Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (7)

Глава 6

Лас Вегас

Нощта на Вси светии

Когато Гейл Силвърадо отвори вратата на личния си кабинет, си припомни, че Холивуд и Лас Вегас имат две общи неща. Първото бе, че по един или друг начин хората залагат много за пари. Второто — че жените имат определено място и то е легнали по гръб под мъжете. Много малко жени успяваха да се преборят за господстваща позиция.

Затова Гейл бе единствената жена на срещата на най-силните хора в казино индустрията в Лас Вегас, без Шейн Танънхил, разбира се, който всъщност бе причината за тази среща.

Цар Мидас просто не обичаше да играе в отбор.

Това правеше излишно труден живота за останалите мегаказина в града. Вместо да си поделят хазартната индустрия с цел по-големи печалби за всички, Шейн бе внесъл скъпоструващия елемент на честно и почтено състезание в интерес на клиентите. При това преуспяваше. В резултат новото момче на Ивицата бе най-големият печеливш във Вегас.

През първата година Гейл не бе особено разтревожена от конкуренцията. Тя бе на солидното второ място. Но сега пропадаше към третото, а имаше планове за скъпоструващи пластични операции. Това положение на нещата изнервяше акционерите й. Тъй като държеше само 45 процента от акциите на „Дива фантазия“, трябваше или да увеличи печалбите, или да си търси нова работа.

— Добър вечер, господа — поздрави тя, докато затваряше вратата след себе си и оглеждаше четиримата си гости. — Или по-скоро добро утро.

Мъжете, които се бяха разположили в богато декорирания й кабинет, бяха облечени така, че да не бъдат разпознати от служителите си или от най-големите си врагове.

Френч Хенкел, управител на „Здравей, Париж!“, носеше оръфаните одежди на францискански монах. Бе свалил маската си от зебло и бе отметнал назад качулката си, така че се виждаше гъстата му руса коса. Той разсеяно почукваше с маската по тапицирания с червена италианска кожа диван, на който седеше. Трийсет и две годишен, той бе най-младият в стаята и единственият, който имаше деца. Шейн Танънхил, по пътя си към мястото на най-преуспял във Вегас, бе довел бащата на Френч до банкрут. Дали синът се радваше, или страдаше от случилото се преди години, не бе казал на никого.

Мъжът, седнал най-близо до Френч, бе Джон Фирензе, който бе издокаран като фокусник или като Зоро. Трудно можеше да се определи точно, важното бе, че костюмът скрива всичко, свързано със самоличността му. Джон бе чичо на Карл, бе разведен, без деца, и бе изпълнителен директор на „Римски цирк“ — един от първите големи увеселителни комплекси, построени във Вегас. Макар мястото да бе обновявано основно три пъти през изминалите трийсет години, никога не бе успявало да привлече клиенти с много пари. „Римски цирк“ съвсем не бе някаква долнопробна дупка по каквито и да било стандарти, но не бе сред предпочитаните места за „китовете“ от Америка или чужбина. Неизменно привличащо дребните риби, казиното все още печелеше най-вече от автоматите с жетони и от шоу програми с пера, в които участват момичета, които не носят нищо друго.

Седнал настрана от останалите, Мики Пински бе облечен като проститутка с невъзможно високи токчета, лъскава копринена рокля в мораво с висока яка, огромни подплънки за гърди и задник и платиненоруса перука, която добавяше няколко сантиметра към ръста му. Без костюма и грима той изглеждаше като застаряващ жокей от световна класа, какъвто бе, преди конят да го хвърли от гърба си още на старта. Развеждал се бе три пъти, говореше се, че бил щедро надарен като муле и също толкова безплоден. Представляваше собствениците на няколко „семейни развлекателни центъра“, чиито инвеститори бяха вложили големи пари в идеята, че семейно развлечение от типа на „Дисни Уърлд“ ще бъде новата мода във Вегас.

Пински и поддръжниците му бяха получили горчив урок, докато разберат, че повече пари се печелят от алкохол, автомати с жетони и изискани шоу програми в стила на големия град, отколкото от дъвки, състезания със скейтборд и ябълков пай. Развлекателните комплекси бяха успели да възкръснат с цената на много пари като „специализирани курорти“ за самотници, които искат да си опитат късмета. Финансовият отчет на Пински показваше някакво подобрение, но все още трябваше да лее пот, за да поправи миналите си грешки. Всичко, което би могло да препрати към него част от клиентите, за които в „Златното руно“ едва се намираше място за правостоящи, бе добре дошло за него.

