Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (5)

Глава 4

Камп Верде, Аризона

Нощта на Вси светии

Неумолимият звън на телефона накрая измъкна Шерил Фокнър от наркотичния й сън. Чисто гола, тя седна в леглото и се опита да отвори уморените си очи, чиито мигли бяха залепнали от спиралата. През прозореца, който бе закрит само от натрупания прахоляк, се виждаше примигването на избледнялата неонова реклама на мотела. Светваше и гаснеше, светваше и гаснеше в мрака като ритмичния пулс на сърцето, предлагаща стаи за една нощ, за седмица или за месец.

Телефонът продължаваше да звъни.

Тя прокара пръсти през дългата си изрусена коса и срита мъжа, легнал до нея.

— Да те вземат мътните, Тим! Вдигни шибания телефон!

— Мамка му — измърмори Тим Сетън. — Само се чуй. А на мен все ми повтаряш да внимавам какви ги приказвам пред ония тъпанари.

— Единственият тъпанар в това легло си ти, а всички знаят, че задниците нямат уши, така че няма нужда да внимавам за думите си, нали?

Тим извърна красивия си профил на другата страна и отново заспа. Телефонът продължи да звъни.

Шерил изпсува под нос и се пресегна през Тим, за да види на апарата кой се обажда.

— Върджил — промърмори тя. — По дяволите.

Върджил О’Конър бе сред любимите й тъпанари — клиенти, поправи се тя наум. Плащаше в брой. Начаса. Никакви увъртания, чекове без покритие или кредитни карти, които могат да се проследят. Щеше й се да има още петдесет такива. Или поне петима, мътните го взели. С тяхна помощ и с малко късмет във Вегас едно момиче можеше да преуспее, също като приятелката й от детинство, Риса.

Мисълта за Риса върна Шерил към доброто старо време, когато двете оправни сирачета си живееха добре в Арканзас…

Телефонът продължаваше да звъни.

Тя се отърси от полусънените си спомени, обви се като в невидимо наметало в образа на медиум и вдигна слушалката. Гласът й бе приглушен и нежен.

— Добро утро, Върджил. Чувствам, че се намираш в труден период.

— Трябва да те видя.

— Нека да проверя…

— Не — прекъсна я той. — Веднага, Лейди Фокнър. Трябва да стане веднага. Докато е още тъмно. Това злато ме убива.

Тя едва преглътна проклятията, които бяха на езика й.

— Злато, хммм? Да не би пак да си заспал, докато си разглеждал снимките в някоя от старите си книги?

— Имам нещо много по-добро от проклетите книги. Ела бързо. Ще видиш.

— Върджил… — Посред нощ е, глупак такъв. Тя стисна зъби, отметна кичурите коса от очите си и каза внимателно: — Добре, ще дойда, но ще трябва да ми платиш двойно. Съжалявам, но това е…

— Ако дойдеш преди съмване, ще ти дам четиристотин долара — прекъсна я той.

— В брой ли?

— Да. — Това бяха всичките му пари, но нямаше значение. Ако тази среща не свършеше работа, не мислеше, че ще има и други. — Но трябва да дойдеш тук бързо.

Шерил преглътна.

— Ще бъда при теб преди съмване. Мир и благополучие, Върджил.

Преди клиентът да успее да отговори, тя остави слушалката на мястото й и разтърси партньора си така здраво, че русолявата му коса се разпиля по възглавницата.

— Ставай и запявай, хубавецо. Върджил ни очаква с четири стотака.

Тим отвори едното от красивите си сини очи.

— Кого трябва да убием?

— Ха-ха. Ти и мравка не би могъл да убиеш. Ще трябва да помолиш приятелчето си от затвора да го направи вместо теб.

Тим отвори и другото си око. Усмихна й се като същинско ангелче.

— Нали все пак работата е свършена?

Тя изсумтя с отвращение, пусна раменете му и го прескочи, за да се измъкне от леглото.

— Отлепяй апетитния си задник от чаршафите. Трябва да сме у Върджил преди съмване.

— На Сокс няма да му хареса, ако не сме тук, когато…

— Сокс може да върви по дяволите.

— Ей, ти все се нахвърляш на приятелчето ми.

— Никога не съм му се „нахвърляла“, даже и когато ми предложи стотачка.

Тим се ухили и се протегна. Обичаше да се заяжда с любовницата си. Така си връщаше, задето не е и наполовина толкова умен, колкото нея. Нито пък Сокс, въпреки всичките му хвалби. В сравнение с Шерил и двамата бяха тъпи. Но това не беше важно.

Мисленето си беше голямо главоболие.

Затова той го оставяше на Шерил; освен когато ставаше дума за нещо, от което приятелят му разбираше повече, като например да продаде на черно някой телевизор или видео. Не казваше на Шерил за тези неща. Тя направо би побесняла, ако разбереше, че Сокс обира къщите на някои от клиентите им. Не на всички. Все пак, дори и той можеше да разбере, че това би било глупаво. Само на някои, когато си заминеха през зимата, на онези, които имаха толкова телевизори, че не биха им лисвали един или два.

Както и да е, Шерил бе виновна. Ако не бе толкова стисната с парите, нямаше да му се налага да обикаля по тъмно със Сокс. Но на нея й бе влязла някаква муха в главата, искаше да спести достатъчно, за да се преместят някъде, където никой няма да ги познава и няма да има нужда непрекъснато да се оглеждат назад. За това трябваха пари, което означаваше, че той се радва, ако получи петдесетачка на седмица, за да изпие няколко бири със Сокс и…

— Тимъти Сетън, вдигай си задника!

— Кучка, кучка, кучка — промърмори той, но достатъчно тихо, за да не го чуе. — Станал съм, готов съм! — После погледна надолу към сутрешната си ерекция и се изсмя. — Определено съм готов. Какво ще кажеш, а?

Тя му отправи поглед, който направо го отряза.

Той погледна със съжаление към провисналия си член. Е, мамка му. Винаги можеше да го вдигне пак. И ако тя отново не го искаше, имаше други, които щяха да го пожелаят.

С подсвиркване се запъти към душа, който Шерил най-сетне бе изчистила миналата седмица. Крайно време беше. По пода имаше толкова мръсотия, че гъделичкаше ходилата му.