Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (18)

Глава 17

Лас Вегас

2 ноември, 1 часа на обяд

Риса затвори служебния телефон, прокле тихичко и забърза към „Тръбата на Гейбриъл“, преди някой друг с неподходящо злато за продан да й попречи. Не искаше да кара старата си приятелка да чака. Не само че бе грубо, но и така би й дала възможност да направи онова, което можеше най-добре — да привлича внимание.

Надяваше се, че видът й е по-добър от последния път, когато се бяха видели. Тогава изглеждаше толкова бедна, че вината бе стиснала като юмрук Риса за гърлото. Зачуди се дали Шерил е свързала стоте долара, напъхани по двайсетачки в пепелника на колата й, с приятелката си от детинство, която я бе завела на обяд същия ден.

Ако бе разбрала, то никога нищо не каза за това.

— Здрасти, бебчо — каза Шерил с усмивка и се изправи, когато я забеляза. — Как си, по дяволите?

Риса се усмихна широко, прегърна я и отстъпи крачка назад.

— Добре съм, мамче. Хей, изглеждаш — остаряла, измъчена, ядосана — точно като миналия път, а това беше преди почти четири години. Каква е тайната ти? Жените на нашата възраст би трябвало да изглеждат над трийсетте.

— Ами — отвърна Шерил, като приглади с ръце невидими гънки по тясно прилепналите си джинси и намигна на мъжа, седнал наблизо, който проследи с поглед ръцете й — секс диетата ми се отразява добре.

За миг усмивката на Риса се помрачи, после отново стана широка. Шерил никога не криеше мъжете, с които спи. По-скоро обратното. Сякаш смяташе, че всеки мъж, с когото бе спала, я прави по-добра от всяка друга жена. Когато бяха по-млади, това не бе толкова важно. Но то бе преди много мъже.

На Риса й се искаше поне един от тях да бе направил Шерил щастлива.

— Ще трябва да опитам тази диета — небрежно отвърна тя и хвана Шерил под ръка. — Ела горе в кабинета ми. Поръчала съм обяд за нас, но има няколко обаждания, които не ми се ще да пропусна. Искаш ли нещо от бара?

Шерил се поколеба.

— Аз черпя — каза Риса и махна на бармана. Ако портмонето на Шерил бе така оръфано, както и дрехите й, едва ли имаше пари за подобен лукс като ядене и пиене в ресторант.

— Един космополитън. Двоен — поръча Шерил на Слим Джон.

Когато бе започнала да пие по баровете, космополитън бе последната дума в изисканите питиета. Знаеше, че сигурно нещо друго е заело мястото му сред по-младите и богатите, но не знаеше какво е то. Барманът кимна и погледна Риса.

— Какво да ви предложа?

— Ти си нов, нали?

— От тази седмица — потвърди той.

Тя се усмихна.

— Добре дошъл на борда. Аз съм Риса Шеридън, уредничката на Шейн Танънхил. Изпрати поръчката в моя кабинет. Сали — тя махна към една жена, облечена в костюм на битник от петдесетте, която си приказваше с клиент — знае пътя.

— Ами твоето питие? — попита Шерил. — Или имаш някоя скрита бутилка горе?

— Напоследък спя малко. Ако пийна някакъв алкохол, ще заровя нос в салатата.

— О, бебчо, какво е станало с теб? Навремето можеше да пиеш колкото мен.

— Ти беше права. Образованието ми размъти мозъка.

Шерил се ухили.

— Нали ти казах.

— Така си беше.

Неведнъж бе чувала: Забрави тия учени глупости, бебчо. Мамчето ще те научи на всичко, което ти трябва.

Известно време го бе правила.

Но след като Шерил навърши седемнадесет и напусна града с един пласьор на наркотици, Риса откри, че обича книгите и особено много обича да научава за живота извън Джонсън Крийк, Арканзас.

На шестнайсет години, Риса трябваше да наваксва всичко, което другите бяха научили в училище. Тя го направи за една година благодарение на интелигентността си, новооткритата дисциплинираност и една всеотдайна учителка, която нямаше семейство. Преподаването на госпожица Стинтън, вярата и насърчението, което получаваше от нея, заедно с четиринадесет часа учене всеки ден и малко съвети относно облеклото и грима, ускориха превръщането на Риса от безпризорно палаво дете без бъдеще, в самотен, надарен човек на науката.

