Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (15)

Глава 14

Лас Вегас

2 ноември, на обяд

— Нали каза, че ще чакаш Шерил да…

Сокс не остави Тим да довърши изречението.

— Нищо подобно не съм казвал. Само ти дрънкаше.

Настъпил здраво педала на газта, Сокс профуча през едно кръстовище точно когато светофарът светна червено. Колите от двете страни натиснаха клаксоните. Сокс подаде ръка през прозореца и показа среден пръст.

— Не трябва да минаваш на червено, когато имаме дрога в колата — обади се Тим. — Хич не ми се иска пак да влизам в затвора.

— Абе ти какъв си ми? Да си ми майка? Само мрънкаш, мрънкаш, мрънкаш. Друго не можеш ли да правиш? Освен това нямаме останала и прашинка от праха, забрави ли? Свършихме го преди час.

На следващото кръстовище определено светеше червено, когато приближиха. Сокс мислеше да профучи направо, само за да чуе момичешкото хленчене на Тим, но един камион с „Будвайзер“ тъкмо пресичаше. Тукашните хора направо щяха да го обесят, ако се изпречеше на пътя на бирата им.

Тим зяпаше през прозореца и му се щеше да има още малко кокаин. Това бе бедняшкият квартал на Лас Вегас, районът между Глитър Гълч и Ивицата, където уличните канавки бяха пълни с боклук, а по прозорците и вратите имаше железни решетки.

— Добрият стар роден край! — горчиво каза Тим.

На Сокс не му пукаше. Всъщност се чувстваше в свои води по тези мръсни улици. Знаеше правилата тук: прецакай другия, преди той да те прецака. Бе израснал недалеч оттук.

Тим също, но на него изобщо не му харесваше толкова, колкото на Сокс. Разликата от пет години във възрастта им бе попречила да се срещнат на улицата, докато не се озоваха в една и съща затворническа килия. Тим бе влязъл за измама на карти и за секс с петнайсетгодишно момиче. Сокс — задето бе обрал един денонощен магазин. И двамата се оплакваха от лошия си късмет да ги приберат на топло за нещо, което правят всички останали.

На отсрещната страна на улицата една проститутка забеляза крещящо моравата кола. Бе облечена в едва покриваща задника й кожена пола, сандали с огромна платформа и еластична блуза до пъпа, която някога е била бяла. Тя извиваше ханша си в невероятни осморки, докато пресичаше улицата, после се облегна на отворения прозорец до шофьора.

Сокс огледа подробно предлаганата стока и реши да се въздържи. Жената изглеждаше на петдесет, а вероятно бе на около двадесет и пет години. Видя следите от игли по кирливите пръсти на краката й и празния поглед в очите й. Пустотата в очите и мръсотията не го притесняваха, но не бе чак толкова загорял, че да се задоволи с някаква изпаднала наркоманка. Не и след като бе видял готина мацка като Шерил да се отърква о Тим. Сокс може и да не бе хубав като приятеля си, но бе абсолютно сигурен, че е надарен също като него. Това бе нещо, което често се прави в затвора — проверяваш колко си надарен спрямо другите затворници.

Светна зелено. Без да обръща внимание на жената, Сокс натисна рязко педала и зави встрани от главната улица. След няколко пресечки изви волана и заби спирачки до бордюра пред две избелели от слънцето бунгала, чиито пердета бяха спуснати плътно и на прозорците имаше решетки. И двете имаха малки веранди, покрити с големи сенници. Пред бунгалото отляво стояха старец в инвалидна количка и куче, проснато в краката му.

Тим би го забелязал само ако го нямаше на верандата. Откакто се помнеше, старият Парсънс си бе паркиран все на същото място с някакъв пес наблизо. Същото важеше за плевелите и прахоляка наоколо. Просто си бяха там. Открай време.

Малките бунгала бяха притиснати между двуетажна жилищна сграда, която бе видяла и по-добри години — и то доста — и едноетажен търговски център с нисък наем, който сякаш винаги бе на ръба на банкрута, но никога не стигаше до дъното, вероятно защото в него имаше и магазин за алкохол.

Двама мъже на средна възраст седяха на паркинга пред жилищната сграда и отпиваха от бутилки, увити в амбалажна хартия. Дребничка, нервна възрастна дама слезе от втория етаж, като водеше на каишка някакво куче от неясна порода. По начина, по който заобиколи отдалеч пияниците, явно личеше, че смята алкохолизма за заразен.

Тим погледна небръснатите мъже и си каза, че поне баща му не е един от тях. Може и да не бе виждал баща си отблизо, но знаеше кой е. А това бе повече, отколкото можеше да твърди Сокс. Единственото семейство, за което понякога споменаваше, бяха някакви загубеняци, които били работили за мафията по времето, когато тя управлявала Вегас.