Най-влиятелният човек в стаята бе и най-възрастен. Петдесет и осем годишен, Ричард („викайте ми Рич“) Морисън, се бе женил и развеждал четири пъти. Настоящата му съпруга бе богата наследница от Тексас, която имаше солидни връзки сред политиците, които той използваше с голям успех. Тази вечер бе ядосан на себе си и се бе преоблякъл като хипи. Бе достатъчно добре сложен, че да му отива. Дългата до раменете африканска перука не пасваше много добре на стила на шейсетте години, но чудесно скриваше собствената му къса бяла коса. Голяма, изцяло фалшива брада, скриваше по същия начин и останалата част от характерните му черти.

Рич бе президент и изпълнителен директор на „Детелината“, казино комплексът, който в момента бе на второ място по печалби във Вегас. Преди години се бе спречкал с Шейн по повод бизнес и професионални отношения. Бе загубил и в двете насоки. Тогава не му се бе понравило. Все още бе така. Но тази вечер той бе тук по делови причини. Нищо лично. Ако сделката размажеше Златното момче и го съсипеше… е, човек понякога просто има късмет. Единствената грижа на Рич бе, че Гейл проявява нежелание да изпълни своята роля при залагането на капан за Танънхил. Тази вечер щеше да се разбере дали тя все още се двоуми.

— След като всички сте все още тук — започна Гейл, — предполагам, сте решили, че не записвам нищо от ставащото в това помещение.

В отговор се чуха различни изсумтявания. Мъжете определено бяха сигурни, че никой от тях не може да запише каквото и да било. На никой от тях не му бе харесало претърсването от страна на Карл, но го бяха изтърпели. Никому нямаше да е приятно да се появи в някое заглавие, тръбящо: „Големите във Вегас, уличени в заговор срещу Цар Мидас“.

Особено сега, когато федералните служители бяха плъзнали като шарка из големите казина в търсене на мръсни пари от триадата „Червения феникс“. Групировката имаше доста пари за пране. Рич — а той разчиташе и на Гейл, — бе готов да им помогне, но никой от двамата не искаше федералните да го хванат.

Затова собственикът на „Детелината“ бе организирал тази среща.

— Някой иска ли да ме претърси, за да се увери? — попита Гейл, вдигнала ръце над главата. С грацията на танцьорка, каквато някога е била, тя се завъртя бавно и предизвикателно пред седналите мъже.

Рич се вгледа в прилепналата й рокля и пищните извивки и се почувства изкушен да сложи ръце върху тялото й заради самото удоволствие. Същото важеше и за останалите. Но никой не стана.

— Ти имаш повече за губене от нас — изтъкна Рич. — Печелиш повече от всички ни.

— И много по-малко от Танънхил — отвърна му тя. Свали маската си и облегна лъскавия си гръб на черното метално бюро с форма на полумесец. Тя отправи на Рич самоуверен поглед, който казваше, че е виждала какво ли не в този живот. — Тази среща бе твоя идея. Раздавай картите.

— Имам план как да се разправим с Шейн Танънхил.

— Аз също — промърмори Фирензе. — Да му натрошим кокалите един по един.

Хенкел вдигна очи към тавана.

— Господи, само не подхващай пак познатата песен за доброто старо време. То е минало, Джон. По дяволите, прекалено млад си даже за да помниш времето, когато мафията е управлявала Вегас. Само Рич е достатъчно възрастен, а дори той…

— Затваряй си устата, Френч — дружелюбно го прекъсна Мики Пински. — Да чуем какво има да казва Рич.

Хенкел се усмихна и направи жест, все едно си слага лепенка на устата.

— Всеки си има слабост — започна Рич. — За Танънхил това е колекционирането на злато. Той е напълно погълнат от тази експозиция, която ще покаже в навечерието на Нова година, за да засенчи изложбата от изделия на Фаберже в „Дива фантазия“.

— Е, и? — предизвика го Фирензе.

— Нещата не се развиват особено добре за Златното момче — отбеляза Рич. — Все още търси да купува експонати. Гейл доста му пречи, като го изпреварва в покупката на някои наистина ценни предмети, преди той даже да разбере, че са на пазара.

Изразът по лицето на Гейл не се промени, но тя се зачуди откъде Рич знае толкова много за това, което смята за свое лично съревнование с Шейн.

— Какво означава това за нас? — попита тя.

— Докато преследва златото, той не следи бизнеса си толкова отблизо, колкото обикновено. С малко помощ от наша страна може да стане леко небрежен.

— Колко небрежен?

— Достатъчно, за да можем да го злепоставим пред федералните. Първо ще се погрижим да го хванат с „горещи“ златни предмети.

— Как ще го направим? — попита Пински усмихнат, тъй като много му харесваше онова, което чува.

