Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (38)

Глава 37

Лас Вегас

3 ноември, вечерта

Кабинетът на Рич Морисън заемаше половин етаж на върха на високата кула на „Детелината“. На покрива два етажа по-надолу имаше плувен басейн и градина, които привличаха тузарите и „китовете“ да се възползват от VIP условията на казиното. Гости от няколко държави се бяха излегнали в шезлонгите си като заседнали на брега тюлени албиноси край тюркоазнозелената вода. Кабаретни танцьорки — без пера — предлагаха питиета, ордьоври и себе си на всеки, който проявяваше интерес.

Рич определено не се интересуваше: дори и като воайор. Много повече го вълнуваше разговорът, който бяха провели с Джон Фирензе преди няколко часа. Откраднато злато и убийство. Благодарение на анонимно обаждане полицаите бяха открили тялото на Джоуи Клайн — собственик на заложна къща, вкочанен в магазина си, заедно с толкова много стока, че детективите направо бяха изумени.

Освен това имаше кръв и на друг човек по пода. Рич се чудеше кога ченгетата ще стигнат и до този проблем. Ако вече го бяха открили, определено не го бяха съобщили по телевизионния канал, по който предаваха новини двадесет и четири часа в денонощието.

Интеркомът звънна и изтръгна Рич от мислите му. Той натисна копчето.

— Да?

— Госпожица Силвърадо пристигна за срещата ви на вечеря.

— Поканете я да влезе.

Той се изправи точно в мига, когато външната врата се отвори и Гейл влезе в просторния му кабинет. Изглеждаше много апетитно в костюма си от сако и панталон с цвета и ефирността на захарни целувки. Един служител затвори вратата зад нея и дискретно изчезна, сякаш изобщо не е съществувал. Много добре платено несъществуване. Рич не бе глупав или стиснат, когато става дума за хора, които биха могли да му причинят неприятности. Не искаше служителите му да се продават за няколкостотин долара, размахани пред лицата им.

— Зашеметителна си — каза Рич и протегна и двете си ръце към Гейл. — Както винаги.

Усмихната, тя пое ръцете му само с пръсти, докато си разменяха хладни целувки по бузата.

— И аз бих отбелязала колко си хубав — каза тя, като се отдръпна леко и му намигна, — но ми спомена, че става дума за някакъв спешен проблем с техно крадците.

— Явно някой е забравил да предупреди „Златното руно“. За последните дни са ударили Танънхил с няколко големи джакпота.

— Божичко, как може да е станало това — безизразно каза Гейл. — Май трябва отново да прегледаме процедурата за предупреждаване. Не бива да оставяме такива неща да остават незабелязани, нали?

Усмивката на Рич стигна почти до ушите му.

— Колко жалко, че толкова много си приличаме с теб, Силвър — каза той, като я нарече със стария й прякор. — От нас би излязъл страхотен екип. Но при това положение, бихме…

— … се избили един друг преди съмване — довърши тя. — Прекалено хитри сме, за да станем партньори. По същата причина не вярвам, че си ме извикал спешно тук, за да ми кажеш за техно крадците в „Златното руно“.

— Искаш ли да претърсиш кабинета ми, преди да си поговорим?

Тя поклати глава.

— Ти не си от онези идиоти или маниаци, които записват всяка дума за следващите поколения. Знаеш, че подобни записи са като да държиш зареден пистолет в нощното си шкафче — има по-голям шанс да те застрелят, отколкото да изненадаш някой среднощен крадец.

— Или както казваше майка ми, когато лайното попадне във вентилатора, всички се оцапват.

Гейл се засмя.

— И аз бих искала такава майка. — Тя мина през стаята и погледна надолу към басейна. — Горките.

— За „китовете“ ли говориш?

— За момичетата. Мислят си, че могат да свалят някой богаташ.

— Ти успя.

— И то няколко пъти — съгласи се Гейл. — Но не като сервирам напитки с разголени гърди. Използвах повече главата, отколкото тялото си. — Тя отново се извърна към него. — Какво има?

— Някой предлагал ли ти е да купиш келтски златни предмети?

— Не.

Рич я наблюдаваше много внимателно. Не забеляза нищо, което да издава лъжа.

— Тогава вероятно Танънхил вече ги е купил.

