Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (33)

Глава 32

Лас Вегас

3 ноември, следобед

През целия път до апартамента си Риса си казваше, че едва влачи крака, защото е уморена, а не защото не се чувства в настроение да прекара още една нощ в компанията на Шерил и поредното „спомняш ли си, когато…“. Споделените им спомени само правеха сегашната разлика между тях още по-явна и болезнена.

Дискретната магнитна картичка с надпис „Не безпокойте, моля“ бе залепена над бравата на вратата. Риса въздъхна облекчено. Ако имаше късмет, Шерил щеше да е излязла на пазар или щеше да е потънала в благоуханна вана. И в двата случая щеше да има възможност да си отдъхне поне за минутка, преди да й се наложи да се държи учтиво.

За няколко кратки мига тя остана на мястото си, за да се наслади на тихия и елегантен коридор, застлан с килим, на уханието на свежи цветя в бронзови вази, поставени в специални ниши в стената, на позлатените и все пак стилно прости рамки на флоралните картини, окачени в дългия, уютен коридор. Но не можеше вечно да отлага влизането в апартамента. С приглушена въздишка, тя свали от раменете си удобното делово сако, изрита настрани обувките на висок ток, събра всичко под мишница и пъхна ключа в ключалката.

— Шерил? — извика от входната врата. — Аз съм. Не… — Спря насред думата. — Боже мой, какво е станало?

Всичко бе обърнато с главата надолу. Вещите й, прибрани в чекмеджета, шкафове, кутии — всичко, което можеше да бъде вдигнато и захвърлено, бе разпиляно. Бъркотията бе невъобразима.

Тъкмо щеше да извика отново Шерил, когато старите й навици, породени от страха, се събудиха. Може приятелката й да е изпаднала в пристъп на лудост и да е съсипала апартамента й, но това едва ли бе вероятно. Което означаваше, че някой друг е влизал.

Може би все още е тук.

И чака.

Риса понечи да се обърне. Не бе достатъчно бърза. Една груба ръка сграбчи китката й и я издърпа насила вътре в собствения й апартамент. Вратата щеше да се затвори автоматично, но й попречи купчинката от сакото и обувките, които бе изтървала, когато я сграбчиха.

— Къде е? — попита мъжът през отвора в черната маска на лицето.

— Кое къде е?

Сокс изгледа злобно пребледнялата жена с големи сини очи и потрепващи устни. За какъв го мислеше тя, за глупак ли?

— Златото — изрева той. — Къде е проклетото злато!

— Мисля, че си ме объркал с някого. Единственото злато, за което знам, е заключено в сейфа на казиното, заедно с…

Пръстите около китката й се стегнаха като стоманени клещи.

— Златото, което тя измъкна от онзи тъпанар в Седона.

На Риса й се искаше да вярва, че е в лапите на някакъв луд с хирургически ръкавици на ръцете и черна маска на главата. Обаче все по-силно я обземаше ужасяващото чувство, че този тип изобщо не е смахнат. Просто е бесен от гняв.

— Виж какво, с удоволствие бих ти помогнала да намериш каквото си загубил…

— Онази кучка го открадна — прекъсна я Сокс. — Не съм го изгубил. Що за идиот би изгубил злато за милиони?

— Коя кучка? — попита Риса, като се молеше да не е права в предположенията си.

— Шерил Фокнър, коя друга? Да не би да познаваш и други проклети кучки, които живеят тук?

Само аз, горчиво си помисли Риса.

— Та къде е? — настоя мъжът.

— Ако ми опишеш какво е взела — каза Риса с върховно самообладание, — може би ще успея да ти помогна.

Сокс обмисли предложението от всички страни, търсейки скрити капани. И докато се бе заел с това, огледа добре и пленничката си. Биваше си я. Изискана дама, но не сухарка. Страхотни гърди, скрити под блузата. Трудно можеше да прецени какво крие под черната права пола, но определено изглеждаше обещаващо. Много жалко, че слабините му не бяха във форма за подобни подвизи в момента.

