Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (14)

Глава 13

Лас Вегас

2 ноември, сутринта

В стаята с бели стени и персийски килим на пода бе тихо, с изключение на случайното прошумоляване на хартия, когато Шейн прелистваше страниците в един от каталозите, които Риса му бе дала да разгледа. На бюрото нямаше снимки от миналото й в рамки, никакви лични писма, пъхнати в долното чекмедже, нито забравени обици сред химикалките, нищо, което да подсказва за живота й в извънработно време. Апартаментът й в казино-комплекса бе същият. Нямаше нищо от миналото й, което държи да си спомня.

На шестнадесет години бе научила, че единственият начин да постигне онова, което иска, е да се отърве от нещата, които я разсейват, и да съсредоточи ума си върху целта си. Не съжаляваше нито за миг за положения усилен труд. Бе успяла да се измъкне от онази типично южняшка бедност, която бе извор на чудесни шеги, но всъщност бе мизерен начин на живот. После бе открила света на древните бижута. Това бе раят за нея — място, където царстваше красотата. Изпитваше вълнение от всяка книга, която разгръща, от всяко бижу, до което се докосва.

И ако понякога, само понякога, усещаше студения, тревожен полъх на отминалите времена, докато разглежда някой златен експонат, можеше да го преодолее така, както преодоляваше и някои по-брутални спомени от своите преживявания. Нищо от миналото нямаше значение в настоящето. Само работата й — нейният ключ към един много по-красив свят от този, в който се бе родила.

Риса обичаше работата си.

И се тревожеше да не я загуби.

Без да помръдне глава, погледна часовника на стената. За разлика от повечето стаи в комплекса „Златното руно“, в нейния кабинет имаше вграден часовник, който наистина показва времето. Познаваше го много добре; току–що бе прекарала най-дългите деветдесет минути в живота си в очакване да бъде уволнена. Защото не бе успяла да намери онзи предмет, който би привличал като магнит вниманието на тълпата, експоната, от който Шейн се нуждаеше за изложбата си „Златото на друидите“.

Не че красиво изработените и оборудвани с аларми стъклени витрини бяха празни. В тях имаше някои много добри — и дори няколко изключителни — неща от онази област в Европа, където някога се е развивал стилът, който в двадесет и първи век наричаха келтски. Шоуто, което Шейн планираше, акцентираше най-вече на предмети от ирландски, шотландски, уелски и английски съкровища, открити през вековете.

За съжаление повечето скъпоценности, намерени някога, бяха отишли в кралската съкровищница, а от там — за претопяване, за да се секат още монети за кралството. Войните били скъпи, англичаните — амбициозни, а старините не били на висока почит. Векове наред находките, които не били представяни на краля, били претопявани в анонимни златни кюлчета.

След 1700 година, когато притежаването на старинни предмети се превърнало в мода, собственикът на земята — почти винаги аристократ — в повечето случаи запазвал намереното в семейната колекция, вместо да претопи находките заради метала, от който са направени. Веднъж запазени, предметите понякога, само понякога, се оказваха в някой музей, където хора като Риса можеха да ги проучват. В повечето случаи просто се предаваха от поколение на поколение, недостъпни за друг, освен за членовете на семейството.

Стомахът й се обади с жално къркорене. Опита се да не му обръща внимание. Той се обади още по-шумно.

Шейн вдигна поглед от каталога, който разглеждаше под флуоресцентната светлина. И без това предпочиташе да гледа Риса. И тя бе от най-висока класа, като музейните експонати, но не древна. Бе жива, дишаща и…

— Гладна ли си? — попита той.

— Боже, какво те кара да мислиш така? Да не би фактът, че не мога да си спомня кога съм яла за последен път?

— Вчера ни предложиха фъстъци по време на полета от Лос Анджелис.

— Помня. Ти изяде и моите.

— Ами ти спеше.

Не искаше да продължават разговора в тази посока, защото, когато се бе събудила, главата й бе облегната на рамото му, а той я гледаше с гладни очи. Поне тя си мислеше, че е глад. Каквото и да бе чувството, той го замени с обичайната си напрегната наблюдателност, преди да може да реши със сигурност.