— Крадени ли са?

— О, да.

— Откъде ги е взел? — попита Гейл.

— Там е проблемът. Не знам.

— Това определено ще ни затрудни да го натопим пред властите. — Тя присви студените си пъстри очи. — Откъде знаеш, че златото е у него? И не ми пробутвай номера с „малкото пиленце“. Не съм дошла тук да слушам детски приказки.

— Единият от крадците казал на Фирензе.

— На Карл ли? Защо той не…

— На Джон, не на Карл. Иначе ти щеше да ми се обадиш и щяхме да водим този разговор в твоя кабинет, защото и двамата не вярваме на телефонните връзки.

Тя вдигна тънките си вежди.

— Само глупак би повярвал, че телефонните връзки са поверителни.

Той се усмихна.

Тя зачака той да продължи. Докато чакаше, с всяка глътка въздух гърдите й се повдигаха и ръчно ушитият й бял копринен костюм проблясваше и трептеше на светлината. Знаеше, че той я наблюдава и се наслаждава на гледката. Знаеше също така, че няма да направи нищо по въпроса.

Много жалко. Толкова лесно бе да контролираш мъжете, когато си ги хванал за ръчката.

— Доколкото разбрах, някакъв дребен мошеник извадил късмет — каза Рич. — Сдобил се с поне двадесет, а може и повече, келтски златни предмета.

Гейл сви розовите си устни и подсвирна беззвучно.

— Двамата с приятелчето му заложили четири от предметите при Джоуи Клайн.

— Не съм го чувала.

— Няма как. Той е на дъното на хранителната верига. Ти си на върха й.

— Ти — също.

— Но никога не забравям, че има и дъно. — Рич я наблюдаваше, докато тя осъзнае думите му, забеляза леката бръчка между пъстрите й очи и се зарадва, че е успял да я засегне. — Клайн пласирал стоката на Дж. Е. Шапиро.

— Шапиро. Шапиро… — Тя наклони глава. — И това име не ми говори нищо.

— Друг собственик на заложна къща. Който също е доста ниско в хранителната верига.

— Тогава вероятно е прекалено ниско, за да може да стигне до Шейн.

— Вероятно. Затова ти се обадих.

— Съжалявам, че ще те разочаровам. Престанах да се мотая из бедняшките квартали още преди да стана достатъчно голяма, за да си поръчвам алкохол.

Рич се направи, че не я е чул.

— Дж. Е. не отговаря на телефона, така че засега това е задънена улица. Сигурно е чул за убийството на Клайн и…

— Убийство! Не ми каза за това.

Той сви рамене.

— Какво значение има един търговец на заложени вещи? Във Вегас е пълно с тях — като червеи по някакъв труп.

— По дяволите. Убийството носи прекалено много неприятности.

— Не и ако успеем да го свържем с Танънхил. Тогава неприятностите ще са точно колкото трябва.

Гейл се намръщи.

— Не ми се иска особено да лепнем на Шейн убийство, което не е извършил.

— Защо мислиш, че не го е извършил?

— Ако той очисти някого, никога няма да намерят трупа. Този човек е много хитър. — Тя се доближи до остъклената стена и се загледа в простряния в пустинята шумен и завладяващ град, който я бе направил богата. Но оттогава светът се бе променил. Лас Вегас се бе променил.

Тя се бе променила.

Както и светът, и градът, и тя бе по-стара. Много по-стара. Не можеше да си представи как би започнала всичко отначало, ако „Дива фантазия“ престане да носи огромни печалби. А това щеше да се случи. Печалбите й намаляваха. Не рязко, но с бавните и постоянни темпове, които предвещаваха бъдеща катастрофа. А се налагаше сериозно обновление, за да се поддържа във форма казино-хотелът. Имаше прекалено много нови казина. Прекалено много увеселителни мегакомплекси. Нямаше достатъчно туристи, за да могат всички да забогатяват.

Проклет да си, Шейн. Защо не можеш да разбереш какви идеални партньори бихме могли да бъдем? Бихме могли да притежаваме това проклето място.

Но Шейн не разбираше.

За разлика от Рич Морисън.

Животът е игра, а после умираш.

Тя се обърна към Рич, усмихна се и се зачуди кой от двама им ще оцелее от партньорството им.