Тази промяна бе създала пропаст между Риса и единствения човек, който наистина се бе интересувал от нея в детството й, който я бе защитавал, когато никой друг не чуваше виковете й — Шерил Фокнър.

Толкова много споделени спомени…

Двете с Шерил бяха сестри във всичко, освен по кръв. А в края на краищата какво значение имаше кръвта? Собствените им кръвни роднини се бяха отказали от тях още преди да се родят. Шерил бе научила Риса да кара колело. Шерил я бе научила как да си слага червило и грим. Шерил й бе обяснила откъде се появяват бебетата и как да се погрижи да не забременее. Шерил бе имитирала така добре надутото хлапе в училище, че Риса направо се бе напишкала от смях и така успя да преодолее болката си от това, че я наричаха „боклук от караваните“, задето носеше стари дрехи, хранеше се с подаяния и имаше дупки на маратонките си.

Шерил също я бе научила и как да бяга от часовете, да пише фалшиви извинителни бележки и да краде разни неща от денонощния магазин на магистралата.

И именно Шерил бе тази, която издърпа едно момче от колежа, което се опитваше да изнасили петнайсетгодишната Риса, ритна го там, където най-много би го заболяло, и през цялото време крещеше, че това, че тя прави секс за пари, не означава, че приятелката й го прави безплатно.

Скоро след онази ужасна нощ Шерил бе напуснала града с едно от гаджетата си. Риса плака, сякаш бе изгубила цялото си семейство.

Защото бе точно така.

Приемната й майка бе починала, преди Риса да стане на шест години. Мъжът, когото наричаше „татко“, изобщо не бе искал да има деца. Риса бе отишла при сестрата на починалата си майка, всъщност заварена сестра, но двете били израсли заедно. А Сара Лиса определено се нуждаеше от парите, които получаваше от социалните служби за издръжката на момиченцето. Не че тя бе лоша майка. Не биеше Риса и не отказваше да я храни. Само дето бе прекалено заета да сервира по масите и да се напива през уикенда с приятелите си, така че не й оставаше много време и сили за детето.

Тогава приемните родители на Шерил се настаниха в съседната каравана. За няколко седмици Риса се превърна от самотно деветгодишно хлапе в неотлъчна сянка на Шерил. Двете момичета заедно завладяваха света със смях и дълги крака, с които можеха да избягат от всяка неприятност, в която се забъркваха. Поне за известно време.

Без да говори, Риса заведе Шерил до една обикновена наглед врата, на която пишеше „Само за служители“. Набра съответния код на таблото до нея и тя се отвори.

— Хайде — подкани приятелката си Риса.

Вратата се затвори след тях. Намираха се в тих и невзрачен коридор. Също толкова невзрачни на вид асансьори бяха наредени от двете му страни. След пищния декор и веселия шум на казиното бежовите стени и тишината тук бяха направо стряскащи.

Риса взе пластмасовата карта, окачена на врата й, и я пъхна в един отвор до асансьорите. След като вратата се отвори и влязоха вътре, тя пъхна картата в друг отвор до табло с различни копчета и набра кода за кабинета си. Едва когато бе въведен валиден код, вратите се затвориха и асансьорът тръгна нагоре. Нямаше светещи копчета, номера, нищо, което да обозначи етажите, които отминаваха незабелязано.

— Уау, бебчо. Да не работиш в трезора при големите пари? — попита Шерил.

— Какво?

— Ами всички тия карти и кодове, и измишльотини. Няма даже номера на етажите.

— О, това ли било. Произведенията на изкуството, с които работя, са доста ценни.

— Така ли? Трябва да ми ги покажеш.

— Няма проблем. Ще обядваме при тях. В момента работя върху една изложба за шефа си.

Шерил едва не измърка доволно. Чудеше се как да повдигне въпроса за своите златни предмети, без да се налага просто да ги тръшне на масата като заклана кокошка.

— Като онези от брошурата ли?

— Брошура ли?

