Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (19)

Глава 18

Лас Вегас

2 ноември, рано следобед

Пръстите на Шейн пробягваха по клавиатурата на специално модифицирания му компютър. Никой в казиното нямаше такъв достъп като него до всевъзможните видеокамери, които записваха всяко ъгълче в казиното, фоайето, общодостъпните коридори и стаите на персонала.

Той обикновено оставяше наблюдението на хората от охраната, но не и този път. Не му се искаше да ги кара да шпионират Риса. И сам не искаше да го прави.

Докато търсеше дигиталния запис от „Тръбата на Гейбриъл“, си мислеше за далеч по-полезните начини да запълни времето си, отколкото да проверява с кого се среща на обяд уредничката му. Ако всичките му инстинкти не бяха се пробудили от начина, по който Риса реагира на телефонното обаждане, щеше да оползотвори времето си, като свърши нещо далеч по-продуктивно — като създаде още по-сложна защитна програма на компютъра си или като прегледа електронните счетоводни книги на казиното например.

Обикновено прекарваше поне един ден седмично в сравняване на приходите от всяка зала в казиното за една седмица с приходите от същата седмица през миналата година, предходната година и всяка от изминалите години чак до времето, когато „Златното руно“ бе отворило врати за пръв път. Тази работа отнемаше много време и напоследък не му бе така интересно, както някога. Но по този начин разбираше какви са тенденциите при различните хазартни игри, при картите в сравнение с автоматите, спортните залагания в сравнение с бакара, нови начини за измама или нови варианти на стари мошеничества, както и коя застрахователна измама се вихри из Вегас като грипна епидемия. Прегледът на сметките бе също и най-добрият начин да проследи дали има кражби от персонала, нечестни дилъри и понякога някой хакер.

Успехът на „Златното руно“ се дължеше до голяма степен на умението на Шейн да прави заключения за различните тенденции въз основа на сложната база данни от цифри, която караше повечето хора да вдигат безпомощно рамене и да се запътват към най-близкия бар. Макар че и той напоследък не изпитваше особено удоволствие от ровенето в данните, все пак тази работа трябваше да се върши.

Някой ден.

Не. Скоро.

С неволна въздишка Шейн си обеща да прегледа основно счетоводните баланси бит по бит веднага щом изложбата „Златото на друидите“ бъде открита. Поне бе инсталирал нова защитна програма на компютъра миналата седмица. С два месеца закъснение обаче. Добрата новина бе, че нямаше данни, които да показват, че „Златното руно“ губи пари заради някой умел хакер. Но въпреки това трябваше още сега да се заеме със създаването на още по-добра защита.

Къде, по дяволите, бе отлетяло времето?

По един или друг начин, независимо дали се тревожеше напразно, или вършеше нещо полезно, цялото му работно и извънработно време бе погълнато от предстоящата изложба „Златото на друидите“. Да не говорим за уредничката, която едновременно го привличаше и безпокоеше. Малкото време и енергия, които му оставаха, потъваха в безброй дребни, належащи делови въпроси, които трябваше да разгледа, онези, на които не даваха отговор в бизнес ръководствата. Тези въпроси стигаха до него от различните нива на организация в казиното ежедневно, ден след ден.

Трябваше да свикне да възлага повече отговорности на други хора.

Така и щеше да направи.

Някой ден.

Един от четиридесетте плоски екрана, които покриваха едната стена в кабинета му от горе до долу, потрепна, после образът се стабилизира. Картината бе изключително ясна. Изписаните в долния край на екрана дата и час мигаха монотонно и напомняха, че това е само запис. Нямаше звук.

„Тръбата на Гейбриъл“ изглеждаше както обичайно, независимо дали бе ден или нощ, празник или делничен ден. Няколко от високите столчета край бара бяха заети от неколцина мъже и една жена в елегантни дрехи. Мъжете следяха някои или всички спортни състезания, които се излъчваха по шестте телевизионни екрана в бара. Добре облечената жена подвикваше одобрително, когато го правеше мъжът, седнал през два стола от нея. При всяко негово помръдване златна верижка и окачената на нея тежка златна монета с диаманти по ръба проблясваше върху лъскавата му черна риза. Гледката би могла да е далеч по-впечатляваща, ако ризата му не бе опъната толкова, че да се вижда косматият му голям корем.