На Риса никак не й хареса мазният и преценяващ оглед, на който бе подложена. Бе го виждала в очите на прекалено много мъже, откакто й пораснаха гърди. Но не показа нито страха, нито отвращението си. И това бе нещо, което бе научила като дете. Ако покажеш някакво чувство, особено страх — си загубен.

— Ти да не си гаджето на Шерил? — попита тя, като се опита да привлече погледа му отново над нивото на гърдите си.

Гняв и нещо още по-зловещо се изписаха на лицето му и го накараха да стисне устни.

— Можеше и това да стане, но кучката открадна моето злато.

Риса се питаше дали това е станало, преди или след като е взел ключа на Шерил за охраняваните апартаменти на „Златното руно“, и какво се е случило междувременно с Шерил и новия й ключ. Но нямаше да зададе гласно тези въпроси.

Можеше и да не хареса отговорите.

Независимо къде бе Шерил сега и в какво състояние, Риса не би могла да помогне на никого, преди да се отърве от този идиот с ярката хавайска риза и ужасна черна маска. Внимателно, много леко тя провери колко стегната е хватката му около китката й. Не толкова, колкото по-рано. Помагаше й и това, че кожата й бе влажна от потта, която я облива.

— Какво злато по-точно? — попита тя. — Монети? Бижута? Часовници?

— Не го видях цялото.

Риса не му натякна, че щом не е виждал „цялото злато“, то едва ли е било негово. Похитителят й може и да не бе особено умен, но бе доста силен.

Също като едно време. — ядоса се Риса. — Моят ум срещу техните мускули.

— Може ли да ми опишеш какво си видял от златото? — попита го, като добави и леко хленчене в гласа си. — Наистина искам да ти помогна, но не мога, ако не ми кажеш какво търсиш.

Сокс се намръщи.

— Ами, имаше две малки статуйки, които приличаха на куче или на елен, нещо такова. Някаква смахната на вид закопчалка. И голяма лента за ръка, която беше много готина. Имаше нещо като череп на нея. И другите неща сигурно са били такива.

Риса усети как стомахът й се преобръща, после се свива. Не можеше да е съвпадение.

И определено това обясняваше защо Шерил се бе интересувала от работата й за пръв път, откакто се помнеха.

— И Шерил ги е откраднала от теб? — попита Риса.

— Да, както и цял куп други неща.

— Цял куп — безизразно повтори Риса, докато главата й се въртеше замаяно. Исусе Христе! Има още келтски произведения на изкуството.

Тази мисъл бе направо зашеметяваща, но тя се постара да не го покаже. Вместо това се върна назад в миналото си и използва интонацията и речника от дните, когато с Шерил бяха скитали в провинцията като необуздани диви животни, време, когато мъже като този бяха нещо обичайно в живота на момичетата…

— Та значи… цял куп — каза тя. — А това дали е един много голям куп или куп, малко по-голям от четири неща?

Мускулестата ръка отново стисна здраво китката й.

— А ти защо се интересуваш колко са?

— Божичко, само се опитвам да помогна. Ако са едно-две неща, може да ги е оставила в тоалетната в кабинета ми. Ако е наистина голям куп — тогава са някъде другаде.

— Ами, по думите на Тим са поне двайсет парчета.

О, пресвета Дево!

— Добре, значи наистина голям куп. Добре, забравяме за тоалетната в кабинета ми. — Тя демонстративно огледа разрушенията в апартамента си. — Не мисля, че ги е оставила и тук, иначе щеше да си ги намерил.

— Освен ако нямаш някое тайно местенце.

— Тя така ли ти каза?

— Кучката я нямаше тук.

Риса изпита кратко облекчение. Шерил не бе някъде сред бъркотията наоколо, наранена, пребита или още по-лошо.

— Нямам тайно местенце, освен… — Риса остави изречението недовършено. Рискът бе голям, но понякога човек не може да избира и се налага да играе с картите, които са му раздали.

Сокс така рязко дръпна китката й, че тя залитна.

— Къде?

— Долу, в общата тоалетна до големите зали.

— К’во? И защо използваш толкова тъпо скривалище?

Тя сви рамене.

— Върши работа.