— Гейл сигурно би могла да ни даде няколко добри идеи — открито заяви Рич. — Някои от местата, където е купувала златни експонати, не са съвсем законни. Там би трябвало да знаят как да намерят още.

При мисълта колко много знае Рич, тя присви очи, но кимна в знак на съгласие.

— Мислила съм да набедя Шейн за притежание на някои „горещи“ предмети, но уредничката му е много по-строга, отколкото предполага репутацията му. Всички говорят как Шейн купува съмнителни стоки, но никой не може да го докаже и никой не би успял, докато тя следи вътрешната информация.

Сега бе ред на Рич да остане изненадан.

— Как се казва тя?

— Риса Шеридън.

— Ще я проуча. Когато намерим с какво да я притиснем, ще се доберем до Шейн.

— Добре — нетърпеливо продължи Гейл, — но дори и да хванат Шейн със следи от изгорено от „горещата“ стока, никога няма да го арестуват, а още по-малко вероятно е да иде в затвора. И по-рано е опарвал пръстите си. Просто връща стоката, приема загубата и продължава да разбива на пух и прах казината ни.

— Защо да не го арестуват? — попита Хенкел.

Тя го изгледа със съжаление в очите.

— Не помниш ли как е истинската фамилия на Шейн?

Хенкел примигна.

— Ами, не.

— За бога, Френч, изобщо ли не гледаш друго, освен порно каналите? — промърмори Пински.

— Какво общо има това с… — реагира Хенкел.

— Мерит е фамилията на Шейн — рязко го прекъсна Гейл. — Танънхил е моминското име на майка му.

Хенкел я погледна неразбиращо, а после в очите му се прокрадна болка.

— Да, сега си спомням. Роднина е на онзи Мерит, Себастиян Мерит.

— Бинго — каза тя със смразяваща усмивка. — Шейн е син на Мерит. Единственото му дете. Няма начин на този или на онзи свят най-големият милиардер в Америка да позволи синът му да иде в затвора, макар да се предполага, че не си говорят от години. Ако не се броят за разговор крясъците на бащата, че синът му ще се върне пълзящ на колене с молба да го приеме обратно в лоното на семейството.

Рич се усмихна студено. Тази заплаха бе в заглавията на вестниците по цял свят и даваше храна на таблоидите и клюкарските рубрики в навечерието на Деня на бащата, когато всички отново повтаряха проклятията на Мерит към сина му, изречени публично.

— Да го вземат мътните — намръщи се Хенкел. — Ако Шейн има толкова пари, защо му трябваше да разорява „Синята кобила“, за да спечели няколко милиона. Можел е направо да купи казиното на татко само с парите, които Мерит държи у дома в сейфа си.

— Шейн скъса с богатото си семейство — отвърна му Рич, като почесваше главата си, която почваше да го сърби под перуката. — Очевидно цената да се съобразява с Мръсника Мерит е била прекалено висока. Но някои неща се предават по наследство. Танънхил е наследил солидна част от бизнес гения на баща си, а също и от куража му.

— Това е другата причина, поради която „горещите“ златни експонати няма да са достатъчни, за да съсипем Шейн — каза Гейл. — Той няма да подвие опашка и да се скрие заради малко лоши отзиви в пресата. Цялата шумотевица вероятно само ще увеличи потока от хора в „Златното руно“. На туристите им харесва да си мислят, че се разхождат сред истински живи мошеници. По дяволите, та повечето от хората долу, които се наливат с безплатно шампанско, си мислят, че всички ние сме от мафията.

— И все пак, да го хванат с мръсни ръце, ще отнеме голяма част от славата му на Златно момче — изтъкна Пински. — В пресата направо ще го разпънат на кръст, вместо да го възхваляват.

— Ще го преживее — с равен глас коментира Гейл.

Рич кимна в съгласие, че само лошите отзиви в пресата няма да решат проблемите им с Танънхил.

— Спомена нещо за разправа — напомни Фирензе на Рич. — Какъв е съкрушителният удар?

— Докато се занимава с опитите ни да провалим златното му шоу и да го натопим с „горещи“ стоки — обясни Рич, — Шейн Танънхил ще бъде прекалено зает, за да разбере какво става всъщност.

— Така ли? И какво става?

— Именно това ще се пита и той, когато нахълтат федералните и го обвинят в пране на пари.

Гейл поклати глава.

— Той не го прави.

Рич се усмихна като акула, какъвто всъщност си беше.

— И аз не съм хипи. Но ако нещо ходи като патица и кряска като патица, значи става за отстрел по време на лов.

Тя погледна Рич заинтригувано.

— Слушам те. Останалите също.