— Дай ми твоята стока — каза Сокс, докато измъкваше омачкан пакет цигари от навития нагоре ръкав на тениската си. Запали последната набръчкана цигара, метна боклука през прозореца и издуха дима към таблото на колата. — Ще се срещнем пак тук, след като поговоря с моя посредник.

— Ще задържа моите неща, докато видя колко ще получиш за твоите.

Сокс изсумтя отвратен.

— Женчо, ето какво си ти. Същински женчо.

— Да ти го начукам.

— Да, бе, все едно ще можеш. Нали ти беше „кралицата“ на затвора.

Тим грабна цигарата и дръпна бързо. И на вкус бе толкова ужасна, колкото и на вид, но никотинът му подейства добре. Не бе пристрастен към него като Сокс, но от време на време изпушваше по цигара. Дръпна отново, този път по-силно, преди да върне цигарата.

— Шерил има повече мозък в главата си, отколкото ние двамата заедно — отбеляза Тим, докато издухваше дълга струя дим. — Ако бях на твое място, щях да изчакам и да взема повече пари.

— Ама не си на мое място.

Тим сви рамене.

— Защо й позволи да задържи и част от твоя дял? — попита Сокс, като почти хленчеше. — Имаше три големи кутии, а всичко, което аз получих, са две мизерни малки парчета.

— Писнало й е да получава дребни пари от твоите посредници при продажбата при положение, че стоката, която ти давам, струва хиляди.

Не бе съвсем вярно, но какво пък, по дяволите. Ако Шерил разбереше за всички скъпи домакински уреди, за които двамата със Сокс бяха получили по няколко цента от всеки долар, направо щеше да побеснее.

— Такива са тарифите в бизнеса — отвърна Сокс. Освен това оставаше и тлъстичка сума за самия него, разбира се. Онова, което Тим не знаеше, нямаше да му навреди. Това, което Сокс знаеше, направо го побъркваше. Беше разорен и каквото и да получеше за златото, едва ли щеше да му стигне, за да закрепи положението за дълго. — Дай ми каквото имаш в раницата.

Тим се размърда притеснено, сякаш раницата в скута му изведнъж бе натежала. Посегна към дръжката на вратата.

— Хайде, мой човек — каза Сокс, като го хвана за ръката. — Само едно-две парчета, а? Нямам пукната пара, а даже стая, дето и хлебарките не я искат, тук струва петдесетачка. Ще ми се да си намеря хубава жена, пет линийки от белия прах, бутилка бърбън и пържола с десерт, дето някой засукан келнер да запали, такива работи, нали се сещаш? Все живеем като някакви изпаднали надничари, дето едва свързват двата края. Ще ми се да се позабавлявам.

Тим си помисли какво би казала Шерил. Но това тепърва предстоеше, а и можеше да измисли как да я умилостиви. Сокс бе тук и сега, а Тим мразеше да се бие.

— О, да те вземат мътните! — каза той. Бръкна в раницата и измъкна два тежки чорапа. Не знаеше кои предмети му дава. Не го интересуваше. Там, откъдето идваха тези, имаше още, а и така Сокс щеше да млъкне най-накрая. — Да не се връщаш без четиристотин долара за мен.

— Четиристотин! Ти да не си откачил?

— Четиристотин, чу ли?

— Да, да, да, да. — Сокс и преди бе чувал подобни думи и тогава също не бе слушал особено.

— Сериозно ти говоря. — Грабнал раницата си, Тим слезе от колата. Наведе се през отворената врата и измъкна торбата за боклук от задната седалка. — Шерил смята, че сме попаднали на нещо голямо. Не искам да проваля сделката. Тая жена има ужасен език.

Сокс вдигна ръце в знак, че се предава, и му се усмихна топло.

— Разбрах те, приятел.

— И си ми върни чорапите — добави Тим, докато се изправяше. — Няма нищо, дето пералнята на мама не може да оправи.

— Че за какъв дявол са ми на мен твоите чорапи?

Тим се засмя. Сокс бе получил прякора си^[1] на улицата, защото никога не носеше чорапи. Ако имаше истинско име, Тим никога не го бе чувал. За хора като Сокс само уличният прякор бе от значение.

— Кога ще имаш пари в брой? — попита Тим.

— Ще се обадя у майка ти.

Това бе отговорът, който Тим очакваше. Махна с ръка и се запъти към входната врата на мизерното бунгало.

Сокс се загледа след него за миг. Може и да не бе ходил в университет, но бе научил доста неща на улицата. Преди да срещне Шерил, Тим бе нехаен и винаги готов да му угоди. Отначало нямаше никаква разлика. Но сега… сега Сокс се чувстваше като петото колело. Тим слушаше онази кучка и не обръщаше внимание на старото си приятелче. През повечето време двамата с Тим спореха като някакви отдавна женени.

Онова, което наистина притесняваше Сокс, бе натрапчивото чувство, че той е губещият.