Сокс измърмори нещо и отново се огледа. Не му хрумна нищо ново. Повдигна широката си риза, колкото да й покаже дръжката на пистолет.

— Не се опитвай да хитруваш.

Тя преглътна притеснено.

— Ей, на твоя страна съм, нали? Няма нужда да ставаш зъл.

— Само те предупреждавам.

Изведе я странишком от апартамента. Един до друг, стиснал здраво китката й, стигнаха до асансьора. Имаше нещо странно в походката му. Не куцаше съвсем, нито тътреше крака. Но се движеше по-скоро като уморен старец, а не като млад мъж.

Но хватката на пръстите му никак не бе слаба.

Риса се помоли дежурният на „божественото око“ да е достатъчно опитен, за да разбере, че ако в този миг насреща им се изправи някой от охраната с насочен пистолет, много хора ще пострадат.

И тя ще бъде сред първите.

Да се окаже човек под подобен кръстосан огън, означаваше със сигурност да посети спешното отделение. Или моргата.

Едва на третия опит успя да пъхне картата ключ в пролуката до асансьора. Ръцете й не бяха така уверени, както преди Бозо, Хавайският клоун, да я сграбчи.

Когато вратата се отвори, той я блъсна вътре и я наблюдаваше внимателно, докато тя натиска копчетата с разтреперени пръсти. В момента се притесняваше най-много дали той ще забележи скритата камера на тавана и ще се паникьоса. Да стои затворена сама в някаква падаща метална кутия заедно с изнервен до край убиец, не бе никак забавно — а точно това щеше да се случи, ако задейства някоя от явните или скритите аларми на панела на асансьора.

Когато кабинката забави ход, мъжът свали маската от лицето си и я напъха в задния си джоб. Тя много внимаваше да не го поглежда. Нямаше смисъл. Камерите щяха да се справят много по-добре, без да го изнервят излишно.

Когато най-сетне вратите се отвориха и Риса пристъпи във фоайето, не се почувства кой знае колко по-облекчена в сравнение с асансьора. Не й се искаше похитителят й да се разбеснее насред претъпканото казино. Имаше нужда само от леко отвличане на вниманието, не повече от една-две секунди, достатъчно, за да измъкне потната си ръка от неговата и да побегне.

В другия край на залата имаше опашка от гладни туристи, които се редяха, за да похарчат по петнайсет долара за правото на място до бюфета, от който всеки можеше да си вземе храна колкото може да изяде — една от големите атракции на „Златното руно“. От двете страни на бюфета ехтеше неспирният примамлив зов на незабавното забогатяване, идващ от редиците автомати, които блестяха и звъняха подканящо. Най-шумните — а те бяха тези, на които най-често се печелеше — бяха наредени близо до входа на казиното откъм улицата, където всеки, който влезеше, би се изкушил да пусне няколко дребни монети. Пъстрите машини, които, изглежда, изплащаха печалба на всяко трето завъртане. А после да заложи още пари малко по-навътре в казиното, после още — на масите, и още…

„Хванахте“.

Автоматите бяха крайната цел на Риса, но не онези, край които имаше много хора. Тя се запъти към по-малко популярните машини, където само изцъклени от взиране и всеотдайни играчи пъхаха лепкави монети в еквивалента на космическа черна дупка, разпространен в Лас Вегас. В края на редицата с по-тихи автомати бяха двете големи зали, които в момента бяха затворени преди представление. Между тях се намираше тоалетната, която служителите наричаха „лабиринта“, защото хората често се объркваха вътре. Имаше западен и южен вход към нея, но почти никой не четеше знаците на влизане, така че на излизане се озоваваше в съвсем различна част на казиното.

Риса се надяваше похитителят й да е от хората, които не четат. Ако бъркаше, поне можеше да й се удаде шанс да го блъсне към някой от свободните автомати. После можеше да се измъкне, без да застраши цяла тълпа хора.

Сокс погледна към знака на вратата. Женска фигура.

— Къде, по дяволите, си мислиш, че отиваш?