— Нали се сещаш. От онези, дето са край овчата кожа долу.

— О, забравих за тях. Всъщност, бих искала да забравя. Шефът непрекъснато ми трие сол на главата, задето не съм намерила нещо специално за предстоящата златна изложба. Онези снимки в брошурата са просто на разни неща, които сме излагали в миналото, и няколко нови, които да разпалят интереса на публиката към новата невероятна изложба „Златото на друидите“, която предстои.

— „Златото на друидите“ ли? Какво е това?

Риса помълча за миг и се опита бързо да измисли начин да обясни на Шерил, без да я накара да се чувства неудобно заради липсата на образование.

— Помниш ли, когато в училище учехме за Англия?

— Бебчо, аз никога нищо не учех. Това е само за тъпанарите.

— Ами Стоунхендж? Чувала ли си за това?

— Онзи стар кръг от големи камъни, дето хората са танцували наоколо, облечени в бели дрехи, и са се престрували на вещици и магьосници ли?

Риса се засмя.

— Горе-долу. — Фактът, че Стоунхендж е бил издигнат далеч преди друидите да се появят на сцената, не бе важен засега. Достатъчно бе, че Шерил има някаква база за сравнение, макар и бегла. — След като строителите на Стоунхендж изчезнали, хора, които наричаме келти, се заселили по тези места. Те са живели в Европа много преди раждането на Христос и се разселили във всички посоки, а преди около три хиляди години са пристигнали на Британските острови.

— Така ли?

Шерил тършуваше в дамската си чанта-раница за дъвка. Противният вкус, който усещаше в устата си, би задавил и пор. Коктейлът, който си бе поръчала, много би й помогнал, но питието не бе тук в момента, а гадният вкус определено бе.

— Да — съгласи се Риса, докато асансьорът забавяше ход. — Келтите са били страхотно добри майстори в обработването на металите. Според някои учени са научили гърците как да обработват златото. Други, разбира се, изпадат в ужас само при мисълта, че някой би могъл да е научил гърците на каквото и да било. Живеем в много евро егоцентрична култура.

Шерил отвори пакетче дъвки.

— Извинявай, мамче — сепна се Риса. — Забравям, че не всеки харесва същите неща като мен.

А като говореше за тях, вместо да заличи, само задълбочаваше пропастта между себе си и приятелката си от детинство.

Асансьорът спря. Коридорът на този етаж бе също толкова тих като другия, но не толкова безличен. Едната стена бе облицована с дърво, на другата бяха окачени различни произведения на изкуството, а подът бе покрит с дебел пъстър килим.

— Оттук. — Риса посочи наляво. — Кабинетът ми е до музея.

— Музей. — От тона на Шерил личеше, че по-скоро би предпочела да й измъкнат ноктите на краката един по един.

— Не е точно музей — успокои я Риса. — Наричам го така просто защото имаме много неща, прибрани тук, докато решим какво би било най-доброто за изложбата.

— Златни ли? — попита Шерил, втренчена в нея.

— Златни.

— Това вече ми харесва, бебчо.

Риса се засмя и я прегърна с една ръка. Непресторената алчност на приятелката й бе истинско облекчение след часовете, прекарани в разговори по телефона с представители на аукционни къщи, които едва ли не биха се задавили, ако някой ги попита колко струва определен експонат. Става дума за култура, в крайна сметка.

Ставаше дума и за търговия, както добре знаеха всички в този бизнес. Колкото повече говореха за култура посредниците, толкова по-високи бяха цените.

— Е, покажи ми нещо — каза Шерил, като се огледа наоколо.

— Бижута ли?

— О, да. Истинско злато.

— Насам.

Шерил нетърпеливо я последва към дълга, покрита със стъкло витрина. Риса посочи изложените експонати.

— Това са някои от нещата, които Шейн е събрал в подготовка за изложбата „Златото на друидите“, която ще бъде открита в навечерието на Нова година.

Усети как стомахът й се свива само при мисълта за изтичащото време. Единствената добра новина бе, че никой от другите му източници не бе свършил по-добра работа.

Поне засега.

