Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (62)

Глава 61

Лас Вегас

5 ноември, следобед

— Сигурен ли си, че изобщо не си успял да зърнеш златото? — настоя Дейна, като гледаше гневно ту Нийл, ту Риса. — Даже и за мъничко.

Нийл наблюдаваше много предпазливо тъмнокосата фурия, която се бе появила без предизвестие на рецепцията на „Златното руно“ и бе наредила да я заведат при С. К. Нийл. Дейна почти никога не губеше самообладание, но сега бе на път да го стори. Дребното й, прекрасно сложено тяло, направо трептеше от натрупаната енергия. Вече й бе разказал за Шейн, за златото и за ФБР и то неведнъж, но не би й го натякнал за нищо на света.

Тя адски мразеше да губи безценни произведения на изкуството. Ако в момента й посочеха някаква мишена, тя щеше да започне да стреля и едва после да се извинява.

— Не — каза Нийл. — Нямах удобна позиция. Видях само как Шейн си пъха главата в багажника на бронкото.

— Ама че работа, мътните го взели — изръмжа Дейна. — Тогава откъде да знаем дали са си стрували? Може от самото начало да е било клопка със съвременно злато, а не с древно и всички ние да се лутаме напразно като мравки около настъпен мравуняк.

Риса не каза нищо. Само продължаваше да крачи от спалнята към всекидневната и обратно. При всяка крачка си припомняше гневните думи, които бе отправила към Шейн, преди да тръгне. Би си ги взела обратно до последната сричка само да можеше отново да го прегърне.

Ако предположим, че все още ще иска да я види, след като направо го бе сдъвкала и изплюла.

Доста смело предположение.

— Ако е купил златото — каза Риса, — значи е било добро.

Дейна вирна глава.

— Звучиш много уверена в това.

— Защото е така.

— Ако е толкова добър познавач, тогава ти за какво си му?

— Не работя за него. Работя за вас — рязко й отвърна Риса. — Затова сега съм тук, а Шейн седи някъде в някаква килия. — Тя бързо закри устата си с ръка. — Съжалявам. Не си виновна ти. — Сви рамене, потръпвайки. — Шейн има предчувствия за определени видове предмети. Мога да го обвинявам, че не обръща внимание на произхода, но не и за избора му кои предмети да купи.

— Неща, които просто се сблъскват и си пасват в мрака, а? — попита Дейна, като хвърли многозначителен поглед към Нийл.

Риса разтри ръцете си над лактите.

— И така може да се каже. — Тя се извърна и отново закрачи напред-назад. — По дяволите. Какво си мислят, че правят всички онези високоплатени адвокати, та водят агентите от ФБР на обяд от десет ястия, докато обсъждат какво е и какво не е умишлено подвеждане?

Нийл обви с ръка раменете й, докато тя продължаваше да крачи. Устните й, привличали вниманието на мнозина мъже, бяха бледи, изтънели и толкова твърди, колкото биха могли да изглеждат подобни сочни устни.

— Спокойно, скъпа — каза той. — Шейн е добре. Няма да посмеят да налагат с камшици единствения син на Мръсника Мерит. От ФБР направо са позеленели от яд, което означава, че искат нещо от него. Адвокатите правят всичко, каквото могат, за да го освободят.

— Не е достатъчно! — Тя преглътна сълзите, които напираха да потекат от очите й — сълзи на ярост. Мразеше да се чувства така безпомощна. — О, Господи, не разбираш ли? Аз съм тази, която докара Шерил в „Златното руно“. Аз съм…

— Шейн е голямо момче — прекъсна я Иън. Той стоеше облегнат на вратата към кухнята и отпиваше от чаша кафе. — Знаел е какви са правилата на играта, преди да вземе картите си.

Риса се извърна, за да се нахвърли върху му. Това, че е прав, изобщо не можеше да я спре да отвори уста и да му каже какво мисли за безполезните бодигардове, които оставят онези, които наистина имат нужда от охрана, да влязат в затвора.

Преди да успее да каже и думичка от гневната си тирада, телефонът звънна. Тя се втурна към него.

— Иха. Това се казва да те спаси телефонът — ухилен се обади Иън и отпи от кафето си.

Риса го изгледа със смразяващ поглед и произнесе в телефонната слушалка:

— Шеридън е на телефона.

— Здрасти, бебчо. Имам няколко златни парчета, от които направо ще ти изскочат очите.

— Шерил! Къде си?

Иън бързо прекоси стаята и включи записващото устройство, което бе монтирал към телефона й.