По-пристрастените комарджии играеха видеопокер, докато си седяха на бара. Шест двойки бяха седнали на маси, пушеха, пийваха, гледаха към телевизорите или дъвчеха закуски от бара. Най-сръчните успяваха да вършат всичко това едновременно. Едно момиче от бинго залата, с дълги черни чорапи и пола до коленете, мина да огледа, дали няма попълнени талони от постоянни посетители, които не си падат по залаганията.

Жена с шарени джинси и прилепнала червена блуза влезе в бара и седна. С усмивка и едно отмятане на русата си коса, тя отпрати бармана. Гримът й бе също като дрехите, натрапващ се. Може и да не беше проститутка, но бе облечена като такава. Но пък и много обикновени момичета, излезли да се позабавляват през уикенда, се обличаха така. А също и някои иначе интелигентни жени, които смятаха, че мъжете мислят само с онова, което е в панталоните им. Това определено държеше нащрек хората от охраната, защото в задълженията им влизаше да не пускат проститутки в баровете на казиното.

Мъжете на бара изгледаха заинтригувано жената с червената блуза. Тя не им обърна внимание и седна на един висок стол далеч от другите посетители. Когато барманът бързо се приближи до нея, тя го отпрати.

Шейн се облегна назад в стола си и зачака да се появи Риса. Барманът направи нов опит да предложи питие на жената в червено. Получи голяма усмивка, но не и поръчка. Жената с червената блуза обърна гръб на бара и се загледа в хората в казиното и минаващите през фоайето.

С няколко бързи натискания на клавишите Шейн превъртя записа напред. Накрая жената с червената блуза слезе от високия си стол с широка усмивка и протегнати ръце.

Радваше се, че вижда Риса.

Шейн спря да превърта. Двете жени останаха на екрана само около минута-две. После, хванати под ръка, тръгнаха през фоайето.

Пръстите му отново затанцуваха по клавиатурата, като търсеха записи от различните камери. Видя как Риса и жената с червената блуза минаха през един от служебните входове, качиха се в охраняван асансьор и отидоха до кабинета на уредничката. Той намери записа от камерите, които бдяха над ценните експонати в кабинета й.

Този път имаше и звук. Това бе част от мерките за сигурност, които винаги се прилагаха по отношение на всеки, който работи със злато.

Шейн отново се облегна назад и се загледа.

Освен това слушаше.

После изключи звука и отново пусна записа отначало. После отново. И отново. Без звук, който да го разсейва — само изразът по лицето на Риса, който се променяше непрекъснато и който той можеше да разгледа подробно, като натисне стоп с едно помръдване на пръста.

Дълго време единственият звук, който се чуваше в кабинета на Шейн, бе звънът от докосването на злато до злато, докато той провираше писалката между пръстите си напред и назад, напред и назад, загледан в уредничката си и жената, която тя наричаше Шерил.

Контрастът между двете го караше инстинктивно да настръхва. Шерил изглеждаше така, сякаш изкарва прехраната си легнала по гръб или на колене. Риса изглеждаше като делова жена, която прави всичко по силите си да прикрие женския си чар.

И все пак…

Когато се смееха заедно, можеше да види децата, които са били някога, и връзката помежду им, която бе устояла на годините. Поне от страна на Риса. В нейните очи нямаше пресметливост, нито огорчение в усмивката й, каквито имаше у тази Шерил, когато Риса не я гледаше.

С рязко движение Шейн прибра писалката в джоба си и се залови за работа. Най-напред избра и копира пет от най-ясните образи на Шерил и ги изпрати на шефа на охраната заедно с възможни варианти на изписване на името й. Снимките щяха да се запаметят в компютъра на охраната и те щяха да я проследят веднага щом се появи в обсега на някоя камера. Това бе само един от начините, по които казиното се предпазваше от измамници, фалшификатори и известни престъпници.

После се обади в „Реъритис Ънлимитид“, като използва един от частните номера на Нийл.

— Какво става, момко? — веднага попита Нийл.