Шерил се наведе толкова близо до витрината, че стъклото се замъгли от дъха й. Промърмори нещо неясно, отдръпна се малко назад и загледа втренчено пред себе си. Тези неща приличаха на златото, което бе у нея, повече, отколкото на снимките в брошурата. Само дето много от изложените предмети изглеждаха очукани, сякаш са били влачени насам-натам в раници и са били стоварвани на циментов под.

Тя преброи наум. Осемнадесет парчета. С едно повече от нещата, които бяха заключени в багажника на колата й.

— Как се наричат онези? — попита Шерил.

Риса погледна натам, където сочеше пръстът й.

— Това са нашийници. Нещо като гривни за врата.

— От масивно злато ли са?

— Някои нашийници са. Тези — не. Кухи са, но историята им е много… — Спря да обяснява, тъй като Шерил бе престанала да слуша.

— Ами онези? — попита тя.

— Гривни, носени над лакътя.

— Масивни ли са?

— Дебело златно покритие върху желязна сърцевина. Украсата е проста, но изкусно направена.

Шерил изобщо не се вълнуваше от каквато и да било украса.

— А онези? — попита тя и отново посочи.

— Фибули. Нещо като луксозни безопасни игли за закрепване на дрехите — добави бързо. — По онова време не са имали ципове или копчета.

— Иглите от масивно злато ли са?

— Двете отдясно — да.

— Не са ли много малки?

— Вероятно са били жертвен дар, давали са нещо на боговете, за да бъдат чути молитвите им.

Шерил гризеше бузата си от вътрешната страна и се чудеше колко ли струват предметите във витрината.

Риса наблюдаваше израза по лицето й. В известен смисъл приятелката й бе идеална за изпробване на реакциите на средния посетител на изложбата.

— Какво мислиш?

Тя сви рамене.

— Това тук прилича на стара проститутка. Има същото като младата, но заради годинките цената й е доста по-ниска.

Риса погледна към очуканата метална дъга, която вероятно е била повредена от същото фермерско рало, което е изровило съкровището от земята. По другите предмети личаха очуквания, вдлъбнатини, огъвания, грапавини и направо счупвания, които притесняваха окото на модерния човек, свикнал с новите, машинно изработени бижута.

Но за Риса всяка следа бе безценна, защото показваше, че експонатът е бил направен, използван, предаван от поколение на поколение, заровен в земята и отново изкопан. Всяко парче метал имаше невероятно минало. Тя често се бе опитвала да си представи какви истории биха могли да разкажат тези бижута.

— Когато си на възраст между хиляда и петстотин и три хиляди години — поясни Риса, — определено ти личи.

Шерил рязко извърна глава към нея.

— Какво?

— Петнайсет до трийсет века.

Тя глътна дъвката си от изненада.

— Да ме вземат мътните.

Риса се усмихна иронично. И така можеше да се каже.

— Да. Доста време.

— Предполагам, че това ги прави по-скъпи, нали?

— По-скъпи, отколкото теглото им в злато ли? О, да.

— Колко по-скъпи?

— Зависи от много неща.

— Като например? — настоя Шерил.

— Възраст, изключителност, майсторство и произход — това означава откъде е дошло и колко добре документирано е всичко.

— Документи ли? — Шерил отново задъвка устните си. Това би могло да се окаже досаден проблем. — Всички тези неща ли си имат документи?

— Всъщност повечето от тях са били намерени в земята в миналото от прадедите на титулувани мъже и жени, които са продали част от наследството си, за да запазят останалото. Други са от музеи, които са разчиствали колекцията си. Някои вероятно са били откраднати от хора, които са ги намерили и не са казали на собственика на земята. — Риса сви рамене. — Но всичко се е случило преди толкова много години, че вече няма значение.

— За колко години става дума?

Риса се усмихна.

— Поне сто. Колкото повече по сто, толкова по-добър е произходът и цената е по-висока.

Шерил пак се зае да хапе устните си. Не можеше да чака сто години. По дяволите, вероятно нямаше да мине и седмица преди Сокс да измъкне златото на Тим от ръцете му.

— Е, кой все пак е купил златото, преди да се сдобие с всички тия документи?

— Хора, които са искали да имат предметите повече, отколкото да ги показват публично. Колекционери с една дума.