Наистина се налагаше да говори с Нийл за друга работа. Може би в „Реъритис“. Тогава можеше да се отърве от мъките с Шейн Танънхил. Една любовна връзка би била точно това, което й трябваше. По отношение на мъжете бе преживяла доста дълъг сух период. В някакво тайно кътче на съзнанието си сравняваше всеки от мъжете, които я канеха на среща, с Шейн и това не бе в тяхна полза. Не бе честно спрямо никого, но положението бе такова. Не можеше да го промени.

Когато накрая опита от забранения плод, ще разбере, че вкусът е същият като на плодовете от супермаркета. Тогава можеше да вдигне рамене и да продължи нататък.

— Този замечтан поглед „да“ или „не“ означава на предложението ми за малко плодове? — попита той.

В един ужасен миг се уплаши, че е прочел мислите й. После осъзна, че й предлага лека закуска.

— Да. Определено да.

— Чудесно. Още малко и нямаше да можем да се чуваме заради къркоренето на стомасите си.

Докато Шейн даваше поръчката по телефона на дежурния главен готвач, Риса се разхождаше из дългото помещение, където различни златни експонати блестяха в специалните стъклени витрини. Формално погледнато, това бе нейното царство, но в последно време всеки път, щом се обърнеше, сварваше тук Шейн. Откакто се върнаха от Лос Анджелис, само дето не спеше в кабинета й. Оглеждаше мрачно витрините като кокошка с прекалено малко пиленца. После се заяждаше с нея, задето не е намерила нещо по-добро. През изминалите деветдесет минути особено ясно й бе дал да разбере, че не е успяла да му набави нещо, което да спира дъха на зрителите.

Единствената добра новина от нейна гледна точка бе, че при никой от другите си контакти, официални или не, той не бе постигнал повече.

Не че антиките, които му бе набавила, бяха от по-ниско качество. Бронята, предпазваща шията, която бе купила на един частен търг, бе чудесен експонат. Тази вещ — вероятно символ на високо положение — бе почти петдесет сантиметра широка и около осем висока. Вероятно е изглеждала великолепно върху някой мъж, особено ако е била прикрепена с разкошни златни закопчалки от двете страни. Вярно, че те не бяха налице, а и от самата броня липсваше парче, но това, което бе оцеляло, бе изключително.

И произходът й бе доказан по най-безспорен начин.

Само ако нямаше по-хубави брони за шия в Ирландия… Но тя веднага се сещаше за шест или седем такива. Шейн просто не се задоволяваше с второто място, какво остава за седмо или осмо. През повечето време тя разбираше и се възхищаваше на тази негова упорита настойчивост. Но понякога тя направо я влудяваше. През последните три месеца бе по-скоро второто.

Стомахът й отново къркореше.

Каза си наум, че това е хубаво. Фигурата й и без това бе прекалено пищна за всичко друго, освен за мъжките списания. Предпочиташе да е с тъничка снага, каквато всички — мъже, разбира се — моделиери на дрехи имат предвид, когато правят своите издължени като клечки скици или шият всекидневни дрехи от материи и в цветове, които сякаш направо крещят: Хей, виждал ли е някой чак толкова голям задник?

Тя несъзнателно приглади тъмните си панталони от изкуствена материя, като си мечтаеше ханшът й да не е толкова закръглен. Но той бе точно такъв, закръглен, и толкоз. Можеше най-много да се опита да прикрие този факт, като носи делови костюми, които да не са прекалено прилепнали или прозрачни. Широките блузи прикриваха гърдите й, на които други жени биха завидели и от които тя би се отказала на мига, но само ако се отървеше и от ханша си заедно с тях.

Шерил все й се присмиваше, задето се притеснява от фигурата си, заради която много жени биха направили какво ли не, включително и самата Шерил. Ако Риса искаше да направи кариера като стриптийзьорка или да танцува гола пред задъхани от похот мъже, то фигурата й би била идеална. Това, което тя желаеше обаче, бе да я вземат насериозно както мъжете, така и жените, което означаваше, че трябва да прикрие физическите си дадености и да наблегне на умствените си възможности. Точно това бе направила. И продължаваше да го прави.

