Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (40)

Глава 39

Лас Вегас

4 ноември, сутринта

Сестрата подаде глава през полуотворената широка болнична врата, която май бе единственото, което подсказваше, че Тим не е отседнал в малък, скъп хотел. Клиниката по пластична хирургия „Бейтмън-Молонари“ бе само за отбрани клиенти. Освен това бе и много дискретно място. Особено когато им платяха три пъти повече от обичайната такса.

Миранда Сетън би предпочела истинска болница, но както кратко й бе обяснил бащата на Тим, истинските болници са длъжни да съобщават за истинските рани от куршум на истински полицаи.

— Синът ви току-що се събуди — с приглушен глас каза сестрата на Миранда. — Можете да поговорите с него веднага щом докторът излезе, но само за няколко минути.

Миранда прошепна благодарствена молитва на Господ, в когото бе престанала да вярва, щом разбра, че е бременна от мъж, който не й бе казал, че е женен. Един мъж, който не само бе способен на убийство, но и вече бе убивал. Стисна тънките си, неимоверно крехки ръце, бледи и с разкървавени кожички около ноктите, които разсеяно чоплеше непрекъснато.

Веднага щом сестрата излезе, тя отвори чантата си, отпи солидна глътка от онова, което бе останало в половинлитровата бутилка водка, и пъхна в устата си ментов бонбон. След като се подкрепи по този начин, Миранда се изправи на крака и забърза по бледозеления килим към стаята на Тим. Снимки на идеално оформени лица в идеални рамки й се усмихваха с идеалните си усмивки от кремавите стени.

На вратата имаше месингов номер като в хотелска стая. И също като в хотелска стая, обзавеждането бе едновременно подканващо и дискретно, по стените висяха импресионистични картини, цветовете бяха пастелни, а по мебелите бяха разхвърляни множество възглавнички. Единственото, което бе в рязък контраст тук, бе пациентът, легнал на бледорозови чаршафи, заобиколен от монитори, апарати и разни тръбички, прикрепени към части от тялото му, за които Миранда не искаше да помисля.

Той изглеждаш дори по-зле, отколкото, когато бе облян в кръв.

Искаше й се да се втурне към леглото и да го притисне в прегръдките си, но не го направи: задачата й бе много конкретна — да разбере кой е стрелял в него. Веднага щом откриеше този човек, щеше да отмъсти подобаващо.

— О, Тими — задавено прошепна тя.

Той само изстена и остана със затворени очи. Последното, което искаш в този момент бе да гледа майка си, която се суети около него като квачка.

— Кой ти причини това? Шерил?

Синът й вдигна клепачи, после притвори. Не можеше да понесе дори приглушеното осветление в стаята. Бе му много трудно да говори, но се опита. Ако можеше да причини неприятности на стария си приятел, с удоволствие би го направил.

— Сокс — изрече с усилие.

— Съжалявам. Не се сетих да донеса. Студено ли ти е на краката?^[1] Може би някоя сестра ще донесе грейка или нещо такова.

Бавно, с огромни усилия, Тим поклати глава.

— Застреля ме.

Тя се поколеба.

— Сокс ли? Приятелят ти те застреля?

— Да.

— Защо?

Тим издиша на пресекулки, после отново. Не бе съвсем сигурен в отговор.

— Не знам.

Помълча, преглътна, после продължи:

— Сигурно заради златото.

— Какво злато?

Той не обърна внимание на въпроса й. Бе прекалено изтощително да й обяснява. Единственото, което си струваше болката от усилието да говори, бе да причини колкото може повече неприятности на Сокс.

— Името му е Цезар.

— И друг ли е имало?

— Сокс. — Името прозвуча като отчаяна въздишка.

— Искаш да кажеш, че истинското име на Сокс е Цезар?

Единственият отговор на Тим бе стенание, което би могло да означава „да“. Последва ново стенание.

— Аз го убих.

— Сокс ли?

— Клайн. Не искам в затвора. Никога.

— Не се тревожи, Тими. Баща ти ще се погрижи за теб. Той те обича.

Тим би се засмял, но по тялото му нямаше и едно местенце, което да не го боли. После отвсякъде го обгърна мрак. Той го посрещна като стар приятел.

Миранда гризеше ноктите си и гледаше ужасяващо бледия си син.

Не след дълго се почука и вратата веднага се отвори. Влезе сестрата.

— Съжалявам, госпожо Сетън, но лекарят иска синът ви да почива колкото е възможно повече. Моля, елате с мен. Доктор Уелс ще отговори на въпросите ви.

Тя понечи да протестира, но видя, че Тим отново е в безсъзнание, и въздъхна.

— Кога мога пак да го посетя?

— Едва след няколко часа. — Сестрата внимателно я хвана под ръка и я изведе от стаята. — Доктор Уелс ви очаква, ще имате достатъчно време да поговорите с него, преди синът ви да се събуди отново.

„А също — помисли си цинично — и достатъчно време да се измъкне и да си купи още алкохол и ментови бонбони.“ От онова, което бе видяла записано от дискретно поставените камери за наблюдение в клиниката, разтревожената майка вече поти бе привършила бутилката. Не че на сестрата й правеше особено впечатление. Бе свикнала с алкохолиците и техните номера. Когато в „Бейтмън-Молонари“ не бяха заети да изпъват провиснала кожа, се грижеха богатите им редовни клиенти да изтрезнеят и да се съвземат, за да могат да се върнат към живота си навън и отново да се напият до безсъзнание. Заради суетата на хората и проблемите с алкохола, клиниката винаги имаше дълъг списък с чакащи. И все пак нямаше как да не съжали тази майка. Пациентът може би щеше да дойде в съзнание още няколко пъти, можеше да се очаква дори и напълно съзнателен кратък период… но само толкова.

Синът на тази жена умираше.