— Като твоя шеф ли?

Риса помръкна.

— Не и ако зависи от мен. Всичко, което аз му предлагам, е законно.

Лека усмивка се появи на лицето на Шерил.

— Но ти не си единствената, която му предлага разни неща, нали?

Риса вдигна рамене.

— Ей, бебчо. Не се стягай толкова. Аз съм твоето мамче, помниш ли? Някога заедно задигахме повече стока, отколкото би могло да се побере в тази витрина.

— Да. И аз през цялото време бях уплашена до смърт.

Шерил се засмя звучно и гърлено и отново се подмлади.

— Хубави времена бяха, а? Жега, която направо разтапя асфалта, и студени напитки, отмъкнати от хладилника на стария Бърлингтън. Покатервахме се на големия стар дъб пред караваната на леля ти, пиехме студена кока-кола, докато ни заболят гърлата, и оставахме там до тъмно, мечтаейки си да сме момчета, та да не се налага да слизаме, за да пишкаме.

Риса се засмя на спомените. Шерил бе права. Хубави бяха онези времена, когато сякаш целият живот бе едно дълго горещо лято, изпълнено с лудории, смях и мечти.

— Но винаги се налагаше да слезем, нали? — отбеляза Шерил и усмивката й помръкна. Загледа се в петната, които бе оставила с пръсти по стъклото, и въздъхна толкова дълбоко, че замъгли витрината. — Е, та колко струва това тук? Няколко стотака? Хилядарка?

— Долара ли?

Шерил я погледна както някога, сякаш казваше: Ей, бебчо, ако си толкова умна, как можеш да си толкова тъпа!

Риса се усмихна.

— Много по хиляда.

Шерил се сепна, после отново почна да диша нормално.

— Двайсет хиляди?

— По-скоро стотици хиляди.

Стана й трудно да си поеме дъх. Едва след няколко секунди успя да възстанови дишането си.

— Ей, бебчо, помогни ми. — Тя посочи към витрината. — Да не искаш да кажеш, че това струва стотици хиляди долара?

— Нали това ти казвам.

— Божичко!

— А след няколко дни очакваме да пристигне един експонат, за който платихме четиристотин хиляди долара.

— За един-единствен предмет?

— В отлично състояние е. Великолепна изработка. Много стар. Много, много специален. Имаме късмет, че научихме за него преди Гейл Силвърадо.

— Коя е тя?

— Собственичка на казино „Дива фантазия“. Доставя й удоволствие да изпреварва Шейн в покупката на всякакви златни келтски предмети. Наложи му се да плати направо нелепа цена, за да я надмине в наддаването за някои добри експонати.

— Като четиристотин хиляди долара ли? — попита Шерил, без много да се интересува от отговора. Все още се мъчеше да си представи как един златен предмет може да струва толкова много пари.

— Всъщност, тази цена е горе-долу разумна — отвърна Риса. — Преди няколко години само една келтска фибу… о, искам да кажа игла-закопчалка, бе продадена на търг за един милион лири. Това е около милион и половина долара.

Шерил издиша шумно.

— Исусе Христе! Трябва ми студен душ! — Тя затвори очи и се опита да овладее замайването си. — Милион и половина долара. Само за една закопчалка.

— Една уникална закопчалка. Повечето не струват и една десета от това. Та дори и една стотна.

— Една десета.

— Да. Около сто и петдесет хиляди долара. Една стотна е петнадесет хиляди долара.

Шерил се облегна на витрината, защото не мислеше, че може да стои на краката си без чужда помощ. Една второкласна или даже третокласна закопчалка струваше повече пари, отколкото бе виждала през целия си живот.

А в багажника на колата й имаше неща, които изглеждаха по-добри от всичко, което бе видяла в лъскавата витрина на Риса.

— Добре ли си? — попита я тя тъкмо когато на заключената врата се почука. — Това е обядът. Или твоето питие.

Шерил отново издиша шумно и продължително и се усмихна широко.

— Бебчо, надявам се да е питието. Преживяла съм много, но си струва всичко изтърпяно.

Отметнала глава назад, тя не можеше да престане да се смее. Бе успяла. Наистина бе успяла.

Това бе страхотен удар.