Явно бе успяла в намеренията си, защото Шейн сякаш едва забелязваше, че е жена. Подозираше, че той си пада по тънките като клечки момичета модели.

Без да забележи, тя въздъхна дълбоко.

Тихият звук наруши концентрацията на Шейн. Не че бе трудно. Когато Риса бе наблизо, вниманието му неизменно се връщаше към нея. Това адски го дразнеше. Може би трябваше да приеме предложението на Гейл за горещ и страстен секс.

Той веднага се отърва от тази мисъл. Не желаеше сексмаратон с Гейл. Искаше го с Риса.

А нямаше да го получи.

— Какво става с Дженкинс? — рязко попита Шейн.

Риса примигна и откъсна мислите си от измъчения си стомах.

— Мел не се е обаждал.

— Обади му се ти.

— Вече го направих. Той е на обиколка из Ирландия.

— Добре. Кога се връща?

— Няма значение. Заминал е по поръчка на Силвърадо. Тя ще може първа да избира от експонатите, които той намери.

Шейн стисна устни. Решимостта на Гейл да го изпревари в покупката на всеки златен предмет, който си струва, започваше да се превръща в истински проблем. Това, че бе отмъкнала най-добрия му снабдител на келтски произведения на изкуството, бе само последният от дългата поредица неприятни номера, които му погаждаше напоследък. Фактът, че тя го прави само за да го дразни, не му помагаше да понася по-леко резултатите.

Добре поне, че „Реъритис“ й бяха отказали сътрудничество, като се бяха позовали на конфликт на интересите с един от основните си клиенти. Ако организация като „Реъритис“ работеше срещу него, купуването на златни произведения на изкуството би станало направо невъзможно. Ако те разберяха за нещо ценно и златно, веднага го уведомяваха. Тъй като имаха връзки в цял свят, той често успяваше пръв да види предмети, които току-що се бяха появили на пазара.

Често, но невинаги.

Ако източникът не искаше да се свързва с „Реъритис“, Шейн без никакви въпроси предлагаше награда от десет хиляди долара за информация, която би довела до покупка на златни произведения на изкуството с музейна стойност.

— Нищо ново ли няма от компаниите, които организират търгове? — попита Шейн.

— Не.

В настъпилата тишина той извади златна писалка от джоба си и започна да я разхожда по опакото на дясната си ръка, като я промушваше между пръстите си и я завърташе наопаки с ловко движение, което само изглеждаше просто. Това бе номер на дилърите на карти за раздвижване на пръстите, за да могат да раздават картите от тази част на тестето, която ги устройва в момента. Когато писалката стигнеше до средния пръст на Шейн, металът издаваше отчетлив звън при допира със златния келтски пръстен, който бе принадлежал на един от прапрадядовците му по майчина линия. Съдейки по ясните гравирани символи, той явно бе първият, който от много векове насам действително носеше пръстена.

— Господин Тарлов все още се интересува от споразумение относно заемането на колекцията му римско-келтски закопчалки — обади се Риса.

Единственият отговор на думите й бе отчетливо зън, когато златото се срещаше със злато върху елегантната пъргава ръка на Шейн.

— Ерик и Серина Норт се съгласиха да ти позволят да покажеш тяхната великолепна златна страница от Книгата на учените — изтъкна Риса. — Това ще бъде първото й публично излагане. При всичките тези смъртни случаи и тайнствеността, заобикаляща откриването й, тя със сигурност ще привлече вниманието на тълпата.

Зънн.

Тя всъщност не очакваше отговор от Шейн. Той искаше изложбата „Златото на друидите“ да бъде изцяло собственост на „Танънхил инкорпорейтид“. Всъщност настояваше за това, освен в случая с тази единствена страница с цветни илюстрации. Бе се съгласил да изложи позлатената, изкусно украсена страница от ръкописа, защото тя представяше върховия разцвет на изкуството на келтите. Фактът, че нищо подобно на нея не бе откривано някога, бе решаващ за Шейн. Нищо по-добро от този вид не съществуваше където и да било другаде, на каквато и да било цена, а семейство Норт не искаха да я продадат; тогава оставаше да я вземе назаем за изложбата. Това бе незадоволителен вариант, но бе по-добър от нищо.

