пет хиляди долара. Когато имаше голямо търсене, цената за участие се вдигаше. На две от масите бяха поставени дискретни табелки „Запазено“. Те бяха за двама братя от Аржентина, които обичаха да залагат един до друг по три хиляди долара на раздаване, предпочитаха тези две маси и русокосите дилърки, които ги обслужваха, и губеха толкова пари, че Шейн с удоволствие угаждаше на прищевките им.

— Нищо друго засега — каза Сюзън.

— Не ми хареса как прозвуча това.

Тя сви рамене.

— Онези двама японски „китове“ доста се бяха разгорещили, когато застъпих на смяна тази сутрин.

— Доволно разгорещени или ядосано разгорещени?

— О, в крайна сметка са загубили по повече от милион всеки като добри „китчета“, но…

— Загубили ли? — прекъсна я Шейн. — Последния път, когато чух за тях, поне единият печелеше.

— Късметът им изневерил около четири сутринта. Сега имаме два милиона в повече. Но те все още бяха разгорещени от уискито и готови за купон.

— За тази цел имаме салон за гостоприемство.

Елегантният салон бе солидно звукоизолиран и отдалечен. Не един ВИП гост бе си отспивал там след хазартен или алкохолен маратон. За онези, които отказваха да напуснат играта, тя се преместваше, заедно с пияните клиенти, извън основните зали на казиното.

— Не искаха да станат от масата, докато крупието не им предложи да се присъедини към тях на закуска с маринована риба, варен ориз, водорасли и още игри на бакара — продължи Сюзън. — И уиски, разбира се.

— Къде са всички сега?

— Последния път, когато проверих, главният готвач, който наредихте да ги обслужва, когато пристигнаха, режеше нещо сурово и го слагаше върху лепкав ориз. Крупието се опитваше да не се задави с маринованата риба, докато раздава на „китовете“ поредната губеща ръка на бакара.

— Кое крупие? Финигън ли?

— Как позна?

— Той е единственият сред крупиетата от снощната смяна, който може да раздава на „китове“, има достатъчно обаяние, така че да ги измъкне от погледите на тълпата, ако се напият, и достатъчно здрав стомах, за да яде маринована риба в четири часа призори само за да им прави компания. Пъхни една хилядарка от личната ми сметка в плика със заплатата му. Понякога губещите забравят да оставят бакшиш.

Сюзън отвори страничния джоб на чантата си и бързо изрече няколко думи за вградения там диктофон.

— Нещо друго?

— Разбери защо не сме били уведомени от другите казина за присъствието на група техно експерти в града.

— Може да сме били първата им жертва.

— Може би. Скоро ще разберем.

Сюзън записа още няколко бързи задачи на диктофона.

— Какво се установи за пожара в боклука? — попита той.

— Помощник-келнерът тайничко пушел цигара и метнал фаса в кофата за боклук.

— Бившият помощник-келнер.

— Бившият, от шест часа тази сутрин — съгласи се тя.

Шейн направи още една обиколка на казиното, забеляза, че късметът на жената на масата за крапс все още не й е изневерил и тълпата наоколо се е утроила. Нищо друго не можеше да привлече вниманието на хората така, както голямата печалба. С усмивка на уста, той се запъти към кухнята. В „Златното руно“ освен постоянния студен бюфет, от който всеки можеше да си вземе колкото може да изяде, имаше също и пет първокласни ресторанта със собствен обслужващ персонал и темпераментен главен готвач.

Преди времето на мегаказината храната във Вегас бе евтина и изобилна и бе основно перо в загубите за казината. Вече не бе така. Не и на Ивицата. Тук от ресторантите, както и от хотелите, се очакваше да са на печалба, докато предлагат четири- и петзвездна кухня. Това бе част от изисканото преживяване, което най-големите казино-комплекси предлагаха на богатите си гости от цял свят. Тъй като средностатистическият посетител на Лас Вегас оставаше в града само три дни и играеше хазарт едва по два часа на ден, бе необходимо да се погрижат на гостите на казиното и на хотела да не им се налага да ходят другаде за каквото и да било — за храна, забавления, пазаруване, включително и за процедури в балнеологични центрове, предлагаха им всичко под един огромен покрив.

И всички коридори водеха обратно към казиното.

„Златното руно“ не бе различно като замисъл. Всички други казина също подмамваха хората в залите за хазарт. Печалбите от хотелите, забавните програми, търговските центрове и храната варираха според сезона и икономическото положение в страната; късметът в хазарта — не. Независимо от фасадата, Лас Вегас, също като Монте Карло, бе център на хазарта.

— Какво стана с онази туристка, която твърдеше, че ескалаторът я съборил на пода? — попита Шейн, докато влизаха в асансьора само за служители, който щеше да ги свали до кухните.

— Както и очаквахме. Прегледахме лентите, видяхме я да „пада“ два-три пъти, докато успее да привлече вниманието на хората, и тогава започна шоуто.

— Шоуто. — Ъгълчетата на устните му се отпуснаха надолу.

Той разбираше, че винаги ще има мошеници, които мамят на карти, обирджии на дребно и на едро. В крайна сметка това бе Вегас. Но въртележката от тичащи след линейките адвокати и възрастните граждани, които се „спъваха“ на точно определено място с надеждата да ударят друг вид джакпот, наистина притесняваха Шейн. Независимо колко често се случваше, хората, изглежда, не проумяваха, че всичко, което става в „Златното руно“, освен в тоалетните и в стаите за гости, се записва от непрестанно работещи камери.

Шейн хвърли поглед към часовника си, зачуди се къде ли е отлетяло времето и мислено прегледа останалата част от задачите си за деня. Колкото и да се опитваше, нямаше начин да успее да вмести и посещение в кухните тази сутрин. След десет минути имаше среща с уредничката си. Нямаше да бъде приятна. Нито пък кратка.

Крайно време бе Риса да намери експонат, който да прикове вниманието на посетителите на изложбата „Златото на друидите“. Трябваше му нещо, което да съперничи на изложбата от произведения на Фаберже, която щяха да представят в „Дива фантазия“ в новогодишната нощ. Фактът, че Гейл за пореден път щеше да пръсне сума пари само за да го засенчи, не променяше положението. Трябваше му нещо, което да спре дъха на зрителите.

И Риса щеше да му го намери, каквото и да й струваше това.