Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (74)

Глава 73

Лас Вегас

19 ноември, вечерта

Острието на златния кинжал бе дълго колкото ръката на Шейн. Древни символи, които започваха със слънчевия кръг и завършваха с християнския кръст, бяха гравирани върху него. В дланите си Риса държеше златната кания с хипнотизиращата инкрустация от три части в червено. Първоначално украсата е била от перли, но сега бяха останали само меките златни гнезда, в които те някога са лежали. Кинжалът бе сред най-новите от предметите, тъй като скъпоценните камъни са започнали да се използват едва след като римляните са завладели Великобритания.

— Колко жалко, че перлите са прекалено крехки, за да оцелеят, след като са лежали заровени в земята столетия наред — каза Риса.

— Сълзите на луната — тихо каза Шейн. — Независимо дали пръстта е влажна или суха, не могат да оцелеят през вековете.

— Добрата новина е, че пръстта, останала в дълбоко издълбаните шарки на предметите, е една и съща. Всичките двадесет и седем предмета са част от едно съкровище.

— Още по-добрата новина е, че пръстта не е достатъчно, за да може да се каже откъде е взета, дори ако се сравни със земята около къщата на О’Конър.

Устните на Риса неволно се присвиха от болка. Когато мислеше за този човек, се сещаше и за убиеца му — Шерил Фокнър. Не й се искаше да го вярва дори сега, но бе така. Миранда Сетън нямаше никаква причина да лъже пред федералните власти, за да защити сина си. Тим бе мъртъв, също като Шерил. Също като Сокс.

Ако възрастната жена бе изпитала някаква вина, когато бе обвинила бившия си любовник в убийството на Сокс, то не го бе показала.

— Имаше някои сходства при съпоставка с пръст от Великобритания — продължи Шейн, — но нищо не съвпадаше абсолютно сигурно.

— А британците — допълни Риса, — бяха готови на какво ли не, за да докопат златото. Много жалко, че силициевият двуокис е толкова обичайна съставна част от пръстта. Щеше да е странно само ако го нямаше по предметите.

— Можеш ли да ги обвиниш, че се опитаха да ги вземат? — попита Шейн с дяволита усмивка. — Аз не.

— Не. И много се радвам, че се съгласи да предоставиш, за известно време предметите на Британския музей за проучвания.

— След новогодишната вечер.

Острието се плъзна в канията с едва доловима въздишка.

Когато той вдигна канията от дланта й, Риса затаи дъх при докосването на неговата кожа до нейната. Питаше се дали някога ще свикне с мисълта, че двамата с Шейн са любовници. Това й се струваше толкова удивително, колкото и фактът, че ще се омъжи в навечерието на Нова година и ще носи келтски пръстен, стар колкото и този на Шейн.

— Мислиш ли, че Нийл ще успее да открие някакви близки на Върджил О’Конър? — дрезгаво попита Риса.

— Съмнявам се. Никога не се е женил. Няма кръвни братя и сестри. Нито дори природени. — Шейн остави кинжала и канията във витрина, която имаше повече ключалки и алармени бутони, отколкото можеше да се видят с просто око. — Освен това има само косвени доказателства, че той изобщо някога е притежавал златото.

— Но ние знаем, че златото беше там, в къщата му.

— Това го усещаме само инстинктивно. Не важи като доказателство в съдебната зала.

— Знаем, че Върджил е бил изпратен във военновъздушна база във Великобритания по време на Втората световна война — каза тя. — Нийл е намерил военното му досие.

Шейн кимна и взе извития религиозен символ, който Риса бе определила като еквивалент на епископски жезъл — кръгла глава от чисто злато на церемониален жезъл. Дървото, поставено в златото, бе дъб. Въглеродният анализ показваше, че е от четвърти век, плюс или минус няколко години.

— И предполагаме — каза Шейн, — че О’Конър е изровил съкровището в хаоса, последвал победата на съюзниците в Европа.

— Намерил го е в Уелс. Инстинктивно усещане — бързо си призна тя, — не важи в съдебна зала.

Усмихнат, Шейн докосна леко устните й със своите.

— После го е изпратил у дома заедно с останалите си вещи, опаковани в сандъци от амуниции. Никой не е проверявал особено усърдно завръщащите се войници. Прекалено голяма е била радостта, че изобщо са се върнали.

Тя си спомни за Шерил, която нямаше да се върне никога повече.

— Недей, скъпа — каза той и отново я целуна. — Направи всичко, което можа, за нея. Не можеш да предпазиш хората от собствените им грешки.

Риса пое от топлината на дъха му.

— Наистина ли можеш да четеш мислите на хората?

— Само твоите. Заради изразителните ти очи. И заради устните. Би трябвало да ги забранят със закон.

Усмивката й помръкна.

— Като стана дума за закони, редно е да има закон, който да не позволява да се отървеш безнаказано, след като си извършил убийство.

Устните му бяха само на един дъх разстояние от нейните.

— За Морисън ли говориш?

— Да.

— На него не му се размина.

— Как да не му се е разминало — отвърна тя. — Първо изпраща Сокс да убие Шерил, а после сам убива него. Сега се представя за герой. Виж какво пише във вестниците!

— Адвокатите на Морисън щяха да го отърват само с условна присъда и работа в полза на обществото. А сега той сътрудничи тайно на федералните и всяка вечер си ляга с мисълта, че ще се събуди и ще види пред себе си Ейприл Джой. А някой ден, не след дълго, ще се сблъска лице в лице с хората от „Червения феникс“, които е предал. И тогава ще осъмне мъртъв.

Усмивката му я накара да се зарадва, че е негова любовница, а не — враг.

— Междувременно…

— Междувременно какво? — попита го.

— Трябва да планираме сватбата си.

Тя се опита да прикрие усмивката си. Не успя.

— Не си спомням официално да съм давала съгласието си.

— Нали мога да чета мисли, забрави ли?

Тя си спомни как преди време си го бе представяла като келтски воин, покрит само със синя боя и почти нищо друго.

— Ще кажа официално „да“ още сега, но само ако носиш друидско злато по пътеката към олтара.

Той изглеждаше едновременно развеселен и нащрек.

— За синя боя ли става дума?

— Синята боя не е задължителна. Но дрехите са.

— В такъв случай можем да поканим и свидетели.