— Виж — подхвана Риса, като разтриваше слепоочията си с надежда да облекчи засилващото се главоболие, — това, което вече имаш събрано в тази стая, е колекция, която повечето музеи с радост биха изложили във витрините си.

Мъжът продължи да разхожда писалката си. Очите му бяха взрени в хоризонти, които никой друг не можеше да види. От опит знаеше, че в момента той не я пренебрегва. Не нарочно. Просто прехвърля наум възможните варианти с бързина, интелект и прагматизъм, на които тя се възхищаваше дори повече, отколкото на високото му, атлетично тяло.

Пръстенът и писалката се докоснаха със звън още веднъж. После писалката изчезна толкова бързо, колкото се бе появила.

Тя се стегна да чуе какво бе решил Шейн.

— Ако се наложи — каза той, — ще покажем позлатения шлем от късната желязна епоха на „Сотби“. Лично аз смятам, че у него няма достатъчно излъчване, както ти казваш, за да стане център на изложбата, но заедно с инкрустираната със злато желязна дръжка на меч, която купих миналата година, би трябвало да задържат вниманието на тълпата за няколко минути. Жалко, че острието на меча е разядено от ръжда на толкова много места. Ако на табелката не пишеше „меч“, никой не би познал какво е.

— Не е чак толкова зле.

— Кое? Шлемът или мечът?

— Мечът.

— Той е истинска наслада за окото на всеки, който е изучавал келтските произведения на изкуството. За човека от улицата е само едно смръщване и свиване на рамене. Познай колко учени има във Вегас и колко обикновени хора.

Риса не си направи труд да смята. Но разбираше нежеланието на Шейн да изложи несръчно изработения шлем, чието златно покритие по-скоро липсваше. Знаеше, че ако поставят шлема редом с меч от епохата на крал Артур, това би придало повече тежест на всеки от предметите.

— Ако бъде изложен по подходящ начин — отбеляза тя, — шлемът би изглеждал заплашителен, а не грубо изработен.

Едното ъгълче на устата му увисна надолу в кисела усмивка.

— „Грубо изработен“. Чудесно. Гледай това описание да влезе в каталога. Хората ще се редят на опашка оттук до Лос Анджелис да го зърнат.

Тя усети как бузите й пламнаха.

— Знам си работата, господин Танънхил.

— Малкото ми име е Шейн, забрави ли?

— Това е твоят добър брат-близнак. В момента разговарям със злия.

Той се засмя. Тя бе сред малцината от служителите му, които не мереха внимателно приказките си в разговор с него. И това бе само едно от многото привлекателни — и влудяващи — неща у нея.

— Да предположим, че платим повече, отколкото струва шлемът…

— Но това е търг, нали? — сухо го прекъсна тя.

— … и накрая той стане наша собственост, как би го изложила, за да постигнеш най-голямо въздействие върху зрителя?

— На теб.

Той примигна.

— Моля?

— Поне за каталога. Не бих очаквала да стоиш полугол с позлатен шлем, докато групи туристки точат лиги по теб.

— Само полугол? Какво разочарование. Мислех, че келтските воини не са носели нищо друго, освен синя боя, когато са влизали в битка.

— Само една малка част от тях са били голи. Вероятно са представлявали елитна бойна група, нещо като днешните тюлени, както наричат мъжете от специалните части. Някои смятат, че келтите в синьо са били друиди, но повечето учени вярват, че друидите са били интелектуален елит, а не военен.

— Самураите са били и двете.

— Добре казано. Няма да ти преча, ако решиш да втриеш глина в косата си, да се съблечеш гол и да се изрисуваш в синьо за…

— Не — рязко я прекъсна той. — Даже и за корицата на каталога.

— Ами хубаво, захарче — провлече думите си тя. — Това наистина би спряло дъха на зрителите — ти, с щръкнала коса като морски таралеж албинос, целият настръхнал, с леденосини пъпчици по великолепното ти тяло и с позлатен шлем пред твоята радост и гордост.

