Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (45)

Глава 44

Лас Вегас

4 ноември, следобед

Риса и Шейн минаха с колата покрай бизнес седалището на Шапиро, което се намираше близо до западналата централна градска част с долнопробни казина. Това бе районът на дребния бизнес, който се стремеше към средната класа, но не успяваше да я стигне. Витрините на Шапиро бяха с решетки, синя неонова реклама предлагаше заеми до заплата, а помещенията от двете страни бяха заети съответно от туристическа агенция и заведение, наречено „Женски нужди“, което би могло да е както сексшоп, така и безплатна клиника.

Шейн рязко спря на едно място за паркиране една пресечка по-надолу от заложната къща на Шапиро. Червеният лексус, който ги следеше, нямаше къде да се скрие и нямаше друг избор, освен да мине покрай тях, докато Шейн внимателно огледа регистрационния му номер. Без да сваля очи от колата, той набра някакъв номер на мобилния си телефон, изчака отсреща да вдигнат и продиктува номера.

Един многозначителен поглед настрани бе единственият коментар на Риса, но все пак любопитството й надделя.

— Това Фактоид ли беше или някой от твоите компютърни къртици?

— Фактоид. Няма смисъл да дублираме работата му. Той може да проникне във всяко бюро за регистрация на моторни превозни средства във всеки щат. В момента работи върху Мексико, но твърди, че системата им е толкова корумпирана, че никой не кара колата, на която е издаден номерът. Казах му, че просто още не е разбрал каква е системата.

Шейн погледна назад към заложната къща на Шапиро. Заради ярката дневна светлина не можеше да се разбере дали вътре светят някакви лампи.

— Струва ми се, че е затворено — каза Риса.

— Да.

Зададе друга команда на джобния си компютър, провери кой му е звънял и отвори съобщението от Иън. Той не бе бъбрив човек, но съобщението бе дълго. С телефон до ухото си, Шейн слушаше с нарастващо напрежение.

Докато наблюдаваше лицето на му, Риса се питаше какво ли се е объркало. Знаеше, че е станало нещо лошо. Другите може и да не успяваха да надникнат зад непроницаемото му изражение, но тя можеше. С все по-голямо нетърпение го зачака да затвори телефона и веднага попита:

— Какво?

— Джоуи Клайн е бил убит.

— Познаваме ли го?

— Не пряко, но онзи, който го е убил, е оставил кървави следи от заложната му къща до номер 113 на улица „Оазис Лейн“, а който живее там, познава Шерил. Предполагам, че Клайн е купил златото и го е препродал на Шапиро, който го е пласирал на Ковингтън, а той — на Смит-Уайт.

Риса се опита да диша дълбоко.

— Сигурен ли си за Шерил? Тя е свързана с убит мъж.

Това не бяха точно въпроси. Шейн все пак отговори.

— Един от съседите на „Оазис Лейн“ я е разпознал на снимката. Мъж на име Сокс — онзи, когото ти наричаш Бозо, — също е бил разпознат. На номер 113 живее госпожа Сетън. Тя вероятно има роднинска връзка с мъжа, който е убил Клайн и е оставил кървавите следи в уличката. Синът й, нехранимайко, я посещавал от време на време, според съседа. Шерил ходела с него.

— Сетън — повтори Риса, като си спомни за листовката, останала от приятелката й. — Тим Сетън. Това е партньорът на Шерил в бизнеса.

— Ами Сокс?

— Бозо ли? — Риса се изсмя. — Неговото име не фигурираше в рекламата.

— Кара морава кола, много шумна.

Риса барабанеше с пръсти по бедрото си. Не й харесваха новините, които чува. Онова, което си мислеше — още по-малко.

— Добре. Значи имаме Сокс и моравата му кола, Шерил вероятно е била със стария си форд бронко и с Тим в мотела, а после и в къщата на „Оазис Лейн“. Какво казва за всичко това госпожа Сетън?

— Не си е вкъщи. Някаква черна лимузина отишла да я вземе вчера следобед. Доколкото Иън е разбрал, Клайн вероятно е бил убит вчера. Трупното вкочаняване вече е било настъпило и отминало.

Риса се намръщи.

— Ами онзи, който е оставил кървавите следи? Къде е той?

— Иън ще провери къщата тази нощ, но аз имам предчувствие, че е бил Тим, бил е ранен, затова майка му го е качила в лимузината и го е отвела някъде да се погрижат тайно за него.

— Предчувствие, а?

— Да.

— От онези, които са те превърнали в мултимилионер ли?

— Да.

Тя издиша толкова дълбоко, че чак косата й потрепери. Не се сещаше дори и за една-единствена успокоителна причина Тим да пропълзи надалеч от мястото на убийството, облян в кръв. Споменът за гръмогласния и налудничав смях на Шерил, когато разбра колко струва колекцията на Шейн от келтско злато също много я тревожеше.

По дяволите, Шерил. Защо не дойде при мен? Можех да ти помогна. Нямаше нужда да се забъркваш с… каквото там си се забъркала.

После Риса осъзна, че Шерил всъщност бе дошла при нея и по този начин е пратила подире й онзи престъпник.

Може би не е имала никакъв избор.

Лицето й помръкна. Човек винаги имаше избор.

И понякога изборът, който прави, е лош.

— Защо Иън трябва да чака да се стъмни, преди да провери къщата? — попита тя.

Шейн я погледна с нефритенозелените си очи, в които имаше едновременно утеха и тъмни сенки.

— Защото няма ключ.