— Да, твоето мамче се обажда — продължи Шерил. — Радвам се, че Сокс не ти е направил нищо лошо. Този тип може да стане наистина много зъл понякога.

— Можеше да ме предупредиш, че си дала на някого ключа от апартамента ми.

— Не съм му го давала. Сигурно съм го изгубила някъде. Ченгетата хванаха ли го вече?

— На мен поне не ми е известно.

— По дяволите!

В другия край на линията Шерил прехапа устни и едва не изохка от болка. Вече ги бе разкървавила от хапане. Бирите, които бе изпила, леко бяха поуталожили кокаиновия глад, който изпитваше, но не й бяха достатъчни. Все се надяваше да види по новините как водят Сокс с белезници на ръцете и тогава щеше да може да продаде златото и да се махне далеч от Вегас.

Нямаше късмет обаче.

Това значеше, че ще трябва сама да си подреди нещата.

— Ето каква е сделката. Имам седемнадесет парчета злато.

Риса притаи дъх.

— След като днес вече продаде шест ли?

— Не съм продавала нищо. Сигурно Сокс е пласирал златото на Тим. Какъв тъпанар. Обзалагам се, че е получил жълти стотинки за него. Определено нищо не взе за първите четири парчета.

Риса се насили да разтвори здраво стиснатия си юмрук.

— Значи не си продавала шест златни предмета днес, така ли?

— Нали това ти казвам. Сокс е бил. Или може би Тим. Не знам. Майка му не вдига телефона, така че не знам какво е станало с него. Но не се тревожи. Запазила съм най-хубавото злато за моето бебче.

— Като се има предвид какво става с всеки, докоснал се до това злато, не съм сигурна дали не ми правиш лоша услуга.

— Не го ли искаш? — попита Шерил.

Суровата нотка в гласа й казваше много повече от резкия въпрос. Приятелката й долови тревога и нещо тъмно и необяснимо, някакво пълно отчаяние, което я бе довело до ръба на пълната катастрофа. Една част от Риса искаше да й помогне. Останалата обаче искаше да й се развика ядно, задето се върна в живота й, без да се замисля, и го обърна с краката нагоре.

— Още не съм видяла златото — каза Риса. — Как мога да кажа дали ще го купя?

— По-добро е от всичко, което имаш досега. Абсолютно сигурно. Твоето мамче не би те подвело в такъв момент, нали?

В умилкващия се глас Риса разпозна онази Шерил, която я бе придумвала, подтиквала и мъкнала със себе си, когато задигаха шоколадови десерти от супермаркета. Като дете бе вярвала, че приятелите винаги трябва да си помагат един на друг, независимо от всичко. Като възрастен човек обаче това „независимо от всичко“ започваше да я притеснява.

Не искаше да падне в пропастта заедно с Шерил.

— Колко искаш? — попита я.

Шерил дълго бе мислила по този въпрос. Бе си мечтала за сумата. Да хване Гейл Силвърадо на въдицата, бе почти толкова хубаво, колкото и да вземе щипка кокаин. Макар никой друг да не знаеше, щеше да се получи един хубав малък търг, който да се провали в последния момент. И Шерил щеше да си тръгне по-богата с три милиона долара.

— Два милиона — каза Шерил. — В брой. Необозначени, употребявани банкноти. Не прекалено едри, нито прекалено дребни. Петдесетачките и стотачките стават. Известен брой двайсетачки — също. Оттам надолу можете да си задържите дребните.

Риса погледна Дейна.

— Два милиона в немаркирани двайсетачки, петдесетачки и стотачки, нали така? Това са доста пари.

Дейна кимна.

— Предлагам ти го евтино, бебчо. Според онова, което ми каза, златото струва поне двойно повече. Но както казах, нали съм твоето мамче. Няма да взема да те лъжа.

Ако златото бе по-добро от онова, което Шейн бе купил от Смит-Уайт, два милиона наистина бе добра цена.

Ако.

— Един милион — хладно отсече Риса.

— Един! — Гласът на Шерил бе изтънял и пресеклив. — Какви, по дяволите, ги разправяш? Струва…

— Струва толкова, колкото някой би искал да плати — прекъсна я Риса. — Аз ще ти платя един милион в брой в немаркирани банкноти.

— Гейл Силвърадо ще дойде с два милиона — веднага каза Шерил. — Май ще се наложи да видим кой ще донесе повече и…

— Гейл Силвърадо ли? — заглуши думите й Риса. — Тя какво общо има с това?

Дейна изглеждаше като тъмен облак. Нийл — също.

— Ами и тя иска същото като шефа ти — отвърна Шерил. — Има пари и купува злато.