Шейн поклати глава и се опита да преглътне смеха си. Не успя. Видя се гол и настръхнал, изрисуван в синьо и със златен шлем на слабините — представата бе толкова нелепа, колкото би се почувствал, ако въобще застане да позира гол.

Това бе друго от качествата, които харесваше у Риса. Караше го да се смее.

— Сериозно — каза тя, наклонила леко глава и загледана в него. — Имаш ли косми по гърдите?

— Какво?

— Имаш ли…

— Да — прекъсна я той. — А ти?

Тя не обърна внимание на въпроса му.

— Добре. Снимка оттук нагоре — посочи тя към гръдния му кош. — Изящно инкрустираната дръжка на меча, разположена диагонално пред косматите ти гърди, златният шлем, подчертаващ тези нефритенозелени очи, и тъмната сянка на брадата… О, да. Жените ще се редят по три на километрична опашка.

— Започвам да се чувствам като парче месо.

— Значи разбираш как се чувства една танцьорка в мюзикъл.

— Никога не съм докосвал тези момичета, така че ще приема думите ти на доверие.

Шейн бе прочут с това, че не си позволява волности с персонала, затова Риса само се усмихна студено и продължи:

— Разбира се, келтските воини обикновено са имали и мустаци, които надвисвали над устата им и се спускали надолу по брадите им. Но — добави тя — можем просто да хванем някое по-рошаво куче и…

Телефонът й иззвъня и отърва Шейн от изслушването на остатъка от смехотворните й хрумвания. Той я наблюдаваше, докато вдига телефона с пъргавина, която го запленяваше, тъй като движенията й винаги изглеждаха плавни, едва ли не лениви. Може би се дължеше на южняшкия произход, който прозвучаваше в акцента й, когато дразнеше някого.

— Риса на телефона — каза тя. — С какво мога да ви помогна?

Той видя настъпилата у нея промяна, различни чувства пробягваха толкова бързо по лицето й, че не успяваше да ги разгадае. После нищо, сякаш бе угаснала някаква светлинка и остана само деловото изражение на лицето й.

— Хей, радвам се да те чуя и бих искала да си поприказваме, но в момента работя. Може ли да ти звънна по-късно? — Риса се извърна с гръб към Шейн. — На обяд? Разбира се. — Тя погледна часовника. — След час в джаз-бара, който е встрани от главното фоайе.

Остави слушалката много внимателно. Преди отново да се обърне към Шейн, се постара да върне на лицето си обичайното изражение. Обажданията на Шерил винаги предизвикваха у нея смесени чувства. Бяха прекарали толкова много години от детството си заедно, имаха много общи спомени. Без Шерил, Риса не бе сигурна дали би оцеляла.

И все пак двете бяха толкова различни като възрастни.

Смесицата от любов и вина, която изпитваше към Шерил, предизвикваше у нея болка по изгубения детски смях, който не можеше да си върне.

— Клиент ли беше? — меко попита Шейн, но очите му бяха напрегнати.

Инстинктивно усещаше, че след час тя няма да се занимава с проблемите на казиното. Мисълта, че се среща с някого на обяд, не би трябвало да го безпокои. В крайна сметка, самият той я бе насърчил да се занимава по-активно с оценяването на предмети като частно лице дори и само като още една възможност да следи какво ново излиза на пазара на старо злато.

И все пак нещо в начина, по който тя реагира на обаждането, караше всеки негов нерв да нададе вой и да се оглежда за опасност. Нийл би го нарекъл проблем, който те буди посред нощ. Шейн го наричаше просто предчувствие.

Риса криеше нещо.

От него.

— Не, не беше клиент. — Тя демонстративно разгърна един от седемте каталога на аукционни къщи. — Разгледа ли малката статуйка под номер 18 В? Вярно, че е само позлатена, а не от чисто злато, но украсата е изящна.

Шейн послушно погледна въпросната страница.

В момента обаче мислеше само за мига, когато ще остане насаме с „небесното око“ и ще преглежда записа от камерата, която следеше какво става в джаз-бара, встрани от централното фоайе на „Златното руно“.