— Да търся златото. — Риса го изгледа с широко отворени очи и се помоли мислено да не е забравила наученото от Шерил. Сред тези умения бе и как да лъже: „Винаги ги гледай в очите“. — Нали ти казах. Вътре има един голям шкаф с огледало и чекмеджета, където тя може…

— Но това е женската тоалетна! — прекъсна я Сокс.

— Няма да вземе да го крие в мъжката, нали?

Сокс се замисли над думите й.

— Имаш една минута да се върнеш със златото. После ще вляза вътре и ще те пребия до смърт. И изобщо не си помисляй да се криеш в кабинките. Знам го тоя номер.

Бегъл поглед към безизразните му тъмни очи я увери, че една минута е с петдесет и девет секунди повече от времето, което Сокс би искал да й даде.

Шейсет секунди не бяха много, но все пак повече, отколкото досега.

В мига, в който хватката му се разхлаби, тя се втурна през лъскавите, позлатени врати. Докато вратата се затвори зад гърба й, тя вече тичаше към западния вход на тоалетната. В главата си имаше една мисъл — да стигне до най-близкия служебен асансьор, без да привлича внимание, да затвори вратите след себе си и да натисне всички бутони за аларма наведнъж.

Излезе от другата врата с широки крачки, като почти тичаше, но далеч не привличаше толкова много внимание, както ако наистина побегнеше.

Може би щеше да успее да стигне чак до асансьора, ако на един от автоматите не удариха джакпот тъкмо когато тя бе до него. Както и всички хора наоколо, Сокс се извърна да види щастливия печеливш. Първото, което видя, бе Риса, отдалечаваща се с бързи крачки.

— Ей! — изкрещя той и извади пистолета си.

Риса знаеше плана на казиното наизуст. Онази горила с хавайската риза се намираше между нея и вратите към улицата. Най-близкият служебен асансьор се намираше зад редицата маси за бакара и крапс, които се изпречваха на пътя й.

Поне нямаше много хора около тях в момента.

Тя запретна поли и побягна право напред. Нямаше време да заобикаля. Скочи отгоре върху маса за крапс и тупна от другата страна, втурна се между две други маси, не сполучи при следващия скок и разпиля залозите на бакара, играчите и дилърите на всички страни. Това, че през цялото време крещеше: „Той има пистолет! Залегнете! Махайте се от пътя ми!“, вероятно имаше нещо общо с почти пълната липса на хора пред нея.

Първият изстрел на Сокс улучи един от автоматите. Вторият изби доста голямо парче от масата за крапс. Третият пръсна на парчета една чаша на масата за бакара, която Риса тъкмо бе прескочила. Тя зави рязко надясно и изчезва зад редица от автомати.

— Мамка му! — изрева той.

Може и да нямаше висок коефициент на интелигентност, но бе научил доста неща на улицата. Знаеше, че ако иска да прекара следващите няколко години от живота си в пушене на наркотици и в секс с жени, трябва веднага да се маха.

Незабавно.

Със забележителна бързина за човек, на когото му бе трудно да стои напълно изправен, той се обърна и хукна към входа. Хората се разбягаха на всички страни да му направят път. Никой от служителите на охраната в казиното не стреля, защото заповедта, дадена им от Шейн — и от полицията в Лас Вегас — при подобни ситуации бе ясна и безпрекословна: да не се застрашава животът на цивилни граждани.

Преди първите сирени на полицейските коли да се доближат до „Златното руно“, Сокс вече седеше в моравата си кола, потеше се и дишаше на пресекулки. Наранените му слабини горяха от болка. Главата му също, тъй като се опитваше да мисли, но независимо колко се стараеше, не можеше да измисли как да се добере до златото. Един пистолет просто не стигаше.

Но проклет да е, ако остави една кучка — или две — да го направи на глупак.

Време бе да вкара и чичо си в играта.

Запали колата. В същия миг се включи и радиото. Някаква нашумяла нова рап група крещеше накъсано и изливаше омразата си по радиовълните.

Широко ухилен и ревящ в такт с речитатива: пречукай-_ги_-_убий_-_ги_-_изяж_-_ги_-_всички_, на песента, гърмяща по радиото, Сокс потегли надолу по Ивицата.