Риса горчиво се запита дали Шерил нарича и Силвърадо „бебчо“.

— Кой още?

— Само вие двете.

— Само ние двете, значи — повтори Риса заради другите в стаята, които не можеха да чуят думите на Шерил.

Дейна отново кимна, приела факта, че има и конкуренция, но все пак не е общодостъпно събитие. Засега. Искаше й се да избегне тази възможност почти толкова, колкото и да не попадне отново в капан.

— Добре — каза Риса. — Но трябва да видя златото, преди да донеса парите.

Нийл се ухили широко и й прати въздушна целувка.

— Силвърадо не постави никакви условия — каза Шерил.

— Тя вероятно ще се опита така или иначе да те преметне с парите, независимо какво е златото. Аз нямам такива намерения.

Шерил се засмя, облегна се на стената, изхълца, после продължи да се смее. Риса бе толкова доверчива, че не й доставяше почти никакво удоволствие да я мами. Силвърадо направо би й казала да върви по дяволите, ако й бе поискала два милиона, но не и Риса. Тя би повярвала на всичко, което й кажат, и щеше да дойде с купища пари.

Смехът и напиращите в гърлото й сълзи я задавиха.

— Точно така, бебчо — каза тя, когато успя отново да си поеме дъх. — Толкова си честна, че на човек му се доплаква. Трябвало е да станеш монахиня, по дяволите, но предполагам, че и Господ би ти се сторил прекалено мъжествен.

Риса застина. Шерил, изглежда, бе пияна или дрогирана, или пък и двете заедно, емоциите й варираха от едната в другата крайност — отчаяние, гняв, умилкване, а сега и презрение към единствения й близък човек. Щеше й се да й изтъкне, че честният човек живее по-добре от лукавия измамник, но не го направи. Тази Шерил, с която разговаряше в момента, нямаше почти нищо общо с приятелката й от детинство.

А Риса не искаше да има нищо общо с жената, в която се бе превърнала.

— Къде и кога? — попита тя.

— Тази вечер. Разглеждаш златото и после ми даваш парите. Такава е сделката. Писна ми все да ме прецакват.

— Тази вечер ли? — Риса погледна Дейна. — Не знам дали мога да събера парите толкова бързо.

Дейна погледна Нийл.

Той кимна. В служебните му задължения влизаше и това да осигури милиони долари в наличност в „Реъритис“ точно за такива случаи на непредвидени покупки. Също като казиното на Шейн, и в „Реъритис“ имаха повече пари в брой, отколкото в деветдесет и девет процента от банките.

— Добре. Тази вечер — съгласи се Риса.

— Ще ти звънна след няколко часа и ще ти кажа къде. Носи си много пачки. Ще си направим един хубав търг, като наддавате поотделно за всеки предмет. — Шерил се засмя високо и диво. — Който има повече мангизи, ще спечели повече награди.

— Шерил… — подхвана Риса, като се питаше какво става.

Шерил продължи да говори с дрезгав глас, който стържеше като чакъл.

— Ела сама, бебчо. Ако доведеш и някой друг със себе си, ще изляза през задната врата и никога повече няма да видиш това злато. Шефът ти няма да е никак доволен.

— Не мога просто да тръгна през нощта сама и с куфар, пълен с…

Говореше на себе си и ядно затръшна слушалката.

— Няма да ходиш сама — едновременно казаха Нийл и Иън.

Риса им хвърли красноречив поглед, че може да прави каквото си иска и когато си иска, а ако това не им харесва, проблемът си е техен.

— Парите ще осигури „Реъритис“ — изтъкна Нийл — и затова аз ти казвам, че няма да идеш сама.

— „Златното руно“ ще осигури парите — обади се Шейн откъм входната врата. — И Риса няма да ходи никъде сама.

Риса се извърна към вратата тъкмо когато той отстъпи встрани, за да направи път на красива дама от евро-азиатски произход.

— Мисля, че познаваш всички тук, с изключение на Риса — каза Шейн. — Риса Шеридън, Ейприл Джой.

Риса й хвърли един кратък поглед и разбра, че се задават неприятности. Даже и да не бе успяла да се досети сама, можеше да го разбере по застиналото лице на Иън. Шейн изглеждаше още по-мрачен.

— Здравейте. Мога ли да се радвам, че ви виждам?

Устните на дамата от ФБР трепнаха и се извиха в една от редките й искрени усмивки.

— Вероятно не, но може и да извадите късмет.

Мрачният смях на Иън подсказа на Риса, че едва ли ще имат късмет.