Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (43)

Глава 42

Лас Вегас

4 ноември, рано следобед

Мястото, където Уилям Ковингтън се занимаваше с бизнеса си, отговаряше на представата за заложна къща за старинни вещи от висока класа. Според слуховете там човек можеше да получи краткосрочен заем при умопомрачителна лихва, а ценните антики се оставяха в залог като гаранция. Всички мебели бяха кафяви и внушителни и изпъкваха още повече под светлината на кристални полилеи в стил „Тифани“. Единствените оръжия тук бяха на повече от сто години и висяха окачени на стената като трофеи. В стъклени витрини бяха изложени по-малки предмети, чиято стойност заедно с възможността лесно да бъдат пренесени биха могли да подтикнат посетителя към престъпление.

— Благодаря, че приехте да се срещнем толкова скоро — каза Шейн, когато Ковингтън излезе забързан от кабинета си да ги посрещне.

— Удоволствието е мое, господин Танънхил, госпожице Шеридън. — Усмихна се поред и на двамата, като показа блестящите си зъби. — Моля, заповядайте в кабинета ми. Ще пийнем по чаша кафе.

Нито Шейн, нито Риса желаеха кафе, но въпреки това го последваха. В кабинета щяха да се радват на по-голямо усамотение, отколкото в предната зала със стоката, където търсачи на изгодни сделки и алчни дизайнери по вътрешно обзавеждане обикаляха около тъмните мебели.

След като и тримата бяха отпили от кафето си и бяха разменили обичайните безсмислени реплики за липсата на климат в Лас Вегас, Ковингтън погледна въпросително Шейн.

— Разбрах, че понякога правите сделки с господин Смит-Уайт — каза той.

— Да, правим си взаимно делови услуги — усмихна се домакинът им. — Ние сме съперници, но и приятели.

Шейн кимна на Риса. Тя извади един плик от дамската си чантичка и започна да подрежда лъскавите снимки от него по махагоновото бюро от деветнадесети век. Шейн наблюдаваше собственика на заложната къща. Никакво потрепване на клепачите му, никакво свиване на устните, никакво видимо пулсиране на вените над бялата яка на ризата му.

Никакъв знак, че разпознава предметите на снимките.

— Доста необичайни са — каза Ковингтън. — Продават ли се?

— Колко струват според вас? — бързо попита Риса.

— Господи. — Той се намръщи. — Ще трябва да си помисля. Занимавам се повече с мебели, отколкото с изящни изкуства и антични предмети. Нямам никаква представа каква би била стойността на тези неща.

— Така ли? — Риса повдигна учудено вежди. — Тогава как решихте колко да поискате от Смит-Уайт за тях?

Ковингтън обмисли факта, че посетителите му явно предполагат, че той е продал златото.

— На Смит-Уайт, така ли? Наскоро ли е била извършена продажбата?

— Според разписките в началото на юли.

Ковингтън махна с бледата си ръка, сякаш това обяснява нещата.

— Ами за това става дума. В магазина ми се продават много неща, с които аз не се занимавам лично. Тези неща вероятно са били част от имуществена партида или консолидирана партида от друг търговец, която съм продал на Смит-Уайт, защото повече би се понравила на неговите клиенти, отколкото на моите.

— Според документите на Смит-Уайт вие сте купили тези златни експонати от някой си господин Шапиро — каза Риса.

— Значи аз или някой от моите хора е направил това.

— В документите за произхода на предметите има доста празноти — каза тя, като го наблюдаваше много внимателно. — Става дума за наследник от второ поколение на вече покоен купувач.

— Направо стряскащо е колко малко внимание обръщат съвременниците ни на миналото, нали?

— Значи вие никога не сте виждали тези предмети? — попита Риса.

— Никога. Съжалявам. — Ковингтън се усмихна и се изправи. — Е, ако няма с какво друго да ви бъда полезен, наистина трябва да тръгвам. Имам толкова много работа. — Той се обърна към Шейн. — Имам чудесна партида от Италия на изключително добра цена. Ако някога решите да направите музей на хазартните игри, имам една забележителна рулетка, която бих искал да видите. Златен обков, полета от махагон и слонова кост и топка от чисто злато. Била е използвана от италианската аристокрация за частните им партита.

— Изпратете снимки и подробно описание в кабинета ми — каза Шейн, докато ставаше и помагаше на Риса да се изправи, като леко стисна ръката й, за да я предупреди да мълчи. Събра снимките на златните предмети и ги пъхна във вътрешния джоб на якето си. — Ако си спомните нещо друго за произхода на това злато или ви попаднат антични златни предмети с подобно качество, наградата ми от десет хиляди долара все още стои.

Тънките сиви вежди на мъжа срещу него потрепнаха.

— Разбира се. Ще прегледам наличната си стока много внимателно.

Шейн се усмихна като хищник.

— Непременно го направете.

Веднага щом излязоха навън, Риса се обади:

— Той е един проклет лъжец.

— Не можем да го докажем.

Младата жена издиша шумно и ядно. Беше прав и тя го знаеше. Но просто не й харесваше.

— А сега какво?

— Шапиро.

— Още един проклет лъжец?

Шейн не отговори. Нямаше нужда. Тънката му усмивка казваше достатъчно.