— Тогава защо да не позвъни анонимно в полицията и да потърси помощ от този адрес? Или да каже на полицаите, че който е убил Клайн, е отишъл там?

— Точно това ще направи, след като се убеди, че в къщата няма други златни произведения на изкуството.

— Но…

— Такива са заповедите на Дейна — каза Шейн, без да обръща внимание на прекъсването. — Тя не иска експонатите да бъдат прибрани от полицаите и да бъдат загубени някъде из бюрократичната машина от система, която няма и най-малка представа за културната стойност на златото.

— „Купуваме, продаваме, оценяваме, защитаваме“ — каза Риса, спомнила си за мотото на „Реъритис“. — Изкуството е на първо място, а клиентът на второ.

— Знаех това, когато им станах клиент. Именно затова работя с тях.

Тя се усмихна леко и облегна глава на кожената тапицерия.

— Но ти полагаш толкова усилия да изглеждаш като безскрупулен колекционер. А не си такъв.

— Кой мошеник би потърсил някой бойскаут да му продаде крадени предмети с културна стойност?

— Никой, но повечето хора държат прекалено много на репутацията си, за да я петнят по този начин.

Едно повдигане на раменете му й показа колко „държи“ на доброто си име.

Риса отново забарабани с пръсти по бедрото си.

— Ами ако някой се върне в къщата, преди да се стъмни?

— Иън я наблюдава.

— Мислиш ли, че Шерил е вътре? — попита Риса, преди да успее да спре думите си. — Мислиш ли, че е ранена? Ако е така, не трябва ли… — Затвори очи и бавно си пое дъх. Независимо какво бе направила приятелката й, бе й трудно да си седи и да не прави нищо, докато тя може би страда. Или още по-лошо. — Не трябва ли да влезем вътре?

Шейн взе ръката и в своята, за да укроти нервните й движения. Пръстите й бяха хладни. Той ги стопли с дланите си, докато я чакаше да се поуспокои. Знаеше какво я тревожи. Представя си как приятелката й бяга ранена, крие се и има нужда от помощ. Всички онези топли и смесени чувства, останали от детството й, се блъскаха с трясък в ръбовете на настоящата реалност и нямаше абсолютно нищо, което може да стори.

— Добре съм — каза с въздишка. — Наистина. — Опита се да се усмихне, но пак помръкна. — Но по една или друга причина, този ден бе направо изтощителен. И онова, което най-много ме тревожи, е, че още не е приключил.

Той бавно разтвори пръстите й и ги опря до бузата си.

— Съседът не е видял друг, освен госпожа Сетън да влиза или излиза. В случай че тя не се е разбирала особено добре с приятелката на сина си — а според съседа е било именно така, — е малко вероятно Шерил да иде там, ако е ранена. — Той целуна пръстите й и после ги пусна. — Особено пък щом има човек като теб, към когото да се обърне.

— Искаш да кажеш толкова глупава, нали?

— Не. Щедра. — По-щедра, отколкото Шерил заслужава, но нямаше намерение да го казва на Риса, която и без това се чувстваше ужасно.

Тя се размърда и прокара пръсти през късата си черна коса.

— По дяволите, мразя да не знам какво става. Да се питам. Да чакам. Тя може да е ранена.

— Много по-вероятно е оня нехранимайко Тим да е оставил кървавите следи по пода на заложната къща.

Риса знаеше, че е така. Но от това не се чувстваше по-добре.

— Хайде — каза Шейн. — Да видим дали Шапиро си е у дома.

— На табелата пише „Затворено“.

— Той живее на горния етаж — каза Шейн.

— Откъде знаеш?

— Не ти трябва да знаеш — отвърна той, като си спомни за великолепния експонат от злато на маите, който бе купил от него точно там, на горния етаж. След работно време, разбира се. Тогава Шапиро сключваше най-печелившите си сделки.

— Сигурен ли си, че не трябва да знам?

— Да.

Без изобщо да се озърне, за да види дали някой ги наблюдава, Шейн мина покрай фасадата, зави на ъгъла и излезе на задната уличка, където пълни кофи с боклук чакаха някой да ги изхвърли. Освен два магазина за втора употреба — за дрехи и за офис мебели, и ателие за поправка на обувки, в уличката имаше още две кафенета и будка за сандвичи. От кофите с боклук се носеше миризма, която мухите намираха за неустоима.

Шейн уви ръка в якето си и пробва дръжката на задния вход на „Заложна къща и заеми при Шапиро“. Не беше заключено. Той отвори, дръпна Риса вътре и затвори вратата. Някъде от горе се чуха гласове.

Миризмата в къщата не бе по-добра, отколкото навън. Дори и по-ужасна.

— По дяволите! — тихо каза Шейн. — Остани тук.

— Но… — Протестите й замряха, когато видя пистолета в ръката му.

Стълбите към горния етаж бяха покрити с протрит балатум, през който се виждаха дъските отдолу. Той се качи тихо, като се движеше от онази страна, където бе по-малко вероятно стъпалата да скърцат.

Шапиро бе пред телевизора. Прекатурена празна бутилка от скъпо уиски лежеше на дивана до него. Актьорите от следобедния сапунен сериал се бяха впуснали в гореща любовна игра под чаршафите. Когато режисираните им стонове заглъхнаха, на екрана се появи реклама на паста за зъби. Шапиро изобщо не реагира.

Шейн реши, че е мъртъв. Това би обяснило вонята. После долови тихото похъркване и разбра, че оня наистина е мъртъв.

Тоест мъртвопиян. Дотолкова бе изгубил контрол, че се бе изтървал в панталоните си като бебе.