— Искам пълна проверка на двама души. Вече прехвърлих съответните дигитални записи в компютъра на охраната ти.

— Да те вземат мътните! Пак си проникнал без разрешение в компютъра ми.

Шейн изсумтя нетърпеливо.

— Ако бях успял, нямаше да те моля за услуга, нали? Само влязох във файла, който сте направили за мен, и оставих там записите.

— Влязъл си в… По дяволите! Ти си истинска напаст. Добре че си на страната на добрите.

— Да, но не казвай на никого. До мен стига много повече информация, когато хората си мислят, че съм от лошите.

Нийл се ухили злобничко и намери файла на Шейн. На екрана се появи снимка на жена.

— О, боже, бива си я, а? Как се казва?

— Шерил. Не знам фамилията й. Не съм сигурен и как точно се пише първото й име.

— Чудесно. Какво е направила… Да ме вземат мътните, това Риса ли е с нея?

Шейн изсумтя.

— Искаш да ти направим пълна проверка на миналото на Риса Шеридън — с безизразен глас каза Нийл.

— Ти не би ли искал?

— Аз… По дяволите, и двамата сме параноици.

— Баща ми е Мръсника Мерит. А какво е твоето извинение?

— Опитът ми. Дори…

— … параноиците имат реални врагове — довърши Шейн с отвращение. — Тази реплика е по-стара от теб, което я прави по-стара от общата възраст на…

Звукът от прекъсване на линията даде на Шейн да разбере, че си говори сам. Той изключи своя апарат и се върна към записа от бара преди пристигането на Риса. Нещо не му се струваше наред.

Този път не гледаше Шерил. Загледа се в другата жена на бара. Този път улови сигнала на бармана. Добре облечената жена веднага слезе от високия стол и се запъти към един от близките автомати. Около десет секунди по-късно един от служителите на охраната, които не бяха в униформа, мина през бара. Веднага щом той си отиде, жената се върна. Този път седна точно до мъжа с големия корем и златната верижка. Поръча си питие и плати с двайсетачка.

Барманът й донесе чаша газирана вода и никакво ресто.

Тя не протестира.

Шейн натисна копчето на телефона си, което набираше номера на шефа на охраната за тази осемчасова смяна. Отговориха му незабавно.

— Нед на телефона. Какво мога да направя за вас, сър?

— Прегледай записа от камерата в „Тръбата на Гейбриъл“ от последния час. Ако видиш това, което мисля, че ще видиш, покажи на бармана изхода и гледай и проститутката да си тръгне с него.

— Веднага се заемам, сър.

Докато Шейн затваряше телефона, го потърсиха на друга линия. Видя, че му звъни дневният мениджър на казиното.

— Сега пък какво? — промърмори той. — Не може ли някой да кихне поне, без да ми се обади?

Вдигна слушалката и рязко каза:

— Танънхил.

— Радвам се, че сте в кабинета си, сър. Боб Феъруедър почти е изчерпал кредитния си лимит. Искате ли да му го увелича?

— Не. — Феъруедър бе изпълнителен мениджър в казиното на Гейл Силвърадо. За разлика от повечето мениджъри, обичаше да играе хазартни игри. Както и повечето комарджии обаче, не искаше да приеме фактите, когато не му върви, докато не му свършат парите. — Предложете му обяд за сметка на казиното във ВИП салона. И се погрижете да е трезв, когато си тръгва.

— Той не е пиян.

Шейн неволно изръмжа. Феъруедър обикновено пиеше. Но пък и обикновено играеше, след като му свърши смяната в „Дива фантазия“, не преди това. Сигурно е мислел, че му е щастлив ден.

Но не беше.

— Нещо друго? — попита Шейн.

— Не, сър.

Шейн прекъсна връзката, облегна се на стола и извади писалката си. Загледа се в стоп кадъра на един от телевизионните екрани, където Риса и Шерил се бяха прегърнали. Единственият звук в стаята бе ритмичният, безмилостен звън на злато, докосващо друго злато.

Нещо не се вписваше в картината, което означаваше, че нещо не е наред. Това бе от предчувствията, които Шейн не искаше и не можеше да пренебрегне.

А каквото и да не бе наред, Риса бе точно в центъра на бъркотията.